Сталин не допуска присъединяване на български територии към Гърция
Стойчо Мошанов е виден български политик, англофил и масон, председател на Народното събрание. През 1947 е интерниран, а 1955 е осъден на 12 г. затвор. А през а вгуст 1944 е изпратен от правителството на Багрянов с дипломатическа мисия в Кайро, за да сключи примирие със САЩ и Англия.
1 септември в Кайро Мошанов разбира, че главна цел на англичаните и американците е с готов договор, без преговори да се откъснат немалки територии и да се подарят на Гърция. Мошанов: „Няма да се намери българин - заявих спокойно, но твърдо аз - който би подписал договор за примирие, предрешавайки една териториална отстъпка, която може да бъде завзета само при безусловна капитулация или наложена с окончателния мирен договор…“
Той осъзнава, че това няма да се случи само ако Съветският съюз обяви война на България и така придобие право да участва в преговорите - но вече не във враждебно Кайро, а в Москва. И Мошанов започва да работи за този вариант.
Английските щабове са готови с военните си планове и чакат сигнал от Кайро, че примирието е сключено, за да нахлуе армията им в България, ведно с гръцката, а и турската. Но Червената армия ги изпреварва.
Надеждите на Мошанов се сбъдват - Сталин не допуска в Московското примирие клаузи за присъединяване на български територии към Гърция. Предстои обаче нова жестока битка за териториалното оцеляване на България — Парижката конференция за мир.
Тук вижте откъси от книгата на Стойчо Мошанов “Моята мисия в Кайро” и от Доклада-дневник, воден от полковник Димитър Желязков в Кайро.
ПЛАНЪТ НА ЧЪРЧИЛ ЗА ТУРСКА ИМПЕРИЯ В НАШАТА СТРАНА ПРЕЗ 1944 Е СПРЯН ОТ РУСКАТА АРМИЯ ПРИСТИГНАЛА В БЪЛГАРИЯ
Към края на войната (1944) Чърчил е предлагал от 30-50 турски дивизии (една дивизия е 10,000-15,-000) да нахлуят в България, а Сталин е бил категорично против. Всичко това го има запазено в преписките между Чърчил и Сталин.
СССР просто изпреварва Великобритания.
Скрита част от историята, излезе наяве в архивите на руските служби
Оказва се, че на 5 септември 1944 г. СССР е решил да влезе в България, но не за да я окупира, а за да предотврати турско нахлуване. Това личи от писма на Чърчил до Сталин, който предложил директно да се вкарат турски войски в България, а не да влиза СССР. Очевидната идея на английския лицемер е била да откъсне България от зоната на руското влияние. Но цената на това би била гигантска за нас – Турция би получила обратно „Източна Румелия“, т.е. всичко до Стара Планина.
Както е известно, Турция води много разумна политика през войната, като запазва неутралитет. Многобройните опити на Райха да я привлече се оказват неуспешни и тя минава „между капките“ на голямото кръвопролитие. Към края на войната обаче на ред е плячкосване на победените – както след всяка война. Тогава Турция е склонна да се включи в „Анти-хитлеристката коалиция“ и да нападне немския съюзник България.
Чисто формално, това би било напълно законно. Турция, като съюзник на СССР и Великобритания, би могла по този повод да нахлуе.
Сталин обаче е наясно както с игрите на Чърчил, така и с обстоятелството, че българският народ искрено обича Русия и никога като народ не е бил съюзник на Хитлер. Окупацията на Тракия от Турция е неприемливо както за СССР, така и за България. Затова и на 5 септември се обявя бутафорна война на България, в която не пуква и една пушка. После руските войски влизат без бой, и са посрещнати с хляб и сол.
Фактически, при положение че България се готви да обяви война на Германия, а превратът на 8-9 септември е неизбежен, то няма смисъл от руска окупация. Руските войски могат да продължат на запад, а тук комунистите така или иначе ще си дойдат (дори само заради факта, че руснаците са на Дунава). Но окупацията има смисъл, ако има риск съмнителен руски „съюзник“, под формата на „съюзнически“ действия, да се намърда в Тракия.
Основната част от съветските войски напуска България до края на 1944 година, продължавайки настъплението си на запад. До 1947 година в страната е оставена само 37-а армия под командването на Сергей Бирюзов, концентрирана в Казанлък, Сливен, Ямбол, Елхово, Грудово, Звездец за париране на Турция. С нейна помощ следващите 3 години се изграждат гарнизони и се преустройва 3-та Българска Армия, за да може да смени армията на Бирюзов при напускането ѝ в 1947 г.
Така СССР фактически ни спасява от жестоко разпокъсване и вероятно изтребление на милиони българи (ако съдим по съдбата на изкланите наши сънародници в Източна Тракия).
Друг интересен факт е, че Сталин дори не е искал да се изтегляме от Северна Гърция. Искал е да я окупира и нея, като я завземе от германците. Глупавият генерал, който го е направил, въпреки волята на руския водач, по-късно е разжалван и репресиран.
Добри Божилов , 09-05-2017
Статията е подготвена със съдействието на Пламен Пасков и руски изследователи на архивите. Историческите източници – дословно цитирани на руски език, са публикувани в библиографията на тази публикация …
Тези думи са извадени от речите им на Парижката конференция, които може да видите по-долу.
Уводен коментар от Цочо В. Билярски:
На 29 юли 1946 г. е свикана Парижката мирна конференция. Тя е открита в Люксембургския дворец в Париж от френския министър-председател и министър на външните работи Жорж Бидо. Под хуманистичната фразеология на „миротворците“ на практика се крият техните истински цели – да се накажат битите участници във Втората световна война, държавите-привърженици от оста Рим-Берлин и Токио.
На 11 декември 1946 г. в полунощ всички радиостанции разпространяват по света следното съобщение:
„Съветът на четиримата външни министри реши мирните договори с Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия да бъдат подписани на 10 февруари 1947 година в Париж от представителите на четирите велики сили и от представителите на петте бивши неприятелски държави“.
Докато се достигне до това решение повече от четири месеца българският народ с тръпка очаква оповестяването на поредната национална катастрофа, до която са я докарали управляващите.
По време на конференцията властта в България беше в ръцете на отечественофронтовското правителство и те се оказа, че трябва да управляват една държава с орязана територия, върнала се в рамките на предвоенните граници. Тези граници за пореден път бяха пресечени от стотици хиляди бежанци, търсещи спасение от злодеянията на сърби, гърци, румънци и турци. Участието на страната ни в бойните действия срещу довчерашния съюзник през Отечествената война и огромния брой жертви на фронта; избиването на политическите противници чрез Народния съд и провеждането на референдума за народна република, те не помогнаха за връщането на Западните покрайнини, Егейска Македония и Беломорска Тракия с излаз на Бяло море при произнасянето на присъдата от победителите. Независимо, че тези аргументи, както и тези за историческите права на България бяха повтаряни стотици пъти от българската делегация и от делегациите на СССР, Югославия, Чехословакия и Полша те не оказаха влияние при вземането на решенията. Но бяха намалени исканите огромни репарации и бяха пресечени гръцките апетити и лакомия за нови български територии, като новата гръцка граница да достигне в близост до София, до покрайнините на Пловдив и да погълне и Родопите.
Източник: СБОРНИК ТРАКИЯ, том II, 8. БЪЛГАРО - ГРЪЦКИЯТ ТЕРИТОРИАЛЕН СПОР В ПРОЦЕСА НА МИРНО РЕГУЛИРАНЕ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (IX. 1944 - II.1947 г.)Ст. ас. Пенчо Пенчев
Исканията на Гърция, формулирани от ръководителя на гръцката делегация Пипинелис се обясняваха като стратегически, а в същност се целеше към заграбените по-рано Егейска Македония (през 1913 г.) и Западна Тракия с Беломорието (през 1920 г.) да се прибавят още български територии. Но тук гръцките апетити се срещнаха със сръбските мераци, под прикритието на хуманността и историческата правда, Югославия да заграби за себе си и Пиринска Македония към грабната още през 1913 г. и повторно през 1919 г. Вардарска Македония. Получи се нещо любопитно и доста атрактивно в международната дипломация – двамата грабители – Сърбия и Гърция – този път се скараха за нова чисто българска територия – Пиринска Македония, твърдейки и едните и другите, че тя е тяхна и то пред очите на „миротворците“ и пред „главния български защитник“ СССР. Русия твърдо отстояваше правата на България върху Западна Тракия чрез своите блестящи оратори Молотов и Вишински, както и чрез подгласниците си от Украйна и Белорусия и марионетките от Чехословакия и Полша.
Гръцката лакомия по време на конференцията често забавляваше заседаващите и придобиваше анекдотична форма позната ни от Раблевия „Гаргантюа и Пантагрюел“. По това време в Гърция се водеше жестока гражданска война, подклаждана умело морално и материално от неразпадналата се все още Великобритания, а в Париж английските колониални марионетки от Австралия, Нова Зеландия и Индия необяснимо за здравия разум защитаваха „правата и стратегическите интереси“ на южната ни съседка, докато изнемогващата от последиците на войната България се грижеше за многохилядната гръцка политическа емиграция и прогонените гръцки деца. За тяхната издръжка битата България заделяше огромни непознати финансови ресурси, нещо което беше направила само преди няколко десетилетия и за прогонените арменци. Българинът беше показал своята човещина и във вихъра на Втората световна война когато запази и българските евреи, докато гръцките колаборационисти ги предаваха и продаваха като добитък и стока на Гестапо, но за това по време на конференцията никой не обели и дума, а и днес никой не иска да си спомня за поредния хуманен жест на нашия народ, който се лишаваше от най-необходимото, за да изхрани, изучи и отгледа чуждите деца. Тази емиграция и тези деца днес са се завърнали по родните си краища, но и те мълчат, обхванати от някаква странна амнезия. Едва ли тук му е мястото, но искам да припомня само две поговорки, разказвани от столетия в Търновския край и записани от Румен Стоянов – „Когато се ражда гърче, еврейска майка плаче“ и „Ако гъркът не те излъже на идване, ще те излъже когато си отива“. Но какво искаме от нашите южни съседи – такава им е народопсихологията?!
Може би се питате защо югославските представители толкова силно се противопоставят на гръцките апетити? Отговорът е много прост – защото по това време все още се водят преговори за създаването на по-широка Югославянска федерация, в която да влезе и България. Това на практика означаваше, че М. Пияде, Д. Влахов и Е. Кардел пазеха от гръцките апетити бъдещи югославски територии.
Правят впечатления речите на българските представители Васил Коларов, Кимон Георгиев и Георги Кулишев, които покрай антифашистката и антимонархическата фразеология отстояват българските права и интереси. За това голяма е заслугата на видния български дипломат и историк Симеон Радев, който влиза в ролята на неофициален съветник и консултант на българската делегация разяснявайки писмено българските права над Западна Тракия и узаконения излаз на България на Бяло море.
Днес решенията на Парижката мирна конференция от 1946 г. са непознати, макар че все още живеем в утвърдените и непроменени до сега български граници именно на нея.
За да отбележим за пореден път една тъжна годишнина ви предлагаме значителна част от речите на споменатите по-горе делегати. Ще имате възможност да се запознаете и с договора за мир, който е подписан от българска страна на 10 февруари 1947 г. от Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. С пълните текстове на речите, изказванията и протоколите по време на конференцията, както и по време на ратификацията на договора може да се запознаете като разгърнете стенографските протоколи на Народното събрание и запазените документи във фондовете на Министерство на външните работи. За по-любопитните прилагам накрая и кратка библиография по темата.
ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ОТ ПАРИЖКАТА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ
ДЕКЛАРАЦИЯ-ОБРЪЩЕНИЕ НА МИНИСТЕРСКИЯТ СЪВЕТ ПОД ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪВЕТА НА ВЪНШНИТЕ МИНИСТРИ НА СССР, САЩ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И ФРАНЦИЯ – МОЛОТОВ, БЪРНС, БЕВИН И БИДО.
31 ЯНУАРИ 1947 Г.
Българското правителство току-що получи официалния и окончателен текст на договора за мир - така, както той бе съставен напоследък от Съвета на четиримата министри на външните работи и счита за своя длъжност да донесе до Ваше знание чувствата и мислите, които го вълнуват в навечерието на подписването на този важен международен акт.
Преди всичко, българското правителство, от името на българския народ желае да изрази своето дълбоко задоволство, че след продължителни усилия и преговори, съответните правителства постигнаха пълно съгласие по клаузите на договора за мир с България. Предстоящото подписване на договора ние считаме като един голям успех на делото на мира и международното сътрудничество, като една нова важна стъпка към установяването на нормални отношения след една дълга и страшна война. Българското правителство изказва искрена благодарност на Съюзените велики сили за улесненията, които му се дадоха в течение на преговорите, да изложи и защити своите гледища и интересите на българския народ, както и за всички подобрения, които се направиха в постановленията на договора.
Заедно с това обаче Българското правителство не може да не изрази своето дълбоко огорчение от някои несправедливости и несъобразности, които, за голямо съжаление, бяха допуснати в едни или други клаузи на договора и които ще останат да тежат върху положението и развитието на българския народ.
В преамбюла на договора, въпреки всички доводи, които бяха представени от българска страна, не се признава на България качеството на съвоюваща страна на Обединените народи.
Без да искаме да отричаме отговорностите на България за престъплението на бившите фашистки управници, ние се надявахме, че Великите сили ще оценят участието на българския народ в общата борба против хитлеристка Германия. В това нашият народ би видял едно признание на неговите усилия и жертви и би черпил в този факт едно дълбоко морално удовлетворение. И все пак на България бе отказано едно подобно удовлетворение, макар че, по нашата преценка, тя напълно заслужаваше да й бъде признато качеството на съвоюваща държава.
Ние не можем да скрием, от друга страна, разочарованието, което изпитва българският народ, виждайки, че са оставени без последствие неговите законни искания, да се осигури на България един действителен излаз на Егейско море, като й се върне отнетата й без всяко основание Западна Тракия.
Той разбира, че при съществуващите днес условия може би Съюзените велики сили не са били в състояние да направят нещо по-добро, но иска да вярва, че Организацията на обединените народи ще намери начин и средства в подходящия момент да премахне изкуствено създадената преграда към Егея и да изправи една толкова тежка неправда и създаде в тази част на Югоизточна Европа условия, които ще бъдат от обща полза за всички демократични страни.
С голямо огорчение трябва да отбележим и една друга несправедливост, която се съдържа в договора за мир. Тя се отнася до репарационното бреме, наложено на България.
Наистина, Съветът на четиримата министри на външните работи намали препоръчаната от Парижката конференция суми от 125 милиона долара на 70 милиона долара, но ние се надявахме, че ще се вземат под внимание изнесените многократно от българското правителство данни, които установяваха, че и такава сума е един много тежък товар, който българските държавни финанси и народно стопанство мъчно биха понесли. Ние изтъкнахме също с най-убедителни доводи, че репарации в този размер, особено по отношение на Гърция, за която са определени 45 милиона долара – не отговарят на действителните щети, причинени от органи на българските окупационни власти, нито пък може да се съгласуват с факта, че българският народ даде значителни жертви в хора и материални блага в общата борба срещу хитлеристка Германия. Ние имахме основание да очакваме, че ще се държи по-пълна сметка за всички тия обстоятелства. За съжаление, определена е била една сума от 70 милиона долара, която е несправедлива и която ще засегне болезнено нашите и без това крайно затруднени финанси и стопанство.
Но има и едно друго отежняващо положение. В сравнение с препоръката на Парижката конференция относно начина на погасяване репарационните задължения, окончателният текст на договора за мир, като постановява, че като основа за оценката на доставяните по чл. 21 от договора „стоки, ще се вземат международните пазарни цени за 1938 г. в долари с повишение от 15% за индустриалните произведения и 10% за другите произведения, в действителност определените на България репарационни задължения се значително отежняват.
При това положение за погасяване на така фиксираните български репарации ще трябва да се отрежда значителна част от приходния бюджет на държавата, към който, като се прибави и общата сума на задълженията на българската държава по външните заеми, – които България би желала лоялно да изпълни, – стига се до положението, че голямата част от българския износ ще бъде ангажиран за посрещане тия задължения.
Друг въпрос, който несправедливо уврежда българските интереси, се отнася до българските креанси спрямо Германия.
Окончателният текст на чл. 26 от договора наистина гарантира в параграф 1 българската собственост в Германия, но чрез разпоредбите на параграф 4 лишава българската държава и поданици от всички тия креанси, както договорни, така и произлизащи от вреди и загуби, последвали през време на войната. Този некомпенсиран с нищо отказ от вземания, и то от 1 септември 1939 г. насетне, макар че бившото българско правителство се бе присъединило към Тристранния пакт едва на 1 март 1941 г., съставлява едно допълнително отежняване на българското стопанство и финанси от репарационно естество.
Българското правителство смята за свой дълг да привлече вниманието ви върху тия обстоятелства и да изтъкне необходимостта да се потърсят при прилагането на договора подходящи мерки за облекчаване на тежестите, с които ще бъде обременено българското стопанство и които то не е в състояние да понесе.
Също така, ние считаме, че би трябвало репарационните плащания да започнат не по-рано от две години след влизането в сила на договора за мир, особено като се вземе предвид крайното изтощение на народното стопанство, отежнено от две последователни незапомнени суши. Като привлича Вашето внимание върху тия несправедливости и несъобразности, които, за съжаление, не са единствените, допуснати в договора за мир с България, българското правителство изказва своята твърда надежда, че много от тия несправедливости и несъобразности могат да бъдат изправени с течение на времето и чрез подходящи споразумения между заинтересованите страни.
* * *
ПАРИЖКИ МИРЕН ДОГОВОР
ПАРИЖ, 10 ФЕВРУАРИ 1947 Г.
До Господин
Председателя на Министерския Съвет
Тук
ДОКЛАД
от Министъра на външните работи и на изповеданията.
ОТНОСНО: Постановление за одобрение Договора за мир.
ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЮ,
На 10 февруари т.г. в Париж нарочно натоварена делегация от името на Българското правителство подписа Договора за мир между България и Съюзените и Сдружени Сили.
Договорът е вече ратифициран от Великобритания, САЩ и е предстоящо ратифицирането на същия от СССР.
Съгласно чл. 38 на договора за мир, необходимо е разглеждането и одобрението на същия и от Българското Велико Народно Събрание.
Ето защо, моля Ви, Господин Министър-Председателю да занимаете Министерския Съвет, който, ако одобри, да приемете следното
ПОСТАНОВЛЕНИЕ:
"Одобрява се да се внесе за разглеждане й гласуване във Великото Народно Събрание тук приложения Законопроект за одобрение на Договора за мир между България и Съюзените и Сдружени Сили."
Подпредседател на Министерския съвет, министър на външните работи и на изповеданията:
Кимон Георгиев
МОТИВИ
КЪМ ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА ОДОБРЕНИЕ НА ДОГОВОРА ЗА МИР МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪЮЗЕНИТЕ И СДРУЖЕНИ СИЛИ.
Господа народни представители,
На 10 февруари т.г. в Париж бе подписан договора за мир между България и Съюзените и Сдружени Сили.
Този договор съдържа някои важни несъобразности и несправедливости, вследствие на което Министерският съвет в заседанието си от 31 януари т.г. натовари българската делегация, която заминаваше да подпише договора за мир от името на Българското правителство да отправи до четирите министри на външните работи на великите сили едно специално обръщение. В него се изтъкваха несправедливостите и несъобразностите допуснати в договора и се изказваше твърдата надежда, че много от тях ще могат да бъдат изправени с течение на времето и чрез подходящи споразумения между заинтересованите страни.
Въпреки това, несъмнено е, че подписването на договора съставляваше един успех за делото на мира и международното сътрудничество и нова важна стъпка към установяването на нормални отношения за нашата страна след една дълга и тежка война, в която нашият народ бе въвлечен от престъпни управници против неговите чувства, и интереси. При това, правителството положи енергични усилия да защити интересите на българския народ и да постигне всички възможни подобрения, в които усилия то бе спънато силно от наследството на безрасъдната и противонародна политика на бившите фашистки управници. Bсe пак благодарение на тия усилия, благодарение на жертвите, които българският народ даде в борбата си против фашизма и с участието си във войната против хитлеристка Германия, както и благодарение на мощната подкрепа от страна на съветската делегация и други делегации, подписаният договор за мир е значително по-добър от договора, който имаше опастност, при дадената обстановка, да бъде наложен на България. Българският народ храни твърда надежда, че допуснатите в договора неправди ще бъдат изправени и че ще му се даде възможност да внесе своя скромен принос в делото за изграждането на един траен мир в света.
Ето защо, като представяме договора за мир между България и Съюзените и Сдружени Сили, подписан в Париж на 10 февруари т.г., молим Ви, Господа народни представители, да разгледате и гласувате приложения законопроект за одобрението на този договор.
София, 1947 г.
ДОГОВОР ЗА МИР С БЪЛГАРИЯ
Съюзът на Съветските Социалистически Републики, Съединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, Американските съединени щати, Австралия, Белоруската съветска социалистическа република, Чехословакия, Гърция, Индия, Нова Зеландия, Украинската съветска социалистическа република, Южноафриканският съюз и Федеративната народна република Югославия, в качеството си на държави, намиращи се в положение на война с България и участвували активно във войната срещу неприятелските държави в Европа със значителни военни сили, обозначавани по-долу с името «Съюзени и сдружени сили", от една страна, и България, от друга страна,
Вземайки пред вид, че България, като стана съюзник, на хитлерова Германия и участвува на нейна страна във войната срещу Съюза на съветските социалистически републики, Съединеното кралство, Американските съединени щати и другите обединени народи, носи своя дял от отговорност за тази война
Вземайки, обаче, пред вид, че България, след като прекрати военните действия срещу обединените народи, скъса отношенията си с Германия и, като сключи на 28 октомври 1944 година примирие с правителствата на Съюза на съветските социалистически републики, на Съединеното кралство и на Американските съединени щати, действуващи от името на всички обединени народи, намиращи се в положение иа война с България, взе активно, участие във войната срещу Германия, и
Вземайки пред вид, че Съюзените и сдружените сили и България желаят да сключат договор за мир, който, отговаряйки на принципите на справедливостта, ще уреди въпросите останали още нерешени вследствие на гореизброените събития, и ще съставя основата на приятелските отношения между тях, като по този начин даде на съюзените и сдружените сили възможност да подкрепят искането на България да бъде приета за член на Организацията на обединените народи, а също и искането за присъединяването на България към която и да било конвенция, сключена по почин на Организацията на обединените народи;
Съгласно с това решиха да обявят прекратяването на положението на война и да сключат за тази цел настоящия договор за мир и назначиха за това долуподписаните като свои пълномощни представители, които, след като представиха пълномощията си, намерени за редовни и в надлежна форма, се споразумяха върху следните постановления:
ЧАСТ I.
ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ
Член 1.
Границите на България, посочени в приложената към настоящия договор карта (Приложение 1) ще бъдат такива, каквито са били на 1 януари 1941 година.
ЧAСТ II.
ПОЛИТИЧЕСКИ КЛАУЗИ
ОТДЕЛ І.
Член 2.
България се задължава да вземе всички мерки, необходими, за да обезпечи на всички лица, намиращи се под нейна юрисдикция, без разлика на раса, пол, език или вероизповедание, ползуването от правата на човека и основните свободи, включително свободата на словото, на печата и изданията, на религиозния култ, на политическите убеждения и на публичните събрания.
Член 3.
България, която, съгласно със съглашението за примирие, взе мерки, за да бъдат освободени, без разлика на поданство или народност, всички лица, задържани във връзка с дейността им в полза на обединените народи или за съчувствие към обединените народи, или поради расовия им произход, и за да бъде отменено дискриминационното законодателство и произтичащите от него ограничения, се задължава да завърши прокарването на тези мерки и да не взема в бъдеще никакви мерки или да издава закони, които биха били несъвместими с посочените в настоящия член цели.
Член 4.
България, която, в съгласие със Съглашението за примирие, взе мерки за разтурянето на всички намиращи се на българска територия организации от фашистки тип: политически, военни или полувоенни, както и на всички други организации, водещи враждебна на обединените народи пропаганда, се задължава да не допуша и занапред съществуването и дейността на организации от тоя род, имащи за цел да лишат народа от демократическите му права.
Член 5.
1) България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене:
а) на лицата, обвинявани в извършване на военни престъпления или на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействували за тяхното извършване;
б) на поданиците на съюзените и сдружените сили, обвинени в нарушаване на законите на своята страна чрез измяна или сътрудничество с неприятеля през време на войната.
2) По искане на правителството на заинтересования обединен народ, България ще обезпечи също така явяването като свидетели на намиращите се под нейна юрисдикция лица, чиято показания биха били поискани за съденето на лицата, посочени в точка 1 на настоящия член.
3) Всяко разногласие, относно прилагането на постановленията на точка 1 и 2 от настоящия член, ще бъде отнасяно от което и да било от заинтересованите правителства до шефовете на дипломатическите мисии на Съюза на съветските социалистически републики, Съединеното кралство и Американските съединени щати в София, които ще постигнат споразумение по това затруднение.
ОТДЕЛ ІІ.
Член 6.
България се задължава да признае пълната сила ня договорите за мир с Италия, Румъния, Унгария и Финландия, както и на другите съглашения или споразумения, които са били или ще бъдат постигнати от Съюзените и сдружените сили по отношение на Австрия, Германия и Япония за възстановяване на мира.
Член 7.
България се задължава да приеме всички споразумения, които са били или могат да бъдат сключени за ликвидиране на Обществото на народите или на постоянния съд за международно правосъдие.
Член 8.
1) Всяка съюзена или сдружена сила ще нотифицира на България, в шестмесечен срок от влизането в сила на настоящия договор, ония свои двустранни договори с България от преди войната, които тя желае да запази, или да постави отново в действие. Всяко разпореждане, обаче, което не е в съгласие с настоящия договор, ще бъде премахнато, от казаните договори.
2) Всички договори, които бъдат нотифицираии по този начин, ще бъдат зарегистрирани в секретариата на Обединените народи, съгласно член 102 от устава на Организацията на обединените народи.
3) Всички такива договори, които не бъдат нотифицирани по тоя начин, ще се смятат за отменени.
ЧАСТ III.
ВОЕННИ, ВОЕННО-МОРСКИ И ВОЕННО-ВЪЗДУШНИ КЛАУЗИ
ОТДЕЛ І.
Член 9.
Поддържането на сухопътни, морски и военно-въздушни, въоръжения и укрепления ще бъде строго ограничено по начин да отговаря на задачите от вътрешен характер и на местната отбрана на границите. Съобразно с гореказаното, на България се позволява да притежава вьоръжени сили, които да не бъдат по-големи от:
а) сухопътна войска, включително и погранична войска, с общ състав от 55 000 души;
б) противовъздушна артилерия в състав от 1800 души;
в) военно-морски флот в състав от 3500 души и общ тонаж от 7250 тона;
г) военно-въздушни сили, включително и военно-въздушните сили на военно-морския флот в размер на 90 самолета, в това число и резервните, от които не повече от 70 самолети от бойни типове, в общ личен състав от 5200 души. България не трябва да притежава или да придобива самолети, построени като бомбардировачи с приспособления за вътрешно носене на бомбите.
Тия ефективи във всеки случай ще включват строевия, нестроевия състав и щабния персонал.
Член 10.
Личният състав на българската войска, военно-морския флот и военно-въздушните сили, който надхвърля съответния брой, разрешен от чл, 9 ще бъде разпуснат в шестмесечен срок от влизането в сила на настоящия договор.
Член 11.
Лицата, които не влизат в българската войска, военно-морския флот и военно-въвдушните сили, не ще получават под никаква форма военно, военно-морско или военно-въздушно обучение, както то е определено в приложение II.
Член 12.
1) На север от гръцко-българската граница се забранява строежът на постоянни укрепления, в които може да бъде поставено оръжие, способно да стреля в гръцка територия; постоянни военни съоръжения, които могат да бъдат използувани за управляване стрелбата в гръцка територия или за нейното координиране, а също и на дълготрайни средства за снабдяване и складиране, поставени изключително за използуване на горепоменатите укрепления и съоръжения.
2) Тази забрана не засяга другите типове недълготрайни укрепления, надземни помещения и съоръжения, предназначени изключително за задачи от вътрешен характер и за местна отбрана на границите.
Член 13.
България не трябва на притежава, да произвежда или да прави опити с каквито и да било видове атомно въоръжение; каквито и да било самодвижещи се или управляеми снаряди и апарати, свързани с тяхното изхвърляне (с изключение на торпедата и торпедните апарати, съставляващи нормалното въоръжение на военно-морските кораби, разрешени от настоящия договор), морски мини или торпеди от неконтактен тип, действуващи посредством чувствителен механизъм; торпеди, които могат да бъдат комплектувани с хора, подводни лодки, или други подводни съдове; торпедни лодки, специализирани типове щурмови кораби.
Член 14.
България не трябва да пази, произвежда или придобива по други начини военни материали или да поддържа производствени капацитети за тяхното фабрикуване в повече от онова, което е необходимо за поддържането на разрешените от чл. 9 на настоящия договор въоръжени сили.
Член 15.
1) Надвишаващите военни материали и техника от съюзнически произход ше бъдат предадени в съответната съюзена или сдружена сила, съобразно с указанията, които ще бъдат дадени от тази сила. Надвишаващите български военни материали ще бъдат предадени в разпореждане на правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати. България ще се откаже от всякакви права над тези материали.
2) Военните материали от германски произход или конструкция, надхвърлящи онова, което е необходимо за позволените от настоящия договор въоръжени сили, ще бъдат предадени в разпореждане на трите правителства. България не ще придобива или произвежда каквито и да било военни материали от германски произход или конструкция, нито ще наема на работа или обучава каквито и да било технически специалисти, включително военен и граждански въздухоплавателен персонал, които са или са били германски поданици.
3) Надвишаващите военни материали, посочени в точка 1-ва и 2-ра на настоящия член, ще бъдат предадени или разрушени в едногодишен срок от деня на влизането в сила на настоящия договор.
4) Дефиницията на израза «военни материали» и тяхното изброяване с оглед на настоящия договор, са дадени в приложение III.
Член 16.
България се задължава напълно да сътрудничи на Съюзените и сдружените сили със цел да се обезпечи, щото Германия да не може да предприема, извън пределите на германската територия, каквито и да било мерки за превъоръжаването.
Член 17.
България се задължава да не придобива и да не произвежда граждански самолети от германска или японска конструкция, или самолети, съдържащи важни елементи от германски или японски произход или конструкция.
Член 18.
Всяка от военните, военно-морските и военно-въздушните клаузи на настоящия договор ще остане в сила до тогава, до като тя не бъде изменена изцяло или частично, по споразумение между Съюзените и сдружените сили и България, или — след като България стане член на Организацията на обединените народи — по споразумение между Съвета за сигурността и България,
ОТДЕЛ ІІ.
Член 19.
1) Българските военнопленници трябва да бъдат репатрирани колкото е възможно по-скоро, съобразно със споразуменията между отделните сили, които държат тия военнопленници, и България.
2) Всички разходи по превоза на българските военнопленници, включително и издръжката им, от сборните пунктове, установени от правителството на съответната съюзена или сдружена сила, до входния пункт на българската територия, ще бъдат в тежест на българското правителство.
ЧАСТ ІV.
ИЗТЕГЛЯНЕ НА СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ
Член 20.
1) Всички въоръжени сили на Съюзените и сдружените сили ще бъдат изтеглени от България във възможния къс срок и във всеки случай не по-късно or 90 дни от деня на влизането в сила на настоящия договор.
2) Всичката неизползувана българска валута и всички неизползувани български запаси, намиращи се в разпореждане на Съюзните въоръжени сили в България и получени по силата иа член 15 от Съглашението за примирие, ще бъдат върнати на българското правителство в течение на същия срок от 90 дни.
3) България се задължава, обаче, да предостави в периода между деня на влизането в сила на настоящия договор и окончателното изтегляне на съюзническите войски всички такива услуги и снабдявания, които могат да бъдат специално поискани за изтеглюваните въоръжени сили на Съюзените и сдружените сили, като на българското правителство ще бъде изплатена надлежната компенсация за тия услуги и снабдявания.
ЧАСТ V.
РЕПАРАЦИИ И РЕСТИТУЦИИ
Член 21.
1) Загубите, причинени на Югославия и Гърция от военните действия и от българската окупация на териториите на тия дьржави, ще бъдат обезщетени от България на Югославия и Гърция, при което, като се вземе пред вид, че България не само е излязла от войната против обединените народи, но и обяви и на дело води война против Германия, страните се споразумяват, щото обезщетението на посочените загуби да бъде извършено от България не напълно, а само частично, именно в размер на 70 000 000 САЩ долари, платими в течение на 8 години от влизането в сила на настоящия договор, в стоки, произвеждани от българската добиваща и преработваща промишленост и селското стопанство. Сумата на обезщетението на Гърция ще възлезе на 45 000 000 САЩ долари, а сумата на обезщетението на Югославия ще възлезе на 25 000 000 САЩ долари.
2) Количеството и категориите на стоките, които ще трябва да се доставят, ще бъдат определени чрез споразумения, сключени от правителствата на Гърция и Югославия с българското правителство. Тия споразумения ще бъдат съобщени на шефовете на дипломатическите мисии на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати в София.
3) В основа на пресмятанията по настоящия член е взет доларът на САЩ по златния му паритет на 1 юли 1946 година, т. е. 35 долара за една унция злато.
4) За основа на оценката на стоките доставяни по настоящия член, ще се вземат международните пазарни цени за 1938 година в САЩ долари с повишение от 15 на сто за индустриалните произведения и 10 на сто за другите произведения. Разходите по доставянето до гръцката или югославската граница ще бъдат в тежест на българското правителство.
Член 22.
1) България приема началата на Декларацията на обединените народи от 5 януари 1943 година и ще върне във възможния най-къс срок имуществото, изнесено, от територията на който и да било от обединените народи.
2) Задължението за реституиране се отнася до всичката, намираща се в настоящо време в България, отъждествима собственост, която е била изнесена насила или по принуда от страна на която и да е било от силите на оста от територията на които и да било от обединените народи, независимо от каквито и да било последващи сделки, чрез които днешният притежател на такава собственост е встъпил в нейно владение.
3) Ако в отделни случаи за България бъде невъзможно да извърши реституцията на предмети, представляващи художествена, историческа или археологическа ценност, които предмети са част от културното достояние на някои от обединените народи, от чиято територии те са били изнесени от българските войски, власти или поданици на сила или по принуда, България се задължава да предаде на заинтересованата страна от обединените народи предмети от същия род и приблизително равноценни на изнесените, доколкото такива предмети могат да бъдат намерени в България.
4) Българското правителство е длъжно да върне посоченото в настоящия член имущество в добро състояние и да поеме в това отношение всички разходи в България за работна ръка, материали и превоз.
5) Българското правителство ще съдействува на обединените народи и ще предоставя за своя сметка всички необходими възможности за издирването и връщането на имуществото, подлежащо на реституиране по силата на настоящия член.
6) Българското правителство ще вземе необходимите мерки, за да бъде върнато посоченото в настоящия член имущество, владяно в която и да било трета страна от лица, намиращи се под българска юрисдикция.
7) Исканията за връщане на имуществото трябва да бъдат предявени на българското правителство от правителството на страната, от чиято територия то е било изнесено, като се подразбира, че железопътният подвижен материал ще се смята изнесен от страната, на която той е принадлежал първоначално. Такива искания могат да бъдат предявени в шестмесечен срок от деня на влизането в сила на настоящия договор.
8) Тежестта на доказването за отъждествяване на имуществото и доказването на правото на собственост се възлага върху правителството, което предявява искането, а тежестта на доказването, че имуществото не е било изнесено насила или по принуда, се възлага върху българското правителство.
ЧAСТ VІ.
СТОПАНСКИ КЛАУЗИ,
Член 23.
1) България, доколкото още не е сторила това, ще възстанови всички законни права и интереси в България на обединените народи и на техните поданици, както са съществували на 24 април 1941 година и ще върне цялата собственост в България на обединените народи и на техните поданици в онова състояние, в което тя се намира понастоящем.
2) Българското правителство се задължава да възстанови всичката собственост, права и интереси, попадащи под действието на настоящия член, без всякакви тежести и облагания от какъвто и да било вид, на които те са могли да бъдат подложени вследствие на войната, и без българското правителство да събира каквито и да било суми във връзка с тяхното връщане. Българското правителство ще анулира всички мерки, включително възбраната, секвестъра или надзора, взети от него по отношение на собствеността на обединените народи между 24 април 1941 година и датата на влизане в сила на настоящия договор. В случай че собствеността не бъде върната в продължение на шест месеца от деня на влизането в сила на настоящия договор, искането за връщане на собствеността трябва да бъде предявено на българските власти в срок най-много от 12 месеца от деня на влизането в сила на настоящия договор, освен в случаите, когато заявителят може да докаже, че му е било невъзможно да предяви искането си в този срок.
3) Българското правителство е длъжно да унищожи прехвърлянията, засягащи собствеността, правата и интересите от всякакъв род, принадлежащи на поданици на обединените народи в ония случаи, когато тия прехвърляния са били резултат на насилие, или принуда от страна на правителствата на държавите от оста, или на техни органи през време на войната.
4) а) Българското правителство ще бъде отговорно за привеждане в напълно изправно състояние собствеността, която се връща на поданиците на обединените народи, съгласно точка 1-ва от настоящия член. В ония случаи, когато собствеността не може да бъде върната, или когато вследствие на войната някой поданик на обединените народи е понесъл загуби поради повреда или развала на собствеността в България, той трябва да бъде обезщетен от българското правителство в левове до размер на две трети от онази сума, която е необходима в деня на изплащането, за да се купи подобна собственост или да се компенсира понесената загуба. Поданиците на обединените народи в никой случай не бива да се поставят по отношение на компенсацията в по-неблагоприятно положение, отколкото българските поданици.
б) Поданиците на обединените народи, имащи пряк или косвен интерес в качеството на собственици в дружества или сдружения, чието поданство не е поданство на обединените народи в смисъла на точка 8-ма „а" от настоящия член, но които са понесли загуби поради повреда или развала на собствеността в България, трябва да получат обезщетение съобразно с по-горната алинея „а". Това обезщетение трябва да се изчислява въз основа на общите загуби или щети, понесени от дружеството или сдружението, и трябва да представлява спрямо тия загуби, или щети същата пропорция, каквато представляват доходоносните интереси на тия поданици спрямо общия капитал на дружеството или сдружението.
в) Обезщетението трябва да се изплаща без всякакви облагания, данъци или други такси. То може да се използува свободно в България, но ще подлежи на правилата на контрол над чуждестранните девизи, които могат от време-навреме да бъдат в сила в България.
г) Българското правителство ще осигури на поданиците на обединените народи същия режим на разпределение на материалите за ремонт или възстановяване на тяхната собственост в България, както и при разпределението на чуждите девизи за вноса на такива материали, който се прилага спрямо българските поданици.
д) Българското правителство ще даде на поданиците на обединените народи обезщетение в левове в същия размер, който е предвиден в по-горната алинея «а», за обезщетяване на загубите или щетите, възникнали вследствие на особените мерки, които са се прилагали към тяхната собственост през време на войната, по които не са били прилагани към българската собственост. Тази алинея не се разпростира върху неосъществените печалби.
5) Всички извършени в България разумни разходи по предявяването на исканията, в това число и разходите за пресмятане на загубите или щетите, трябва да бъдат понесени от българското правителство.
6) Поданиците на обединените народи и тяхната собственост трябва да бъдат освободени от всякакви изключителни данъни, берии или даждия, които са били наложени върху техните основни фондове в България от българското правителство, или от която и да било българска власт, през периода между деня на сключването на примирието и деня на влизането в сила на настоящия договор, със специалната цел да бъдат покрити разходите, свързани с войната, или да бъдат покрити разходите за окупационните сили, или за репарации в полза на който и да било от обединените народи. Всички платени по този начин суми, трябва да бъдат върнати.
7) Заинтересованият собственик и българското правителство могат да сключват споразумения, заместващи постановленията на тоя член.
8) Употребените в настоящия член:
а) Израз “поданици на обединените народи" означава физически лица, които, в момента на влизането в сила на настоящия договор, са поданици на който и да било от обединените народи, или дружества или сдружения, учредени към този момент, по законите на който и да било от обединените народи, при условие, че посочените лица, дружества или сдружения са имали вече тоя статут в момента на сключването на примирието с България.
Израз «поданици на обединените народи" обгръща също всички физически лица, дружества или сдружения, които, съгласно действувалите в България през време на войната закони, са били смятани за неприятелски.
б) Израз “собственик" означава поданик на някой от обединените народи, както това е определено в по-горната алинея „а", който има право върху дадена собственост, и включва и приемника на такъв собственик, при условие, че този приемник е също поданик на някой от обединените народи по смисъла на алинея „а". Ако приемникът е придобил собствеността в повреден вид, то праводателят запазва своите права за обезщетение въз основа на настоящия член, без да се накърняват задълженията, съществуващи съгласно вътрешното законодателство, между праводателя и приобретателя.
в) Израз „собственост» означава цялата движима или недвижима собственост, веществена или невеществена, включително и индустриалната, литературната и художествената собственост, както и всички права или интереси от каквото и да било естество в собствеността.
Член 24.
България признава, че Съветският съюз има право върху всички германски активи в България, предадени на Съветския съюз от Контролния съвет в Германия, и се задължава да вземе всички необходими мерки, за да улесни предаването на тия активи.
Член 25.
1) Всяка от съюзените и сдружените сили ще има правото да вземе, да задържи, да ликдидира или да предприеме каквото и да било друго действие спрямо цялата собственост, правата и интересите, които в деня на влизането в сила на настоящия договор се намират на нейна територия и принадлежат на България или на български поданици, както и да използува тази собственост или произведението от нейното ликвидиране за такава цел, каквато тая сила смята за желателно, до размера на нейните рекламации или на рекламациите на нейните поданици срещу България или български поданици, включително и дълговете, които не са били изцяло уредени по силата на други членове на настоящия договор. Всичката българска собственост или произведението от нейното ликвидиране, надвишаващи сумата на казаните рекламации, трябва да бъдат върнати.
2) Ликвидирането на българската собственост и разпореждането с нея ще се извършва съобразно със закона на заинтересованата съюзена или сдружена сила. Българският собственик не ще има други права спрямо тая собственост, освен правата, които мотат да му бъдат дадени по силата на тоя закон.
3) Българското правителство се задължава да обезщети българските поданици, чиято собственост е иззета по силата на настоящия член и не им е върната.
4) С настоящия член не се възлага върху която и да било от съюзните или сдружените сили никакво задължение да върне на българското правителство или на българските поданици индустриалната собственост, или да включи тая собственост при определяне на сумата, която може да бъде задържана по силата на точка 1-ва от настоящия член. Правителството на всяка от съюзените и сдружените сили ще има правото да установява такива ограничения и условия по отношение правата или интересите, засягащи индустриалната собственост, придобита преди деня на влизането в сила на настоящия договор, върху територията на тая съюзена или сдружена сила, от българското правителство или българските поданици, каквито правителството на дадената съюзена иди сдружена сила смята за необходими за своите национални интереси.
5) Собствеността, предвидена в точка 1-ва на настоящия член, трябва, да се смята, че обхваща българската собственост, която е подлежала на контрол поради положението на война, съществуващо между България и съюзената или сдружената сила, имаща юрисдикция над тая собственост, но не ще включва:
а) собствеността на българското правителство, използувана за консулски или дипломатически цели;
б) собствеността, принадлежаща на религиозни организации или на частни благотворителни учреждения и използувана за религиозни или благотворителни цели;
в) собствеността на физически лица, които са български поданици, получили разрешение да пребивават в пределите на територията на оная страна, в която се намира тая собственост, или да пребивават в което и да било друго място върху територията на страна от обединените народи, с изключение на българската собственост, която, когато и да било през време на войната, е била предмет на мерки, неприлагани като правило към собствеността на българските поданици, живущи на същата територия.
г) имуществените права, възникнали след подновяването на търговските и финансовите отношения между Съюзените и сдружените сили и България, или възникнали от сделки между правителство на която и да било съюзена или сдружена сила и България след 28 октомври 1944 година;
д) Правата върху литературната и художествената собственост.
Член 26.
1) От деня на влизането в сила на настоящия договор, намиращата се в Германия собственост на България и на български поданици не ще се третира вече като неприятелска собственост, и всички ограничения, свързани с един такъв режим, трябва да бъдат отменени.
2) Отъждествимата собственост на България и на български поданици, изнесена на сила или по принуда от българска територия в Германия, от германски въоръжени сили или власти след 28 октомври 1944 година, подлежи на връщане.
3) Реституирането и възстановяването на българската собственост в Германия ще се извършва съобразно с мерките, които ще бъдат определени от силите, окупиращи Германия.
4) Без да се накърняват гореизложените и каквито и да било други разпореждания, взети в полза на България и нейни поданици от силите, окупиращи Германия България от свое име и от името на българските поданици се отказва от всички претенции спрямо Германия и германски поданици, останали неуредени на 8 май 1945 година, с изключение на претенциите, произтичащи от договори и други задължения, сключени преди 1 септември 1939 година, и правата, придобити преди тази дата. Този отказ ще се смята, че обхваща дълговете, всички междуправителствени претенции, свързани със спогодби, сключени през време на войната, и всички претенции за обезщетение, за загуби и или щети, възникнали през време на войната.
Член 27.
1) Съществуването на положението на война само по себе си не ще се смята за фактор, влияещ върху задълженията да се изплащат паричните дългове, произтичащи от задължения и договори, съществували преди възникването на положението на война, а също и от права, придобити, преди това време, които дългове, са станали изискуеми преди влизането в сила на настоящия договор и се дължат от българското правителство, или от български поданици на правителството или на поданиците на някоя от Съюзените и сдружените сили или се дължат от правителството или поданиците на някоя от Съюзените и сдружените сили на българското правителство или на български поданици.
2) Освен изрично, предвидените в настоящия договор случаи, нищо в него не трябва да се тълкува във вреда на отношенията между длъжници и кредитори, произтичащи от договори, сключени преди войната от българското правителство или от български поданици.
Член 28.
1) България се отказва от името на българското правителство или на българските поданици от всички рекламации от каквото и да било естество срещу съюзените и сдружените сили, свързани непосредствено с войната или произтичащи от мерките, взети вследствие на съществуването на положението на война в Европа след 1 септември 1939 година, без оглед на това дали съответната съюзена или сдружена сила по това време е била или не в положение на война с България. В този отказ от рекламации се включват:
а) рекламациите във връзка със загуби или щети, понесени вследствие на действията на въоръжените сили или на властите на съюзените или сдружените сили;
б) рекламациите, произтичащи от присъствието, операциите или действията на въоръжените сили или на властите на съюзените или сдружените сили върху българска територия;
в) рекламациите, отнасящи се до решенията или постановленията на съдилищата за морски призи на съюзените или Сдружените сили, при което България признава за валидни и задължителни всички решения или постановления на тия съдилища, издадени на 1 септември 1939 година, или по-късно, и отнасящи се до български кораби, или български стоки, или плащане на разноски;
г) рекламациите, произтичащи от упражняването правата на воюваща страна, или от мерките взети за упражняване на тия права.
2) Разпорежданията на настоящия член изключват напълно и окончателно всички рекламации от посоченото по-горе естество, които от сега нататък се прекратяват, независимо от това коя е заинтересованата страна. Българското правителство се съгласява да заплати справедливо обезщетение в левове на лицата, които са доставили на въоръжените сили на съюзените или сдружените сили на българска територия снабдявания или услуги по реквизиционен път, а също и за задоволяване рекламациите, повдигнати срещу въоръжените сили на Съюзените или сдружените сили и отнасящи се до възникнали на българска територия военни щети.
3) България се отказва също от всички рекламации от посоченото в точка 1-ва на настоящия член естество от името на българското правителство или български поданици срещу който и да било от обединените народи, чиито дипломатически отношения с България са били скъсани през време на войната, и който е предприел действия в сътрудничество със Съюзените и сдружените сили.
4) Отказът на България от рекламациите по точка 1-ва от настоящия член се разпростира върху всички рекламации, произтичащи от мерки, взети от която и да било съюзена и сдружена сила спрямо български кораби между 1 септември 1939 година и деня на влизане в сила на настоящия договор, както и върху всички рекламации и дългове, произтичащи от действуващите понастоящем конвенции за военнопленниците.
Член 29.
1) Докато бъдат сключени търговски договори или съглашения между отделните обединени народи и България, българското правителство ще прилага в продължение на 18 месеца от деня на влизането в сила на настоящия договор, долупосочення режим към всеки един от обединените народи, който въз основа не взаимността, фактически ще приложи към България аналогичен режим, по подобни въпроси:
а) За всичко, което се отнася до митата и таксите за внос или износ, вътрешното облагане на внасяните стоки и до всички наредби, засягащи тая наредба, обединените народи ще се ползуват от безусловния режим на най-облагоприятствуваната нация.
б) Във всяко друго отношение България не трябва да прокарва произволна дискриминация в ущърб на стоките, произвеждани на която и да било територия, на който и да било от обединените народи или предназначени в тая територия, в сравнение с подобни стоки, произвеждани на която и да било друга територия на обединените народи или на територията на която и да било друга чуждестранна сила, или предназначени за тия територии.
в) Към поданиците на обединените народи, в това число и юридическите лица, ще се прилага националният режим и режимът на най-облагоприятствуваната нация, по всички въпроси засягащи търговията, индустрията, корабоплаването и другите видове търговска дейност в България. Тия разпореждания не се отнасят към търговското въздухоплаване.
г) България не ще отстъпва на никоя страна никакви изключителни или дискриминационни права по отношение използуването на търговските самолети и международния трафик и ще дава на всички обединени народи еднакви възможности за добиване на българска територия права в областта на международното търговско въздухоплаване, в това число, правото на кацане за вземане на гориво и ремонт, що се отнася до използуването на търговските самолети в международния трафик, тя ще даде на всички обединени народи, въз основа на взаимността и без дискриминация, правото на летене, без кацване, над българска територия. Тия разпореждания не трябва да накърняват интересите на националната отбрана на България.
2) Горепоменатите задължения на България трябва да се разбират в този смисъл, че върху тях се разпростират изключенията, фигуриращи обичайно в търговските договори, сключени от България преди войната, а разпорежданията, отнасящи се до взаимността от страна на всеки от обединените народи, трябва да се подразбират в тоя смисъл, че върху тях се разпростират изключенията, фигуриращи обичайно в сключените от дадената държава търговски договори.
Член 30.
България ще съдейстава в пределите на възможността на железопътните транзитни транспорти върху своята територия с разумни тарифи и ще бъде готова да сключи за тая цел взаимна спогодба със съседните държави.
Член 31.
1) Споровете, които могат да възникнат при прилагането на чл. чл. 22 и 23 и на приложенията IV, V и VI на настоящия договор, ще бъдат отнасяни до една помирителна комисия, съставена от равен брой представители на правителството на заинтересования обединен народ и на българското правителство. Ако в продължение на 3 месеца от предаването на спора на помирителната комисия не бъде постигнато споразумение, всяко от правителствата може да поиска да бъде включен в комисията един трети член и в случай на несъгласие между двете правителства по избора на тоя член, всяка от страните може да се обърне към главния секретар на Обединените народи, с молба да извърши това назначение.
2) Решението на мнозинството на членовете на комисията ще се смята за решение на комисията и трябва да се приеме от страните, като окончателно и задължително.
Член 32.
Чл. чл. 22, 23 и 29 и приложение VI на настоящия договор ще се прилагат спрямо съюзените и сдружените сили и Франция, както и спрямо ония от обединените народи, чиито дипломатически отношения с България са били скъсани през време на войната.
Член 33.
Разпорежданията на приложения IV, V и VI, както и разпорежданията на другите приложения, ще имат сила на неразделна част от настоящия договор.
ЧАСТ VІІ.
РАЗПОРЕЖДАНИЯ ОТНОСНО ДУНАВА
Член 34.
Корабоплаването по река Дунав ще бъде свободно и отворено за поданиците, търговските кораби и стоките на всички държави въз основа на равенството по отношение на пристанищните и корабоплавателните такси и условията на търговското корабоплаване. Гореизложеното не се отнася до транспорта между пристанищата на една и съща държава.
ЧАСТ VІІІ.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ПОСТАНОВЛЕНИЯ
Член 35.
1) През един период не надвишаващ 18 месеца от влизането в сила на настоящия договор шефовете на дипломатическите мисии на Съветския Съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати в София, действуващи в съгласие, ще представляват Съюзените и cдpyжените сили в сношенията с българското правителство по всички въпроси, относно изпълняването и тълкуването на настоящия договор.
2) Тримата шефове на мисии ще дават на българското правителства такива упътвания, технически съвети и разяснения, каквито се окажат необходими, за да се осигури бързото и ефикасно изпълнение на настоящия договор в съответствие с неговия дух и текст.
3) Българското правителство ще предоставя на споменатите шефове на мисии всички необходими сведения и ще им оказва всякакво съдействие, каквото биха поискали при изпълнение на задачите, които им се възлагат от настоящия договор.
Член 36.
1) С изключение на ония случаи, когато в някой член на настоящия договор е предвидена друга процедура, всеки, спор по тълкуванието или изпълнението на настоящия договор, неуреден чрез преки дипломатически преговори, ще бъде отнасян до тримата шефове на мисии, действуващи въз основа на чл. 35, с това изключение, че в тоя случай шефовете на мисии не ще бъдат ограничени от срока, предвиден в този член. Всеки такъв спор, неразрешен от шефовете на мисии в течение на два месеца, ако спорещите страни не дойдат до взаимно споразумение за друг начин на уреждане на спора, ще бъде отнасян, по искане на която и да било от спорещите страни, до комисия в състав от по един представител на всяка от страните и трети член, избран по взаимно споразумение на двете страни измежду поданиците на трета държава. Ако в едномесечен срок двете страни не сполучат да се споразумеят за назначаването на трети член, всяка от страните може да се обърне към главния секретар на Обединените народи, с молба да извърши това назначение.
2) Решението на мнозинството от членовете на комисията ще се смята за решение на комисията и трябва да се приеме от страните като окончателно и задължително.
Член 37.
1) Всеки един член на Организацията на обединените народи, който не е страна, подписала настоящия договор, и се намира в положение на война с България, може да се присъедини към тоя договор, и след присъединяването си ще се смята, с оглед на договора, като сдружена сила.
2) Всички актове за присъединяването ще бъдат депозирани за Съхраняване на правителството на Съюза на съветските социалистически републики и ще имат сила от деня на депозирането.
Член 38.
Настоящият договор, чийто руски и английски текст е меродавен, ще бъде ратифициран от Съюзените и сдружените сили. Договорът трябва да бъде също ратифициран и от България. Договорът ще влезе в сила незабавно след депозирането на ратификационните актове от страна на Съюза на съветските социалистически републики, Съединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и Американските съединени щати. Ратификационните актове ще бъдат депозирани в най-кратък срок за съхранение у правителството на Съюза на съветските социалисически републики.
По отношение на всяка от съюзените или сдружените сили чиито ратификациоинни актове бъдат депозирани по-късно, договорът ще влезе в сила от деня на депозирането. Настоящият договор ще бъде депозиран в архивите на правителството на Съюза на съветските социалистически републики, което ще изпрати заверен препис на всяка държава, подписала този договор.
В удостоверение, на което долуподписаните пълномощни представители подписаха настоящия договор и сложиха върху него своите печати.
Съставен в Париж на руски, английски, френски и български език, на десетия ден на месец февруари 1947 година.
СПИСЪК НА ПРИЛОЖЕНИЯТА
ПРИЛОЖЕНИЕ І. Карта на границите на България?
ПРИЛОЖЕНИЕ ІІ. Определение на военното, военно-морското, и военно-въздушното обучение.
ПРИЛОЖЕНИЕ III. Определение и списък на военните материали.
ПРИЛОЖЕНИЕ IV. Индустриална, литературна и художествена собственост.
ПРИЛОЖЕНИЕ V. Договори, давностни срокове и ценни книжа.
ПРИЛОЖЕНИЕ VI. Съдебни решения.
ПРИЛОЖЕНИЯ:
ПРИЛОЖЕНИЕ І.
(Виж член 1)
Карта на границите на България
ПРИЛОЖЕНИЕ II.
(Виж член 11)
Определение на военното, военно-въздушното и военно-морското обучение.
1) Изразът «военно обучение» означава изучаването и упражненията в областта на употребата на военните материали, специално предназначени или пригодени за военни цели и на отнасящите се до това учебни приспособления; изучаването и изпълнението на всички строеви упражнения или предвижвания, предназначени за обучаване в маневриране или за изпълнение на маневрирането, прилагано от действуващите части в боя; а също и организираното изучаване на тактиката, стратегията и генералщабната работа.
2) Изразът „военно-въздушно обучение" означава изучаването и упражненията в областта на употребата на военните материали, нарочно предназначени или пригодени за военновъздушни цели и на отнасящите се до това учебни приспособления; изучаването и изпълнението на всички специални маневри, включително и летението на ята, прилагано от авиацията при изпълнението на бойни задачи; а също и организираното изучаване на военно-въздушната тактика, стратегия и генералщабната работа.
3) Изразът “военно-морско обучение" означава изучаването ръководството или практиката в използуването на военните кораби, военно-морските съоръжения или учреждения, а също изучаването или употребата на всички отнасящи се до това прибори и учебни приспособления, които се използуват за водене на морска война, освен ония, които обикновено се използуват за граждански цели; а също преподаването, практиката или организираното изучаване на морската тактика, стратегия и генералщабна работа, включително изпълнението на всички операции и маневри, които не са необходими за мирното използуване на корабите.
ПРИЛОЖЕНИЕ ІІІ.
(Виж член 15)
Определение и списък на военните материали.
Изразът „военни материали», употребяван в настоящия договор, включва всички оръжия, бойни припаси и средства, специално конструирани или пригодени за използуване във войната, както това е изброено по-долу.
Съюзените и сдружените сили си запазват правото да изменят периодически дадения списък, като внасят в него поправки или допълнения в светлината на по-нататъшното развитие на науката.
КАТЕГОРИЯ I.
1) Военни пушки, карабини, револвери и пистолети; цеви и други запасни части, към това оръжие, които не могат да бъдат нагодени лесно за гражданска употреба.
2) Картечници военни автоматически или самозарядни пушки, пистолети-картечници; цеви и други запасни части към това оръжие, които не могат да бъдат нагодени лесно за гражданска употреба; стойки на картечници.
3) Оръдия, гаубици, мортири, специални оръдия за самолети, оръдия без затвори или без връщачи и огнепръскачки, цеви и други запасни части към това оръжие, които не могат да бъдат нагодени лесно за гражданска употреба; лафети и поставки за гореизброеното оръжие.
4) Ракетохвъргачки; механизми за изстрелване и контролиране самодвигателни и направляеми снаряди; поставки зa тях.
5) Напълнени или ненапълнени самодвигателни и направляеми снаряди, ракети, унитарни патрони и патрони, предназначени за оръжието, изброени по-горе в точки 1-4, приспособления за манипулиране с тях, или за произвеждане на взрив, а също така възпламенатели и тръбички, с изключение на възпламенателите, необходими за граждански нужди
6) Напълнени или ненапълнени гранати, бомби, торпеда, мини, заряди за дълбочина, и запалителни вещества и заряди, както и всички средства за манипулиране с тях, или за произвеждане на взрив, с изключение на възпламенителите, необходими за граждански нужди.
7) Щикове.
КАТЕГОРИЯ ІІ.
1) Бронирани бойни коли; бронирани влакове, които технически не могат да бъдат преустроени за гражданска употреба.
2) Механически и самодвижещи се лафети за всякакво оръжие, изброено в категория І, военни шасита или каросерии от специален тип, освен изброените по-горе в точка 1.
3) Броневи плочи, дебели повече от 3 дюйма, използувани за целите на отбраната във войната.
КАТЕГОРИЯ ІІІ.
1) Прицелни и изчислителни прибори за насочване на огъня, включително и линейките на зенитния планшет и построители; прибори, за пристрелване, оръдейни мерници, мерници за бомбардиране; тръбни нумеропоставки; инструменти и прибори за калибриране на оръдията и за коригиране, на приборите за насочване на огъня.
2) Щурмови мостчета щурмови лодки.
3) Средства за водене на замаскирани военни действия, както и ослепяващи средства и средства за измама.
4) Лично военно снаряжение от специален характер, което мъчно може да се нагоди за използуване за гражданска употреба.
КАТЕГОРИЯ IV.
1) Военни кораби от какъвто и да бил тип, включително и преустроените кораби и плаващи средства, проектирани или предназначени за тяхното обслужване или подкрепа, които технически не могат да бъдат преустроени за гражданско използуване, както и въоръжението, бронята, бойните припаси, самолетите и всяка друга екипировка, материали, машини и лафети, които се употребяват в мирно време само върху военните кораби.
2) Десантни кораби и земноводни превозни средства или приспособления от всякакъв род; щурмови лодки или приспособления от всякакъв тип; както и катапулти и други апарати за пущане на самолети, ракети, движими бойни средства или всякакви други снаряди, апарати или приспособления, комплектувани с хора, управлявани или неуправлявани.
3) Подводни или полуподводни кораби, плаващи средства, бойни средства, приспособления; или апарати от всякакъв род, включително специално построените защитни баражни съоръжения (бони) за пристанищата, с изключение на ония случаи, когато това може да бъде необходимо за спасяване или за други граждански цели, както и цялата екипировка, принадлежности, запасни части, опитни или учебни средства, прибори или лафети, които могат да бъдат специално предназначени за строеж, изпитване, поддържане или пазене на гореизброеното.
КАТЕГОРИЯ V.
1) Сглобени и несглобени летателни апарати, по-тежки и по-леки от въздуха, които са предназначени или нагодени за въздушни бойни действия, чрез употребяване на картечници, артилерия, ракетохвъргачки, или са предназначени или нагодени за превозване и хвърляне на бомби, или са построени било по тип, било по конструкция, за да бъдат нагодени за което и да било от приспособленията, изброени по-долу в точка 2.
2) Авиационни оръдейни лафети и рамки, бомбодържатели, торпедодържатели, както и механизми за хвърляне на бомби или торпеда; оръдейни куполи и странични картечни куполи.
3) Екипировка, специално предназначена и използувана изключително във въздушно-десантните войски.
4) Катапулти или изхвърлителни апарати за спущане на самолети от кораби, суша и море; катапулти за пущане на самолети-снаряди.
5) Преградни балони.
КАТЕГОРИЯ VI.
Задушливи, смъртоносни, отровни и изваждащи от строя вешества, предназначени за военни цели или произвеждани свръх онова; което е необходимо за гражданска употреба.
КАТЕГОРИЯ VII.
Метателни средства, експлозиви, пиротехнически средства и течни газове, предназначени за изхвърляне взрив, заредяване или напълване на изброените в настоящите категории военни материали или за тяхното използуване във връзка с последните, които не могат да бъдат използувани за граждански цели или производството, на които надминава онова, което е необходимо за гражданска употреба.
КАТЕГОРИЯ VІІІ.
Фабрични и инструментални инсталации, конструирани специално за производство и поддържане на горепосочените материали и които технически не могат да бъдат нагодени за гражданска употреба.
ПРИЛОЖЕНИЕ IV.
Индустриална, литературна и художествена собственост.
1) а) На Съюзените и сдружените сили и на техните поданици се дава срок от една година от деня на влизане в сила на настоящия договор, за да се даде на тия лица възможност, без да се събират от тях допълнителни такси или каквито и да било други глоби, да извършат всичко необходимо, за да придобият или запазят в България, правата на индустриална, литературна и художествена собственост, които действия не са могли да бъдат извършени поради съществуването на положението на война.
б) Съюзените и сдружените сили или техните поданици, които са направили върху територията на която и да било съюзена или сдружена сила по надлежния начин искане за патент или за регистриране на образец не по-рано от 12 месеца преди започването на войната с България, или в течение на войната, или за регистриране на индустриален чертеж или образец, или марка не по-рано от 6 месеца преди започването на войната с България, или през време на войната, ще имат право в течение на 12 месеца от деня на влизането в сила на настоящия договор да поискат съответните права в България, заедно с правото на приоритет, основано върху по-раншно регистриране на искането върху територията на тая съюзена или сдружена сила.
в) На всяка от съюзените и сдружените сили и на нейните поданици се дава срок една година от деня на влизането в сила на настоящия договор, в продължение на който те могат да възбудят дело в България против ония физически или юридически лица, за които се твърди, че незаконно са нарушили техните права на индустриална, литературна или художествена собственост, между датата на започване на войната и датата на влизане в сила на настоящия договор.
2) Периодът от момента на започване на войната до изтичането на 18 месеца след влизането в сила на настоящия договор се изключва при изчисляване на срока, в течение на който патентът трябва да бъде осъществен или чертежът или марката използувани.
3) Периодът от момента на започване на войната до деня на влизане в сила на настоящия договор, се изключва от нормалния срок на правата на индустриалната, литературната и художествената собственост, които са имали сила в България в момента на започване на войната или които са признати или установени въз основа на настоящото приложение и които принадлежат, на която и да било от съюзените и сдружените сили или на нейни поданици. Поради това, нормалното траене на тия права трябва да се смята автоматически продължено в България за един по-нататъшен срок, отговарящ на изключения по този начин период.
4) Горните положения, отнасящи се до правата в България на Съюзените и сдружените сили и на техни поданици, еднакво се прилагат спрямо България, и нейните поданици върху териториите на съюзените и сдруженитe сили. Нищо, обаче, в тия положения не дава на България или на нейните поданици право за по-благоприятен режим върху територията на която и да било от съюзените и сдружените сили, отколкото режима, който се дава в подобни случаи от тази сила, на който и да било от обединените народи или на неговите поданици. България не ще бъде задължена въз основа на тия положения да даде, на която и да било съюзена или сдружена сила или на нейни поданици, по-благоприятен режим от режима, от който се ползува върху територията на тая сила България или нейните поданици по въпросите, предвидени в предшествуващите положения.
5) На трети лица върху териториите, на която и да било съюзена или сдружена сила или България, които преди деня на влизане в сила на настоящия договор, са придобили добросъвестно право на индустриална, литературна или художествена собственост, намиращи се в противоречие с правата, възстановени въз основа на настоящото приложение, или в противоречие с правата, придобити въз основа на приоритета по силата на същото приложение, или които добросъвестно са изработили, обнародвали, възпроизвели, използували или продали предмет, към който се отнасят тези права, ще бъде разрешено, без всякаква отговорност за нарушение, да продължат да осъществяват тия права и да продължат или подновят това изработване, обнародване, възпроизвеждане, използуване или продажба, които са били добросъвестно придобити или започнати. В България такова разрешение ще носи формата на неизключително позволително (лицензия), давано при условие на взаимно споразумение на страните, а при липса на споразумение на страните — при условията, установени от помирителната комисия, учредена въз основа на член 31 от настоящия договор. Върху територията на всяка от съюзените и сдружените сили, обаче, добросъвестните трети лица ще се ползуват от такава защита, каквато се дава при подобни обстоятелства на добросъвестните трети лица, чиито права се намират в противоречие с правата на поданиците на другите съюзени и сдружени сили.
6) Нищо в това приложение не трябва да се тълкува като такова, което дава на България или на нейните поданици право върху някой патент или образец върху територията, на която и да било от съюзените и сдружените сили по отношение на изобретенията, отнасящи се към който и да било предмет, изброен в приложение ІІІ към настоящия договор, направени, или по отношение на които исканията са били регистрирани от България или от някои нейни поданици в България, или върху територията на която и да било от силите на оста, или върху територията, която е била окупирана от въоръжените сили на оста, в течение на оня период от време, когато дадената територия се е намирала под контрола на въоръжените сили или власти на силите на оста.
7) България също така ще разпростре действието на предидущите положения на настоящето приложение спрямо Франция и другите обединени народи, които не са съюзени или сдружени сили, но дипломатическите отношения на които с България са били прекъснати през време на войната и които се задължават да дадат на България предимствата, давани на България от същите положения.
8) Нищо в това приложение не ще се разбира като противоречащо на чл. чл. 23, 25 и 27 от настоящия договор.
ПРИЛОЖЕНИЕ V.
Договори, давностни срокове и ценни книжа.
А. ДОГОВОРИ.
1) Всеки договор, за чисто изпълнение е било необходимо установяването на сношения между които да било от неговите страни, станали неприятели, както това определено в част Г от настоящето приложение, трябва, при условие, че бъдат спазени изключенията, изложени по-долу в т. т. 2 и 3, да се смята за разпален от онова време, когато които и да било от страните са станали неприятели. Това разваляне, обаче, не засяга положенията на чл. 27 от настоящия договор и не ще освободи тази или онази от договорящите страни от задължението да върне сумите, получени като аванс или частично плащане, по отношение на които тази страна не е извършила нищо в замяна.
2) Въпреки положенията на горната точка 1, не подлежат на разваляне и, без накърняване на правата, наложени в чл. 25 от настоящия договор, остават в сила такива части на всеки договор, които са отделими и за изпълнението на които не е необходимо установяването на сношения между които и да било от страните му, станали неприятели, както това е определено в част Г от настоящото приложение. Ако положенията на тоя или оня договор не могат да бъдат отделени по този начин, договорът трябва да се смята за напълно развален. Гореизложеното има сила при условие, че ще бъдат приложени вътрешните закони, разпореждания или правила, издадени от която и да било от съюзените и сдружените сили, имаща юрисдикция по отношение на договора или на някоя от страните му, а също доколкото условията на договора са съобразни с това.
3) Нищо в част от настоящото приложение не трябва да се смята, че анулира сделките, законно реализирани, съобразно с договора между неприятели, ако те са реализирани с позволението на правителството на една от съюзените и сдружените сили.
4) Въпреки горепоменатите положения, договорите по осигуровка и преосигуровка ще се подчиняват на отделните споразумения между правителството на заинтересованата съюзена или сдружена сила и българското правителство.
Б. ДАВНОСТНИ СРОКОВЕ
1) Всички давностни срокове или ограничението на правото на иск или на правото да се наемат охранителни мерки в отношенията, засягащи лицата или собствеността, и отнасящи се до поданици на обединените народи и до български поданици, които, поради положението на война, не са могли да предявят иск или да изпълнят формалностите, необходими за обезпечаване на техните права, независимо от това, дали тия срокове са започнали да текат преди или след началото на войната, ще се смятат за спрени за времето на войната върху територията на България от една страна, и от друга страна, върху територията на оная страна, от обединените народи, която дава на България върху началата на взаимността предимствата, предвидени от положенията на настоящата точка. Течението на спрените давностни срокове ще се поднови от деня на влизането в сила на настоящия договор. Положенията в настоящата точка ще се прилагат към ония срокове, установени за предявяване на купони за лихви, или купони за дивиденти, или за предявяване за заплащане на ценни книжа, които са излезли в тираж или подлежат на изплащане на каквото и да било друго основание.
7) В ония случаи, когато, поради неизвършването на някои действия или на някои формалности, през време на войната са били взети върху българска територия изпълнителни мерки в ущърб на поданик, на който и да било от обединените народи, българското правителство ще възстанови накърнените права. Ако това възстановяване, бъде несправедливо или невъзможно българското правителство ще вземе мерки, щото на поданика на обединените народи да се даде такова подпомагане, което се явява справедливо при тия обстоятелства.
В. ЦЕННИ КНИЖА
1) В отношенията между неприятели някои ценни книжа, съставени преди войната, не ще се смятат за загубили сила само поради това, че тия книжа не са били представени в установените срокове за приемане или изплащане, или не е било направено уведомление на издателя, или на джиранта за отказ от приемане или плащане, или че тия книжа не са били протестирани, или защото не е била изпълнена каквато и да било формалност през време на войната.
2) В ония случаи, когато срокът, установен за предявяването на ценната книга за приемане или пущане, или срокът, в който уведомлението за отказ от приемане или плащане е трябвало да бъде направен на издателя или на джиранта или в течение на който документът е трябвало да бъде протестиран е изтекъл през време на войната, а страната, която е трябвало да предяви или да протестира документа, или да уведоми за отказа от приемане или плащане, не е направила това през време на войната, ще й бъде даден срок не по-малък от три месеца от деня на влизане в сила на настоящия договор, в течение на който може де бъде направено предявяването, уведомлението за отказ от приемане или плащане, или протестът.
3) Ако някое лице преди или през време на войната се е задължило по някоя ценна книга, във връзка със задължение, поето спрямо него от лице, станало след това неприятел, то последният остава длъжен на първия по своето задължение, независимо от започването на войната.
Г. ОСОБЕНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ
1) За целите на настоящото приложение физическите или юридическите лица ще се смятат за неприятели от онзи ден, когато търговията, между тях е станала незаконна, въз основа на законите, наредбите, или правилниците на действието на които тия лица или договори са били подчинени.
2) Пopади особеностите на правната система на Американските съединени щати, постановленията на настоящото приложение не ще се прилагат в отношенията между Американските съединени щати и България.
ПРИЛОЖЕНИЕ VI.
СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ.
Българското правителство ще вземе необходимите мерки, за да даде на поданиците на който и да било от обединените народи, възможността във всяко време в продължение на една година от деня на влизане в сила на настоящия договор, да предяви пред съответните български власти за ревизия всяко съдебно решение, произнесено от български съд, между 24 април 1941 година и деня на влизане в сила на настоящия договор, по всяко съдебно дело, в което поданик на обединените народи, не е могъл в достатъчна степен да изложи своя случай в качеството си на ищец или ответник. Българското правителство трябва да предвиди, щото в ония случаи, когато поданик на обединените народи е понесъл щета, поради, каквото и да било такова съдебно решение, той да бъде възстановен в онова положение, в което се е намирал до произнасянето на това съдебно решение, или да му се даде такова подпомагане, каквото може да се яви справедливо при тия обстоятелства. Изразът „поданик на обединените народи” включва и дружествата или сдруженията, организирани или учредени въз основа на законите на който и да било от обединените народи.
В удостоверение на това, долуподписаните пълномощни представители подписаха настоящия договор и сложиха към него своите печати.
Подписано в Париж на руски, английски, френски и български езици на десети февруари хиляда деветстотин и четиридесет и седма година.
Забел. Към договора има приложена карта на България, като приложение № 1.
Публ. в Пълен текст на договора за мир с България. С., 1947, 16 с.
* * *
РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ
РЕЧ НА КИМОН ГЕОРГИЕВ, ПРОЧЕТЕНА ОТ ВЪНШНИЯ МИНИСТЪР ГЕОРГИ КУЛИШЕВ
Господин Председателю, Господа,
Първите ми думи пред това бележито събрание ще бъдат да Ви поблагодаря от името на българския народ, загдето дадохте на една българска делегация възможност да изложи становището на България по условията на бъдещия договор за мир. Това именно ще укрепи надеждата у нашия народ, който в течение на повече от 20 години не е преставал да се бори за свободата, че ще му се отдаде справедливост и че от разискванията в Парижката конференция ще последва за него справедлив и достоен мир.
Същевременно държа да изразя чувството на дълбока признателност на България към народите на СССР, Великобритания и Американските съединени щати, които обезпечиха победата над Германския райх, и към всичките свободолюбиви народи, които обединиха усилията си, за да попречат на възтържествуването на фашисткото варварство.
Българският народ също даде скромния си принос в борбата срещу хитлеризма.
Ние, хората на Нова България, не искаме ни най-малко да омаловажим престъпленията на ония, които хвърлиха нашата страна във войната на страната на Германия. Позорният съюз с последната, обявяването война на Англия и на Съединените щати, превръщането на България във военна база за Хитлер и нечистите дела на прохитлеристката клика, която по-късно накара СССР да обяви война на България, това са все престъпления, отговорните автори на които бидоха строго наказани от Народния съд.
Дълг ни е обаче да освободим моралната отговорност на българския народ и ние сме уверени, че ще бъдем разбрани от всички ония, които познават дългите борби на нашия народ срещу фашистката диктатура и героичната съпротива, която той оказа на плановете за поробване на нашата страна от хитлеристка Германия. Съединените щати обявиха война не на българския народ, чиито истински чувства те познаваха, а на неговите управници. Генералисимус Сталин нееднократно прояви симпатиите на СССР към нашия народ. И действително, през последните двадесет години българският народ три пъти въстана с оръжие в ръка срещу фашистките узурпатори, като пожертвува живота на повече от 100 000 свои синове. Наистина, остава фактът, че той не можа да попречи на престъпния съюз с Германия, сключен на 1 март 1941 година. Но аз държа да припомня, че това стана в момент, когато Хитлер беше на върха на военната си мощ, и че в самия ден, когато българските управници подписваха Тристранния пакт, една германска армия, наброяваща половин милион души и съсредоточена в Румъния, преминаваше Дунава и окупираше България. Това беше една предохранителна мярка срещу вътрешните смутове, от които прогерманските агенти се опасяваха основателно. Обаче народната съпротива бързо се почувствува в тила на германските войски.
Всеизвестно е, че още от първия момент българският народ намери в себе си сили и средства да изрази истинските си чувства и да отхвърли прогерманската политика на цар Борис и на фашисткото му правителство. Позволете ми да припомня, че на 10 септември 1939 година, 10 дни подир германското нахълтване в Полша, аз отправих до тогавашния наш министър-председател Кьосеиванов писмо, в което го предупреждавах, че правителството е на път да извърши грешка, която би могла да доведе до съдбоносни последици за българския народ. По-късно, на два пъти, именно на 10 февруари 1941 година и на 10 януари 1944 година, аз отправих до фашистките управници още по-енергични протести и предупреждения.
Известно Ви е също, че българският народ съумя да закрили, дори при гестаповския режим, своите съграждани израилтяни и че ги спаси от изтребване.
В преамбюла на представения на Конференцията проект България се третира като „бивш сателит“ на Германия. От формално гледище това е логично. Но в случая важи не юридическата формула, а фактическото съдържание, историческата истина, която тази формула търси да изрази. А степента на отговорност на България може да бъде по-голяма или по-малка и даже минимална, съобразно с важността на враждебните дела, в които тя се е провинила.
Какви са били тези дела? Нека ми бъде позволено да Ви припомня главните факти, които характеризират участието на България във войната и които единствено могат да ни осветлят върху степента на нейните отговорности:
От същата тази трибуна един заинтересуван оратор окачестви България като нападател (агресьор). В същност никаква българска войска не взе участие в германската агресия нито в Гърция, нито в Югославия. Българските войски се използуваха само като окупационни войски и българското правителство окупира само известни части от югославската и гръцката територия само след като военните операции бяха там приключени. Маршал Бадолио удостоверява в мемоарите си, че преди намесата на Германия Мусолини се опитвал също да добие военната подкрепа на България срещу Гърция, но че неговото искане е било отклонено от българското правителство.
Наистина, българското правителство обяви война на Англия и на Американските съединени щати, но то се въздържа да изпрати срещу тях български войски.
Най-важното обстоятелство и голямата заслуга на българския народ са, че в най-критическия момент на войната на Изток, когато битката за Сталинград беше в разгара си, той съумя да се противопостави смело на страшния натиск, упражняван от Хитлер, и да попречи на българското правителство да изпрати макар и един български войник срещу Червената армия. Той не даде също нито един доброволец за Източния фронт. Колко са „сателитите“ или окупираните от Германия страни и даже неутралните, които могат да посочат в своя полза подобен кураж и подобно съпротивление?
Българската армия не се е сражавала на никой фронт срещу антихитлеристката коалиция; това е историческата истина, която не може да бъде сериозно оспорвана. Колкото до случаите, в които български войскови отделения са били използувани в окупираните територии срещу партизанските отреди, виновниците в това престъпление са били строго наказани от Народните съдилища. И този факт е безспорен.
Тъкмо напротив, българският народ се бори без отдих срещу германците и техните агенти в България. Активното и действително участие на България във войната срещу Германия е признато официално в проекта на договора за мир. Бих желал обаче да уточня, че българският народ се сражаваше на страната на Съюзниците още от самото окупиране на България, тъй като Отечественият фронт бе организирал мощно съпротивително движение в тила на германските войски. За тези именно наши партизански отреди говори г. Идън в английския парламент. Нашите партизани бяха във връзка със съпротивителните сили в Югославия и в Гърция и също получаваха въоръжение от Британското командуване. Опасността, която те представляваха за германските войски, проличава ясно от комюникетата за техните действия, съставени от германското командуване на Балканите.
Веднага след революцията от 9 септември 1944 година правителството на Нова България не само скъса с Германия. Още преди подписването на примирието в Москва то хвърли цялата си армия, която броеше не по-малко от половин милион войници, в преследване на хитлеристките войски извън границата на страната. Българските войски се сражаваха в продължение на осем месеца в Македония и Сърбия, в Унгария и в Австрия, като загубиха над хиляди убити и ранени. Ако и стопански изтощена от германците, страната направи едно върховно усилие и пожертвува всичките си източници за издръжката на армията си. Нова България изпитва морално задоволство да знае, че нейната армия се е сражавала в редовете на войските на III Украински фронт и че е допринесла за крайното поражение на хитлеристка Германия. Тя е особено горда, че е проляла кръвта на своите войници, за да ускори изгонването на германските войски от югославянската и гръцката територия. Чрез това тя поправи в голяма степен причиненото от хитлеристката клика зло.
Военните подвизи на българската армия бяха отбелязани в заповедите по армията на генералисимус Сталин.
В същност, войната срещу хитлеристка Германия бе единствената война, която България води в истинския смисъл на думата. Ето защо българският народ изпитва голямо огорчение, като се вижда още третиран като „бивш сателит“. Италия, първият съюзник на хитлеристка Германия, бе официално призната за „съвоюваща“. Фактите, които току-що изложих, не дават ли на България същите основания и няма ли тя същото право да бъде считана и тя като съвоюваща страна?
В някои среди още се стремят да представят българския народ като нападателен и алчен народ и се чуват странни позиви за отмъщение и наказание. От същата тази трибуна представителят на Гърция поиска, срещу опасност от бъдещо нападение от страна на България, гаранции под форма на стратегическа поправка на границата.
Но какви са фактите? Истината е, че след Балканската война от 1912/1913 година, в която България бе дала най-големите жертви и бе понесла главната тежест на войната срещу Турция, Гърция удвои територията си, докато България бе ограбена с по-голямата част от Беломорието, населено предимно със славяни и освободено от българските войски. Истината е, че в 1919 година се откъсна от България нова част от територията й, именно Западна Тракия, която обезпечаваше достъпа й на Бяло море и която бе предадена на Гърция след провалянето на военния й поход в Мала Азия. Истината е, че и днес още България вижда гръцкото правителство да иска от нея една десета от територията й, в която впрочем няма нито едно гръцко селище.
За да оправдае опита си да анексира нова българска земя, гръцкото правителство се позовава на три мними „български агресии“. Обаче всеки гимназист знае днес, че главните виновници за братоубийствената война, която избухна в 1913 година между балканските съюзници, бяха цар Фердинанд, Венизелос и Пашич. В 1915 година българската армия се спря на гръцката граница по силата на споразумението, сключено между кайзера и неговия зет, гръцкия крал Константин. Що се отнася до мнимото българско нападение в 1941 година, аз изтъкнах вече, че когато българските войски окупираха Западна Тракия, военните действия там бяха вече приключени. От друга страна, не е забравено, че в 1925 г. гръцките войски на генерал Пангалос насилиха българската граница и че само благодарение на енергичната намеса на Съвета на Обществото на народите Гърция биде принудена да оттегли войските си и да плати на България обезщетение в размер на двадесет и пет милиона златни франка. Най-сетне, кой установи днешната граница между България и Гърция, която гръцкото правителство би желало да бъде теглена по на север? Несъмнено не България. В 1913 година, в Букурещ, това бяха Венизелос и гръцкият генерален щаб. В 1919 година, това бяха авторите на Ньойския договор за мир.
Що се отнася сега до нашето искане да се обезпечи на България достъп на Бяло море, като й се възвърне Западна Тракия, уместно е да се припомни, че тази област, освободена от българските войски в 1912 година, бе останала в пределите на България даже след Втората балканска война и след Букурещкия договор за мир в 1913 година, при все че той бе наложен на победена България. Сам Венизелос не оспори българските права над Западна Тракия. В 1922 година, въпреки силната съпротива на американската делегация и на други делегации, тази област биде откъсната от България и предадена на Гърция, при все че преброяването, извършено в 1920 година под контрола на председателствуваната от френския генерал Шарпи, Междусъюзническа комисия, бе установило, че господствуващият там елемент е българският, а гръцкият елемент идеше на трето място, след турците. По този начин България загуби не само една ценна територия, над която тя имаше неоспорими права и чието българско население бе отпосле изцяло изгонено насилствено, но тя се видя също лишена от достъпа си до Бяло море – достъп, който съставя за нея жизнена необходимост.
Беломорското крайбрежие между Марица и Места съставя неразделна част от една важна географическа и стопанска област, която обгръща не само цяла Южна България, но и се простира далеч по на север.
Това крайбрежие не би могло да живее и да преуспява без своя хинтерланд, също тъй както и тоя хинтерланд е в невъзможност да задоволява стопанските си нужди без достъп на морето. А хинтерландът на Беломорското крайбрежие, това е България и преди всичко Южна България. Обстоятелството, че последната е лишена от крайбрежието си, създава очевидно анормално положение, лишава България от естествените й и необходими съобщителни линии със света, носи със себе си мизерия и предизвиква стопанската анемия не само на родопското население, но и на други български области, на които спира възхода. Неизбежната последица от това фалшиво и ненормално положение е следният безспорен факт: днес Беломорското крайбрежие остава неизползваемо за международния обмен и неговата роля се свежда до един местен незначителен трафик. Неговите пристанища са съвсем празни и напълно изоставени, докато те биха могли да обслужват цялата източна половина на Балканския полуостров и дори отчасти земи северно от Дунава.
От друга страна лишаването на България от Беломорското крайбрежие улесни германското стопанско и политическо проникване в нашата страна. Очевидно е за всеки непредубеден ум, че достъпът до свободно море е от капитално значение за стопанската и политическа независимост на България. Впрочем, тази необходимост е била призната даже от Ньойския договор за мир, в неговия член 48. За нещастие, обещаният на България чисто стопански излаз не можеше да бъде практически реализиран, защото никое българско правителство не би могло да се реши да вложи грамадни суми в строежа на търговски пристанища и съответни пътища върху чужда територия.
Всичко това ни вдъхва надеждата, че Конференцията ще благоволи да разгледа този проблем основно и да вземе справедливо решение. Едно такова решение би имало най-благоприятни последствия не само за нашия скромен и трудолюбив народ, но и за други страни: то би внесло трайно умиротворение в този кът на Балканите, който би се превърнал в широк и сигурен път на стопански обмени, вместо да продължава да изпречва, както днес, изкуствена и непреодолима преграда за външната търговия и за прогреса.
За нещастие, докато народите на Нова България, на Нова Югославия и на Нова Румъния премахнаха корените на всяка империалистична политика и се впуснаха решително в пътя на миролюбиво уреждане на различията си в общ интерес, зачитайки взаимно законните си права, на юг от България продължава да царува старият шовинистически дух. Гръцкото правителство не само не проявява никакво разположение да поправи поне отчасти миналите неправди и да задоволи законното и жизнено искане на българския народ да му се отвори отново достъпът до Бяло море, който му бе тъй несправедливо затворен в 1919 година, но тъкмо напротив, днешното гръцко правителство иска още нови български територии. Ние сме убедени, че една такава политика не е съобразна с истинските чувства на гръцкия народ, който българският народ се научи да познава и да уважава и с който той ще съумее да намери общ език, както той намери такъв език с народите на Югославия и на Румъния.
По съглашението за примирие България пое задължение да реституира всички предмети, изнесени от окупираните области и които биха се намирали на българска територия. Това задължение българското правителство го изпълнява вече, то ще го поеме отново и с договора за мир и ще продължава да го изпълнява цялостно и добросъвестно. Също тъй Съглашението за примирие запазва за страните, които бяха в положение на война с България, включително Югославия и Гърция, правото да получават репарации за вредите, които тези две страни са действително понесли по вина на България. Дължа да изразя признателността на българския народ към правителствата на СССР, Съединеното кралство и Американските съединени щати, загдето са взели под внимание участието на България във войната срещу Германия и загдето са се отказали за себе си от всякакви военни репарации. Дължа също да им поблагодаря, загдето са признали изрично в проектодоговора и във връзка с въпроса за репарациите, приноса на българския народ за освобождаването на Югославия и Гърция. Но толкова пък по-необясними, неоснователни и несправедливи се явяват претенциите на гръцкото правителство по отношение на България. Странно е, че гръцкото правителство смята България за главен отговорник за понесените от Гърция разрушения, когато в същност е всеизвестно, че България не е водила никакви военни операции на гръцка територия и че причинените там разрушения са изключително дело на германските войски. Как можеха българските войски да се отдават на разрушения в една страна, която те смятаха като българска и подлежаща да бъде върната на България? Напротив, още от самото си влизане в Тракия те започнаха да поправят там повредите и да предприемат важни строителни работи. Режимът, който се въведе там, бе същият, както и в България. Нека подчертая още, че никакво разрушение не е било извършено и при опразването на Тракия от българските войски – опразване, което се извърши в пълен ред и в приятелско сътрудничество с местните гръцки власти, на които, впрочем, бяха изоставени големи количества стоки. Гръцкото правителство иска само за себе си една сума по-голяма от глобалните репарации, които България трябваше да плати в 1919 година по силата на Ньойския договор на всички съюзнически сили, с които тя беше воювала. А известно е, че България се оказа в материална невъзможност да плати тези репарации. Като техни съседи, ние познаваме по-добре от всекиго другиго страданията и лишенията, понесени от народите на Югославия и на Гърция и причинените на тяхна територия разрушения и опустошения, но ние държим да припомним, че самата България беше действително окупирана от германците, които я опустошиха и ограбиха колкото можаха. Нашето земеделие е разорено, добитъкът ни е унищожен, индустриалните ни съоръжения са изхабени, железниците и моторизираните ни транспорти са в плачевно състояние, търговската ни флота е унищожена, каменовъглените ни мини полусъсипани. Народът ни е сведен до мизерия и неговият стандарт на живота се намира най-ниското стъпало. В статистиката за националния доход на глава от населението, България заемаше още преди войната – след Албания, последното място в Европа. Епидемиите и социалните болести рушат населението и детската смъртност взема страшно големи размери. Ако можахме да избегнем глада и цялостното загубване на добитъка си вследствие на незапомнената суша през 1945 г., то е само благодарение на щедрата помощ на Съветския съюз. Още един характерен факт: почти 70% от данъците в България са косвени облагания и народът не би могъл да понесе нови фискални тежести. Всички тези елементи трябва да се вземат в съображение за едно справедливо уреждане на репарационния проблем.
Колкото се отнася до стопанските клаузи на проектодоговора, ще се задоволя да изтъкна, че по-голямата част от тях ни изглеждат несправедливи и от естество да отегчат значително все тъй тежкото положение на финансите на нашата страна.
Нека ми бъде позволено да прибавя, че би било съвсем несправедливо да се задължава България да се откаже от вземанията си от Германия срещу изнесените български стоки. За никого не е тайна, че този износ без насрещен внос бе една от формите на германското разбойничество.
Нашето искане е толкова по-оправдано, че България се сражава срещу Германия в продължение на осем месеца и че това воюване й струва – само в материални жертви – над 120 милиарда лева.
България е дунавска страна и естествено е тя да бъде живо заинтересована в дунавската проблема. Тя има право да иска дейно участвуване в международния контрол на реката по цялото й протежение. Нека ми бъде позволено, в качеството ми на представител на крайбрежна страна, да изразя надеждата, че въпросът за режима на дунавското корабоплаване ще бъде разрешен от една конференция, на която България ще присъствува с еднакви права наред с другите дунавски страни.
Не мога да прикрия дълбокото огорчение, което би изпитал българският народ, ако договорът за мир съдържа известни клаузи от естество да наранят националното му достойнство и убеждението му, че е изпълнил дълга си. Такива биха били военните клаузи.
Желал бих да бъда добре разбран. Нова България не храни никакво агресивно намерение и няма никакъв завоевателски проект. Българският народ смята да гради своето бъдеще върху труда си, върху международното сътрудничество и върху един траен мир. Българското правителство вече намали по свой собствен почин ефективите на нашата армия и то е на път да осъществи ново и чувствително намаление.
Но българският народ би счел като несправедливо наказание задължението да намали армията си – същата тази армия, която се сражава срещу Германия – и да предаде оръжията си – същите тези оръжия, с които той воюва срещу германските войски.
Българският народ е скромен и малоброен, но той държи ревниво на своето достойнство и на своята чест. Той обича свободата и независимостта и е въодушевен от демократически дух. Българският народ е водил непрестанни борби срещу диктатурата на цар Борис и на неговите управници и в тази борба той даде безбройни жертви. Ръководен от създадения още през 1942 година за борба срещу хитлеристката окупация и диктатура Отечествен фронт, народът пристъпи към радикално прочистване на страната и наказа строго главните агенти на прогерманската политика. Той предприе енергична акция за преустройството на всички обществени и социални институции в демократичен дух.
Понастоящем той полага свръхчовешко усилие да възстанови стопанството на страната и да завърши установяването на истинска демокрация. Ако не всичко е още наред в нова България, не трябва да се забравя тежкото наследство от печалното минало, което тежи върху нас. Наскоро ще бъдат произведени изборите за Великото народно събрание, което ще изработи новата конституция съобразно с демократичната еволюция на страната.
Това дълбоко вътрешно преустройство, провеждано с твърдост и неуклонно от Отечествения фронт, засили още повече ролята на България като здрав елемент на мира, на демокрацията и на реда на Балканите. Ние поддържаме с нашите съседи Югославия, Румъния и Албания най-приятелски отношения и налице са най-добрите условия, щото това приятелство да се затвърди още повече в бъдеше. Храним надежда да подобрим отношенията си също с Гърция – едничката страна, с която имаме още различия, и това сближение ще стане толкова по-лесно, ако Конференцията ни даде подкрепата си за справедливо уреждане на тези спорове. Ние искрено желаем да живеем с гръцкия народ в най-приятелски отношения и сме убедени, че това е напълно възможно. Известно е с каква адмирация българският народ следеше героичната съпротива, която Гърция оказа на агресията на италианския фашизъм. И днес българският народ няма никаква неприязненост към съседния гръцки народ, но напротив, желае да установи с него, върху базата на справедливостта, най-добрите отношения, по подобие на ония, които вече завързахме с всички други съседни страни.
Възраждаща се България е въодушевена от волята да сътрудничи искрено за изграждането общността на Обединените народи и за прилагането, в международния живот, на принципите на сътрудничество и колективна сигурност. Тя иска да поддържа отношения на приятелство с всички народи и тя не ще предприеме нищо, което да може да повреди на доброто разбирателство между Великите сили.
В един решителен за съдбата си момент, българският народ обръща днес погледа си към Парижката конференция. Той вярва твърдо, че неговите усилия и жертви и неговите законни искания ще бъдат правилно оценени от нея.
Ние очакваме решението на това бележито Събрание с доверието, което ни вдъхва дълбокото убеждение, че нашата национална кауза е права и че Вашите присъди ще бъдат безпристрастни и справедливи.
От името на българското правителство отново изразявам признателността на неговия народ към всички представени тук правителства, които биха били готови да подкрепят искането на България да бъде приета в голямото семейство на Обединените народи.
* * *
РЕЧ НА ЖИМОВСКИ, МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА ПОЛША
Току-що чухме представителя на една страна, на която ние имаме желанието да предложим един почтен мир. Полската делегация желае да каже една дума в чест на България, тъй като тя се чувствува морално задължена да стори това.
Съдбата на един народ е понякога трагична, даже против неговите жизнени интереси, обричайки го на упадък.
Казано бе в тази конференция, че мирът, който ние сега сме готови да предложим на нашите бивши неприятели, трябва да се отличава от наложените след миналата война условия.
Българите бяха поканени да защитят своята кауза. Ние сме убедени, че в много случаи ние имахме за неприятели народи, които в същност са били приятелски настроени спрямо нас, които не действуваха срещу нас, подтикнати от едно проявило се чувство на неприязън и омраза спрямо нас, но които бяха въвлечени във войната от деспотични и корумпирани системи на управления от предивоенния период.
В много случаи, за жалост, действията на една малка група от длъжностни лица биваха подкрепяни от едно мнозинство. Не е такъв обаче случаят с България. И ние сме убедени, че ако българският народ бе оставен сам да решава съдбата си, той не би се присъединил никога към силите на Оста. Обаче народите, както и човешките същества, правят трагични грешки, които се понасят от техните деца и внуци.
В съвременното право ние държим по-малко на наказанието отколкото на превъзпитанието на тези, които са сгрешили. Според нас България трябва да получи един човешки и справедлив мир. Българският народ е едничкият славянски народ от бившите неприятелски народи. Полша, също една славянска страна, подава своята ръка на България и апелира към другите народи да сторят същото, за да окуражат тази страна към възраждане.
Това няма да бъде в никакъв случай политика на някакъв блок, насочена срещу когото и да е.
Народите са обединени чрез историята, традициите, общите усилия за едно по-добро бъдеще. Жертвите, които даде българският народ, му дават право да иска да участвува в изграждането на това бъдеще.
Българите се биха на унгарския и югославянския фронт и техните партизани оказаха значителна помощ в борбата срещу общия неприятел.
Ние сме убедени, че заедно с другите славянски народи България ще ни помогне да създадем един траен мир и социална правда в една нова Европа.
* * *
РЕЧ НА ДИМИТРИ МАНУИЛСКИ – УКРАЙНА
Ние изслушахме с интерес изложението на представителя на една нова и демократична България. Това е една от тези страни, които са решили веднъж завинаги да свършат с политиката на предишните си управници, които ги въвлякоха в нещастие, като съзнателно изпълнява клаузите на примирието.
Българският народ и сегашното му правителство вземат енергични мерки, за да ликвидират с остатъците на фашизма в тяхната страна, успешно извършват демократични преобразования и твърдо са възприели една политика на сътрудничество с техните съседи и с всички страни, които желаят мир. Ние можем само благосклонно да посрещнем тази нова България, даже само затова, че тя принадлежи към онези нови сили, които се борят за заздравяването на мира и приятелството между балканските народи.
Националистическата омраза и шовинистически войни разделяха тези народи в миналото: в повечето случаи тяхната омраза бе причина за международни конфликти. За първи път в историята се е създала една солидна основа за нови взаимни отношения между повечето от балканските страни, една основа, която изключва взаимна враждебност; онези интриги и гранични инциденти, които много често довеждаха до военни действия и превръщаха Балканите в един барутен погреб.
Едно от най-големите постижения на нашата обща победа е създаването на мир на Балканите. Обаче има една пукнатина във флейтата. Една от балканските страни, подкрепена отвън, е представила съвсем неоправдани искания и по този начин заплашва да смути равновесието. Аз говоря за Гърция, шефът на чиято делегация на тази конференция направи тук по различни случаи изложения, които показват, че настоящото гръцко правителство е наклонно да фаворизира едно по-нататъшно разделяне на Балканите и да наложи мирни условия, които биха довели до нови конфликти. Ние съжаляваме, че трябва да отбележим, че гръцката делегация не разбира или не желае да разбере нито радикалните промени, нито демократичното разрешение, което е настъпило на Балканите и специално в България.
Старата България на Кобургската династия, на правителството на Цанков и на Филов не съществува вече. Българският народ и новото демократично правителство, на което предстоят трудни задачи, плащат сега за греховете на миналите режими. При много случаи бе казано на тази конференция, че мирът, който ние желаем да сключим с победените народи, не трябва да бъде мир на отмъщение, но справедлив мир и затова здраво създаден и траен.
Нито трябва да забравяме, че през времето на войната хиляди антифашисти в България бяха затворени – те бяха тези, които се противопоставиха на прогерманската политика на тогавашните правителства; че бяха извършени стотици екзекуции и че няколко хиляди българи бяха интернирани в концентрационни лагери.
Трябва също да си спомним, че след народното въстание на 9 септември 1944 г. новото демократично правителство постави своята армия изцяло на разположение на Съюзническото командуване и че тази армия взе участие във военните действия, които доведоха до унищожаване на германските армии.
Действията на българските части, които оперираха под ръководството на Съветското командуване, допринесоха за бързото освобождаване на Балканския полуостров и не позволиха на германските сили да евакуират една голяма част от техническите си съоръжения. Предвид на тези факти би ли било право да се отнеме от България една десета част от нейната територия в известни области на Родопите и да бъде дадена на Гърция? Не, господа, това не би било справедливо! Ние питаем най-добри чувства на уважение спрямо гръцкия народ заради неговите големи исторически традиции в миналото, заради героичните му борби срещу окупаторите. Ние знаем, че Гърция е била люлката на Европейската цивилизация. Обаче точно това наше уважение спрямо гръцкия народ е, което ни кара да заемем възможното най-твърдо становище срещу териториалните искания на гръцката делегация за земи, принадлежащи на съседни страни.
С какво право гръцката делегация представя искания за чисто българска територия, която няма повече от 160–200 гърци измежду едно население, общо взето, от 300 000 души? Заявено ни бе на тази конференция на 3 август, че присъединяването на една десета от България и почти една трета от Албания се иска по стратегически съображения.
Интересна стратегия, господа! Ние не знаем какво крие това искане или какви са възгледите, които го подкрепят. Обаче горчивият опит ни е показал, че стратегически цели от този род трябва да бъдат разгледани най-внимателно.
Тези, които желаят да създадат един здрав и траен мир, не трябва да възприемат методите, предложени от гръцката делегация, а трябва да се помъчат да поставят мира на основа на най-близко сътрудничество между народите и най-бързо ликвидиране на страшните последици от войната.
Мирът, който ние желаем да създадем, не трябва да затрудни нормалното стопанско развитие на която и да е било страна, колкото малка и да е тя, при условие, че тя няма да пречи на държави и народи, които се опитват да възстановят тяхното разрушено от войната стопанство и тяхната външна търговия.
Положението, при което една от европейските държави, която граничи на Егейско море, е лишена от достъп на това море, е явно ненормално. Ние намекваме за България. Едно такова положение би обрекло страната на стоманено задушване и би причинило упадък на нейното земеделие и индустрия; такова едно решение непременно ще понижи нивото на живота, което, както се знае, и преди войната е било едно от най-ниските в Европа.
Народната мъдрост учи, че един добре нахранен човек не може никога да разбере един гладен. Тези, които не са изпитали страшните последици от една изолация, която се дължи на липсата на морски съобщения, не могат напълно да разберат мъката, чувствувана от българския народ. Ньойският договор, който лиши България от излаз на Егейско море, препоръча да бъде даден на тази страна стопански излаз на това море.
Обаче това никога не бе приложено в действие и България остана отрязана от Егейско море. Вие всички знаете, че когато Съветът на външните министри има своята сесия на 18 декември 1945 г., делегацията на Съединените щати представи едно предложение, което целеше да възстанови същото положение за България по отношение излаза на Егейско море, което бе установено от Ньойския договор. Ясно е, че поради отношенията между България и Гърция сега, едно такова решение би било съвсем незадоволително.
Не трябва да се забравя, че са нужни големи капитали, за да се направи Дедеагач едно пристанище, което напълно ще бъде използувано за корабоплаване. Съвсем съмнително е дали България ще се съгласи да направи извънредно тежките финансови жертви, нужни за обзавеждането на това пристанище, докато има някаква несигурност, че поради политиката на нейното правителство това пристанище ще може да бъде използувано свободно.
Едничкото разрешение, според нас, е да се върнем към договора от Букурещ от 1913 год., доколкото той се отнася за Западна Тракия. Въпреки че България загуби в Балканската война, тя запази Западна Тракия и пристанището на Дедеагач, според условията на този договор. Знае се много добре, че Западна Тракия е неразривно свързана с България стопански, географски и исторически и че е свързана чрез съобщителни линии, стопанска структура и търговия. Законните права на България заслужават благосклонно разглеждане и би трябвало да получат поддръжката на всички тези народи, които са се били през тази война за тяхната свобода и национално бъдеще.
Това са забележките, които ние смятахме, че е в наш дълг да направим по отношение на проектодоговора за мир с България; забележки, които са вдъхновени от едно желание – да се стабилизира мира на Балканите и да се осигури справедливо третиране на българския народ.
* * *
РЕЧ НА Н. НОВИКОВ, СЪВЕТСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ.
Н. Новиков припомни думите, произнесени от гръцкия делегат на миналото заседание на комисията във връзка с текста на тази алинея. Той забеляза, че гръцкият представител поставя под съмнение активното участие на България във войната против Германия.
– Съветската делегация – продължи Новиков – не споделя това съмнение на гръцкия делегат и намира, че това съмнение е могло да възникне само вследствие на обстоятелството, че гръцкият делегат забравя или предпочита да замълчи за някои факти, които убедително показват, че участието на България във войната бе именно активно и спомогна за освобождението на Гърция и на Югославия, както и за окончателния разгром на Германия. С цел да се възстанови истината, аз смятам за необходимо да обърна вниманието на комисията върху тези факти, които гръцкият делегат пренебрегва.
- Българската армия веднага след преврата от 9 септември, без да дочака сключването на договора за примирие, се дигна на борба против Германия на страната на Съюзените сили и, действувайки по нарежданията на Съюзното главно командуване, бързо премина от разрешаването на задачи от отбранителен характер към настъпателни действия. Действията на българската армия през всичкото време бяха координирани с плановете на Съюзническото главно командуване и затова би било неправилно да се обвинява тя в това, че е забавяла започването на настъпателните действия.
- Напротив, съветската делегация смята за голяма заслуга на България това, че тя завърши бойната си подготовка и концентрацията на своите войски в един минимален срок, така че вече само два месеца след преминаването в настъпление, българските войски, наброяващи повече от 12 дивизии, освободиха голяма част от Македония и Сърбия, разгромиха в бой 8 германски дивизии и оказаха значителна помощ на съветските войски, действуващи на Дунава. Българските войски активно участвуваха във войната против Германия и в течение на целия следващ период, чак до разгрома на Германия. Българската армия съществено помогна на действията на Червената армия на Третия украински фронт, а също така и на действията на югославската народоосвободителна армия и ги свързваше една с друга.
Участието на българските войски в настъплението на Червената армия на запад спомогна за по-бързото освобождение на Хърватско, Словения, Унгария и Австрия и следователно за окончателната победа на Съюзените държави. По сведение на Съветското главно командуване повече от 200 хиляди български войници и офицери взеха участие във войната против немците в Югославия. По-късно, българската армия, наброяваща 100 хиляди бойци, се сражава в Унгария и в Австрия. Българската армия изгуби в боевете около 32 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали.
Бойните подвизи на българските войски бяха отбелязани специално в заповедта на генералисимус Сталин от 31 март 1945 г., в която бе спомената българската армия на генерал-лейтенант Стойчев, и в редица официални съобщения на Съветското главно командуване. На 22 май 1945 година генералисимус Сталин изпрати на министър-председателя и на военния министър на България поздравителна телеграма по случай победата над Германия, в която подчерта приноса на българския народ и на българските въоръжени сили в делото на победата над Германия.
По силата на тези факти съветската делегация смята, че преамбюлът правилно характеризира участието на България във войната против Германия като активно.
По всичко се вижда, че гръцкият делегат също разбира неоснователността на своите доводи, понеже не иска, както той заяви, да предизвика едно изменение в текста на преамбюла, а само настоява да се впише неговата декларация в протокола. Поради това съветският делегат заяви, че ако гръцкият делегат настоява за своето искане на вписване на неговата декларация в протокола, то той от своя страна също иска да се впише в протокола направената по-горе декларация, която разяснява внесената от гръцкия делегат неяснота по този въпрос и установява истината, която се състои в това, че България действително участвува активно във войната против Германия.
Декларацията на съветския представител Новиков бе вписана в протокола на комисията.
* * *
РЕЧ НА ЮГОСЛАВЯНСКИЯ ДЕЛЕГАТ МОША ПИЯДЕ
Югославянският делегат Моша Пияде, от името на делегацията на Федеративната народна република Югославия направи следната декларация във връзка с гръцките възражения.
„Третата алинея от преамбюла на проектодоговора за мир с България“ констатира, че България „след като преустанови военните действия против Обединените народи, скъса отношенията си с Германия и, сключвайки на 28 октомври 1944 г. примирие с правителствата на СССР, САЩ и Англия, действуващи от името на всички Обединени народи във война с България, взе активно участие във войната против Германия и пр.“
Изпреварвайки разискванията на преамбюла, гръцкият делегат направи една декларация, която поиска да бъде вписана в протокола относно думите „взе активно участие във войната против Германия“.
По повод на тази декларация Югославската делегация държи да се възстанови историческата истина, която по никой начин не оправдава становището, което иска да вземе по този въпрос гръцката делегация.
Правейки тази декларация, гръцкият делегат се помъчи да убеди комисията, че не трябва да се държи сметка за военните усилия на Нова България на страната на съюзниците, понеже България започнала много късно военните действия против Германия – а именно в момента, когато войната била вече спечелена от Обединените народи – и че следователно участието на България във войната против Германия няма никаква военна и морална стойност. Гръцкият делегат си направи труда и си послужи даже с дати. Аз съм склонен да вярвам, че в момента, когато България влезе във война с Германия войната беше вече спечелена за настоящето гръцко правителство. Но ние, ние имахме пред нас още един дълъг период от кървави борби.
Ние признаваме, че българите започнаха военни действия против Германия на югославска територия в октомври 1944, тогава, когато оттеглянето на германските войски от Гърция бе започнало още през август, между впрочем без никакво или съвсем малко усилие от страна на гръцките сили. Но не трябва да се забравя, че войната на Балканите не завърши с оттеглянето на германците от Гърция, тъй като, оттегляйки се от Гърция нацистите трябваше да си пробият път през Югославия и Албания, която беше също окупирана след капитулацията на Италия от германски войски, дошли от Гърция. За Югославия войната завърши едва на 15 май 1945 година на австрийската граница, след като девет месеца трябваше тя да води война не само против нацистките сили, които се намираха на нейна територия, но и против германците, които се оттегляха от Гърция. Точно тези девет месеца представляват периода на най-кървави и най-големи борби, които югославската армия трябваше да води, без да говорим за действията по другите бойни полета.
Албанската армия направи всичко, което можеше, за да нанесе на нацистките сили най-големите възможни загуби на своя територия и след освобождението на Албания постави в служба на общата борба две от своите дивизии, които се биха храбро редом с нас и на наша територия до края на войната.
В този момент на наплив на германските войски, идващи от Гърция, в този момент на кървави и ожесточени битки Нова България ни се притече на помощ.
Според текста на преамбюла, България взе активно участие във войната против Германия след сключването на примирието от 28 октомври 1944 г. Но за да уточним нещата трябва да констатираме, че 23 дни преди тази дата, на 5 октомври, новото българско правителство сключи една спогодба с югославското правителство за военно сътрудничество против германските войски и че в момента на сключването на примирието в Москва българските войски не бяха вече в Югославия като окупационни войски, но като действуващи против общия неприятел. Без да искам да намаля значението на реалната помощ, която българските войски ни оказаха в тази фаза на войната, аз искам да подчертая още повече моралната стойност на българското сътрудничество в нашата борба. Това бе един факт без прецедент в Балканите, един капитален факт за започването и за затвърдяването на приятелските отношения между балканските държави. Една армия, дотогава окупационна, стана след окупацията от няколко дни една съюзническа армия, поздравявана с радост като съюзническа войска от сръбското и македонското население, което в продължение на три и половина години бе понасяло българската окупация. Бъдещето на Балканите би било много по-светло, ако гръцкото правителство би било в състояние да разбере цената на тази промяна.
След тази последна фаза, в октомври-декември, Нова България организира една друга армия, която храбро взе участие във военните действия в Северна Югославия и в Унгария, в редовете на Третия украински фронт.
Бих искал тук да спомена един друг важен факт, като поставя въпроса: ако във август 1944, в началото на евакуацията на гръцката територия от германските войски, нямаше в Албания и в Югославия силни и добре организирани народоосвободителни войски, които бяха вече освободили голяма част от техните територии и заплашваха да пресекат пътищата на германците в Гърция, ако не беше станало в България въстанието от 9 септември и преминаването на България на страната на съюзниците, ако не беше приближаването на Червената армия към пътищата, през които германците смятаха да се оттеглят, нима германците биха бързали да опразнят Гърция? Аз не чакам отговор на моя въпрос, той е толкова ясен, че се налага от само себе си.
Поради всичките тези причини югославската делегация намира, че не е справедливо да се оспорва в преамбюла активното участие, което България взе във войната на страната на Обединените народи след скъсването на своите отношения с Германия.
Югославската делегация моли председателя да впише в протокола, заедно с декларациите на гръцката делегация и на делегацията на СССР, декларацията, която току-що направих от името на югославската делегация.
Председателят постави на гласуване българските искания за поправки на преамбюла в смисъл да се признае на България правото на съвоюваща страна и да се отбележи, че България е взела активно участие във войната още преди подписването на примирието. И двете предложения бяха отхвърлени с 9 гласа против 4. За тях гласуваха Белорусия, Югославия, Украйна и Чехословакия.
* * *
РЕЧ НА ЕДУАРД КАРДЕЛ, ВОДАЧ НА ЮГОСЛАВСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ
Аз пак помолих да ми се даде думата, за да обясня още един път становището на нашата делегация във връзка с предложението на австралийската делегация, тъй като имам впечатление, че всички делегати в комисията не са схванали нашето становище. Например миналия понеделник уважаемият делегат на Австралия изрази своето учудване от това, че югославската делегация, въпреки че нейното предложение бе отхвърлено в Италианската комисия, сега отново повдига същия въпрос в Българската комисия. При това той се позовава на такъв – както той казва – „исторически факт“, какъвто е фактът, че Югославия единствена гласува против австралийското предложение в Италианската комисия или, по-добре казано, против остатъците на австралийския амандман. Но при това делегатът на Австралия забрави да спомене и един друг „исторически факт“, а именно, че преди това за югославянския амандман гласуваха 7 делегати против 13, което в действителност значи, че по тоя въпрос не само Югославия беше против австралийското предложение, а 7 държави. Но и тоя въпрос е от второстепенно значение.
Аз трябва да призная, че след опита в Италианската комисия и след общата практика на тази конференция, изобщо ние не се надяваме, че нашето предложение ще има по-друга съдба и в тая комисия. Между това югославянската делегация не е наклонна да поставя своите принципиални становища в зависимост от един или друг резултат на гласуването. Тя вече изрази своето мнение по отношение стойността, която изобщо има гласуването на тая конференция. Тя също така изказа мнението си, че само гласуването още не прави справедливо едно или друго решение на настоящата конференция. Но което ни се струва необходимо на тази конференция, това е нуждата да се посочат фактите, дето няма съгласие между думите и делата, дето външната форма не отговаря на същността.
И тъкмо в това се състои главната болест на тази конференция или, по-добре казано – главният симптом на нейната болест. Непрекъснато се говори за принципи, за справедливост и за демокрация и се пишат амандмани с такива демократични думи, пред които дори и манифестите на Френската революция представляват бледа сянка на демокрацията. Когато обаче човек малко се вгледа в такъв амандман, веднага получава впечатление, че всички тия големи думи в същност са предназначени да покрият нещо съвсем противоположно, че те покриват интереси, които нямат нищо общо със самите принципи, които се споменават.
И е понятно защо нещата така вървят. Настоящата конференция работи пред очите на цял свят. Нея могат да контролират и я контролират милиони и милиони хора из цял свят. И затова са нужни много думи, за да се скрие това, което се иска да се постигне. И така, тук настана такова положение, щото обективните резултати на конференцията твърде често са в разрез с думите, които тук се употребяват. Достатъчно е да хвърлим само един поглед върху досегашните наши резултати, за да се убедим, че наистина така стоят работите. На някого, например, е било нужно на конференцията да не се стигне до съгласие между делегациите и да се създаде възможност една група държави да могат винаги да налагат своята воля на други държави – с такава цел бе предложен амандманът гласуването да става с обикновено мнозинство, който при това бе подкрепен с всички възможни „демократически аргументи“. Или, например, е било нужно да се подкрепят една група големи държави по отделни въпроси – и веднага бяха предложени амандмани, които разрушаваха положителните резултати на споразумението на четиримата, при което тия амандмани бяха подкрепени с нуждата от равноправие между малките и големите народи. Между това напълно е ясно, че тъкмо тия амандмани лишиха малките народи почти от всяка възможност да защищават своите интереси. Тая политика продължава на конференцията.
Сега се намират пред нас във връзка с проектите на договорите, които бяха приети от Съвета на външните министри, две дебели книги амандмани. Най-много амандмани предложиха държавите, които иначе се изтъкват като защитници на интересите на малките народи по отношение на големите, и особено Австралия. Човек би очаквал, че може би австралийската делегация, с оглед на своята активност в „защита“ на малките държави, поне един път ще сбърка и ще предложи един малък, най-малък, най-дребен амандман в полза на една такава страна, каквато е Югославия, която във всеки случай не спада между големите. Австралийската делегация далеч не е направила такава „грешка“! Всички нейни амандмани, от първия до последния, са насочени против интересите на малките народи в Европа. С политическата част на тия амандмани се цели да се ограничи колкото се може повече суверенитетът на малките държави в Европа, да се създадат възможности за всякаква намеса във вътрешните работи на тия държави и по тоя начин да се открие път за чужди влияния и чужд натиск върху тия страни.
Мъчно може да се разбере какви специфични австралийски съображения могат да ръководят Австралия, една малка страна далеч в Тихия океан, да се нагърбва с ролята на един вид мисионер между европейските „диваци“. Тя дори предлага, както ще видим по-късно, специален европейски съд за човешките права. Може би Австралия предлага такъв съд и за останалите континенти, особено за колониалните страни? Може би тя предлага такъв съд, за да даде възможност на хората от всичките цветове, които белият империализъм угнетява, да могат да се оплакват от своята съдба и от своето безправие? Не, никак не! За австралийския амандман извън Европа всичко е в ред, но е необходимо да се научат такива „диваци“ каквито са югославяните и други малки нации в Европа какво е това право на човека или демокрация. Аз няма да се впускам във въпроса къде какво е в ред и какво не е в ред, въпреки че смятам, че подобни разисквания не биха били във вреда на Югославия. Само искам да кажа, че политическите амандмани на австралийската делегация в своята цялост се свеждат само до едно: да дадат възможност на известни кръгове в западните големи държави за намеса във вътрешните работи на малките европейски държави. Разбира се, че твърде мъчно може да се помисли, че това е в интереса на австралийския народ или на който и да било малък народ.
Същото това важи и за стопанските амандмани на австралийската делегация. С тях се цели, от една страна, да се помогне на Италия да се освободи от своите задължения спрямо малките народи, които тя нападна и опустоши, а от друга страна – самата Италия и останалите страни, с които се сключва мир, да се подчинят колкото може повече на стопанското влияние на западните страни. Напълно ясно е, че в случая Австралия не се явява като представител на малките държави, нито като представител на демокрацията, а просто като проводник на интересите на империята, чийто член е тя. Ние, разбира се, нямаме нищо против туй Австралия да се грижи за интересите на своята империя. Напротив, ние смятаме тоя факт за съвсем естествен. Но в такъв случай ние имаме право да помолим австралийската делегация да нарича нещата с техните истински имена, а това значи да не провъзгласява интересите на Британската империя за интереси на малките народи и на демокрацията. Не искам да кажа, че тия интереси са непременно винаги противоположни, но все пак смятам, че трябва да бъдем искрени спрямо себе си и да наричаме нещата с техните истински имена.
Като имаме предвид всички тия факти, става ни напълно ясен и амандманът, който сега австралийската делегация предлага за преамбюла на мирните договори с победени страни, амандманът, върху който сега разискваме. Австралийската делегация не ни предлага нищо друго освен това да провъзгласи всички решения, които тук ще бъдат гласувани от мнозинството, за справедливи. Югославянската делегация не може да приеме такова становище. Повтарям, едно решение, което тук е прието с мнозинство от гласовете, със самия тоя факт още не е станало справедливо. И затова югославянската делегация не може да се съгласи, щото решенията в която и да било от комисиите предварително да бъдат провъзгласени за справедливи. В това отношение югославянската делегация има принципно становище и затова тя поставя своето предложение в Българската комисия отново без оглед на туй как беше посрещнато нейното предложение в Италианската комисия. Тук, в тая комисия, ние изработваме проект на мирния договор с една малка страна, България, която обективно по-малко от някои други сателитни страни помагаше на Хитлер и която, от друга страна, още преди сключването на примирието се намеси активно във войната против Германия. Освен това в тая страна по-решително отколкото в която и да било друга страна е пресечен коренът на агресията и фашизма. Би трябвало да се очаква, че съюзниците ще се държат по отношение на тая страна поне така, както се държат по отношение на Италия, която беше главният съюзник на Хитлер в Европа и която на съюзниците причини несравнено повече вреди и жертви отколкото България. Както е известно, в Италианската комисия ние всички единодушно приехме амандмани, които изразяват признателност на италианските антифашистки сили за борбата, която водиха срещу фашизма. Също така, както е известно, в договора Италия се признава за съвоюваща страна. Всичко това приехме и югославянската делегация не се противопостави на това, въпреки че между Югославия и Италия има много неразрешени въпроси. Тя счете за необходимо да се изкаже такава признателност на антифашистките сили на Италия. Когато, обаче, в тая комисия се предложи и на България да се признае положението на съвоюваща страна, комисията отхвърли това предложение с 9 против 4 гласа. Поставя се въпрос дали България се бори на страната на съюзниците или не. Никой от присъствуаащите тук делегати не отрече, че България действително се бори. Нито един от присъствуващите тук делегати не изнесе нито едно сериозно съображение против признаването на България за съвоюваща държава. Въобще никой не се потруди да обясни с каквото и да било защо е против това. Предложението обаче беше отхвърлено. Австралийската делегация, която беше твърде активна в Италианската комисия в полза на Италия, тук мълча и на края гласува против. Аз, господа, трябва да призная, че и днес не мога да разбера как е възможно да се говори за справедливост, когато на България не се признава това, което на Италия е признато. Очевидно, не се касае за справедливост, а за нещо друго. А ако въпросът стои така, то тогава нищо няма да се промени, дори и в преамбюла да се пише, че това решение е справедливо. Фактите са твърдоглави неща. Тях не може човек да скрие, както и да ги крие.
Ето това са още някои съображения, поради които югославската делегация остава на своето предложение.
* * *
РЕЧ НА ВАСИЛ КОЛАРОВ
Господин Председателю, господа,
В проектодоговора се предвижда, че границите на България ще бъдат онези, които съществуваха на 1 януари 1941 год. Дава ни се обаче възможност, както впрочем и на гръцката делегация, да изложим пред Мирната конференция нашето становище по този повод.
Държа да изкажа тук на г. Председателя, както и на членовете на българската териториална и политическа комисия, нашата благодарност за поканата, която ни отправиха да дойдем пред комисията и да защитиме интересите на нашата страна.
Преди да мина към разглеждане на спора между България и Гърция, бих искал да подчертая две важни обстоятелства:
1. Между България и Югославия не съществува никакъв спор за граници; ние сме решили или сме на път да решиме с преки преговори всички висящи между двете страни въпроси.
2. Бъдещият мирен договор сигурно ще санкционира ревизията на Букурещкия и на Ньойския договор досежно българо-румънската граница. Двете съседни страни са се споразумели, за да поправят една несправедливост, която тровеше техните отношения. Границата между България и Румъния ще бъде оная, която съществуваше преди двете братоубийствени войни от 1913 и 1916 год. Това е едно блестящо доказателство, че балканските народи, станали господари на тяхната съдба, са способни да уреждат сами спорните между тях въпроси.
В § 1 на проекта се прави внушението, що се касае до гръцко-българската граница, да се запази статуквото на 1 януари 1941 година.
България смята, че трябва да се поправят несправедливостите, а не да се потвърдяват, ако се иска да се поставят солидни основи на плодотворното и мирно сътрудничество между балканските народи.
Гърция се е също обявила против внушението да се запази сегашната гръцко-българска граница, но по обратни мотиви. Не само че Гърция не иска нищо да знае за поправка на несправедливостите на миналото, но наопъки – тя иска да ги разшири и задълбочи.
Гръцкото правителство предявява претенцията да му се даде част от българската територия, представляваща една десета приблизително от цялата територия на България, под претекст, че Гърция имала нужда от „стратегическа граница“, за да се запази срещу „нападателността на българите“. В подкрепа на тази претенция се изтъква от гръцка страна, че сегашната гръцко-българска граница не дава стратегически гаранции и, на второ място, че в течение на едно поколение Гърция е била на три пъти обект на български нападения.
Ние ще се ограничим да посочим накратко каква е стойността на тези две твърдения.
Ако се извърши едно подробно проучване на сегашната гранична линия между България и Гърция, ще се види, че не само защитата на Гърция е осигурена срещу всяко нападение от север, но че тактическите и стратегически предимства от нападателен характер са на страната на Гърция поради факта, че на юг от българския град Свиленград границата прави една издатина от страна на България, а на запад от реката Места границата осигурява на Гърция доминиращо положение. Тъкмо това позволи в 1925 г. на генерал Пангалос да извърши едно нападение и да нахлуе в българска територия. Българската делегация поставя на ваше разположение едно кратко изложение, съставено според данните на българския Щаб на войската и съдържащо подробни и точни осветления по този въпрос.
Необходимо е обаче да се припомни още веднъж, че границата между България и Гърция е установена от Букурещкия договор в 1913 г., от Ньойския договор в 1919 г. и потвърдена от Лозанския договор в 1923 г.
При подписването на всички тия актове, обаче, България като победена страна не е имала никога възможността да преговаря и е била принудена само да при подпише взетите вече решения. Гърция, прочее, изискваше всеки път и получаваше границата, която тя, смяташе, че отговаря на нейните стратегически нужди. Ако се създаде един прецедент, като се увеличи съществуващата вече несправедливост, логично е да се очаква, че в края на известно време Гърция ще предяви нови претенции. Разбира се, че от стратегическо гледище Стара планина би давала още по-големи предимства.
Гръцките претенции, целещи да преместят границата към север, поради така наречени стратегически причини, са напълно лишени от основание. Те се вдъхновяват по-скоро от желанието да се уголеми гръцката територия с едно ново парче българска земя, където няма никакво гръцко население, но където се обработва най-добрият български тютюн, съставляващ главния износен артикул на България. С това се иска просто да се задуши стопански България.
Ние бихме искали само да прибавим тук, че е толкова по неуместно да се обезпечават стратегически граници срещу България, когато Обединените народи са решени да осигурят с колективни сили мира за всяка нация. Независимо от това, проектодоговорът намалява въоръжените сили на България до едно такова състояние, че те ще бъдат недостатъчни даже да осигурят една що-годе сериозна защита на страната в случай на нападение.
Но позволете да кажа няколко думи за прочутите „три нападения“ срещу Гърция, защото изглежда, че по липса на по-добри аргументи, гръцкото правителство си служи често и с удоволствие с тях.
Известно е, че в 1912 г. (1-та Балканска война) Гърция и България бяха съюзници срещу Турция. Що се отнася до войната, наречена Междусъюзническа от 1913 г., тази война избухна при обстоятелства, които са добре познати благодарение на многобройните дипломатически документи, публикувани по този повод.
В същност съществуваше съперничество между трите правителства: българско, гръцко и сръбско, относно подялбата на турското наследство. Престъпното действие, извършено от българския цар Фердинанд, бе вдъхновено от германската дипломация с цел да се унищожи съюзът между балканските държави. Нова България и нова Югославия са освободили тяхната национална политика от прекаления шовинизъм, причина на толкова кървави конфликти на Балканите. За нещастие, не е още такъв случаят от другата страна на Родопите. В 1915 година Западна Тракия съставляваше част от българската територия. Не би могло прочее да става въпрос за „българско нападение“ срещу Гърция в тази област, където гръцкото правителство търси понастоящем една „стратегическа граница“. Окупацията от българската войска на Рупелското дефиле през 1916 г. се извърши съгласно едно споразумение между кайзер Вилхелм II и неговия зет, гръцкия Крал Константин. „Дипломатически документи 1913– 1917“, публикувани от гръцкото Министерство на външните работи в 1917 год., съдържат подробна документация по въпроса. Така, в един доклад, отправен до Команданта на гарнизона в Солун, гръцкият командант Маврудис потвърждава, че е подписал с германския кавалерийски капитан Тиол протокол за предаване на Рупелското укрепление.
Що се отнася до третото „българско нападение“, неоспоримо е, че в 1941 г. не е имало българско нападение срещу Гърция и че българските войски, които отпосле окупираха някои гръцки територии, са пристъпили към окупацията само когато военните действия между гръцките и германски войски бяха напълно завършени в окупираната област.
Ние нямаме никакво намерение да отричаме или даже да намаляваме престъпленията на онези, които управляваха България през време на Световната война.
Ставайки тълкувател на единодушнотото чувство на българския народ, българската делегация признава безрезервно, че България има своята част от отговорност в последната световна война, запалена от Хитлерова Германия, на която бившите фашистки български управници бяха инструменти.
Това съзнание именно, че България трябва да отговаря за престъпленията, извършени от фашистката клика, бе една от главните причини, поради които българският народ сметна като свое първо задължение да накаже строго, още от свалянето на фашистката диктатура, вдъхновителите и агентите на прохитлеровата политика и техните долни инструменти. Не съществува може би страна, където военните престъпления да са били така бързо и така строго наказани. Повече от 10 000 присъди, от които 2800 смъртни, са били произнесени от Народните съдилища в разстояние на три месеца. Между осъдените, покрай правителствената клика на регенти, министри, висши чиновници, военни шефове и други сътрудници се намират също и авторите на извършените в окупираните области престъпления, както и ония, които потушаваха народните освободителни движения.
Какви са били прочее престъпленията на българското правителство спрямо Обединените народи, за които именно България в една или друга степен е държана отговорна?
Главното престъпление на бившите фашистки управници е било, че са сключили съюз с Германия на 1 март 1941 г. и са се съгласили, щото България да се превърне в нападателна Хитлерова база срещу Гърция, Югославия и СССР.
По силата на съюза с Германия и без прякото участие на България в нападението на германските въоръжени сили срещу Гърция и Югославия, българските управляващи са наредили да се изпратят, със съгласието на германския главнокомандуващ, начиная от 19 април 1941 г., т.е. 10 дни след края на военните операции в областта източно от Вардара, български войски, за да окупират крайбрежието на Егейско море.
Българското правителство е изпратило също окупационни войски в Македония и в Източна Сърбия (Вранска и Пиротска околия) още от завършването на германските военни действия в тези области.
По-късно българската окупация се е разширила върху други части на Югославия (1942) и на Гърция – областта на изток от Вардара с изключение на гр. Солун (1943).
Разбира се, че това е било една помощ за германската войска. Окупацията на чужди територии съставляваше едно ново престъпление на германските агенти в България.
На 12 декември 1941 г., по заповед на Хитлер, фашисткото правителство обяви война на Англия и САЩ без каквото и да е действие от тяхна страна, което да оправдава една подобна фатална постъпка. От страна на българското правителство това беше един акт на престъпно безумие.
В 1943 г. секторът на окупацията в Югославия е бил още повече разширен и на много пъти единици от българския окупационен корпус са взели участие в действията на германските сили срещу народната освободителна югославска армия. Това бяха удари в гърба на братския народ.
Най-сетне, със своите действия на систематическа враждебност срещу СССР, прохитлеровото правителство изчерпа търпението на съветското правителство и го принуди да обяви положение на война с България на 5 септември 1944 г. Войната с нашата велика освободителка е най-отвратителният акт на фашистките управници, която завърши серията на престъпленията срещу Обединените народи.
Без да намалява своята тежест, но също и без да ги пресилва, нова България не отказва да поеме за тях отговорност, обаче само до размера, до който българският народ не ги е поправил със своята съпротива и със своето активно участие във войната срещу Германия.
Но ние трябва да опровергаем, като неотговарящо на историческата истина, формулираното от гръцкото правителство обвинение, че България е взела участие в нападението на Германия срещу Гърция. Протоколът от 8 февруари 1941 г., цитиран от г. Цалдарис в пленарното заседание на Мирната конференция от 14 август 1946 г., не потвърждава по никакъв начин това обвинение. От този протокол явствува, че българското правителство се е въздържало да ангажира войската в нападателни действия срещу която и да е съседна държава и че нейната задача е била ограничена в защита на българската територия срещу едно евентуално нападение от югоизток или юг.
Извън този протокол, който доказва обратното на това, което гръцкото правителство би искало да установи, последното не е в състояние да посочи на никаква конкретна нападателна операция на българската войска и да подкрепи своите обвинения с доказателства. Тъкмо напротив, било е установено с документи и по един неопровержим начин, че никакво войсково отделение или български войник не са взели участие в операциите на германските въоръжени сили срещу Гърция.
Военните действия в Гърция, източно от Вардара, са били завършени на 10 април с капитулацията на гръцките войски в тази област. Само 9 дни от тази дата, т.е. на 19 април 1941 г. германското правителство е разрешило на българската войска да започне окупацията на Западна Тракия от реката Струма до линията Дедеагач–Мустафа паша. Пак по заповед на германското правителство тази провинция е минала на 10 май 1941 г. под българска администрация. До пристигането на българските войски властта е била упражнявана изключително от германците, които впрочем са продължавали да се държат до края на войната като пълни господари.
Гръцкото правителство претендира да защищава Гърция срещу едно ново нападение от страна на българския народ. Българският народ се представя като един „нападателен народ“ и се предлага да му се наложи наказание.
Трябва обаче да отхвърля решително обвиненията срещу българския народ.
Достатъчно е да се погледне картата, за да се прецени стойността на гръцкия аргумент за така наречената нападателност на българския народ: от 1912 г. насам Гърция е разширила повече от два пъти своята територия, докато България не е почти променила своето пространство.
Всеизвестно е обаче, че в Освободителната война срещу бившата Отоманска империя в 1912 г. от всички съюзници България понесе най-тежки жертви: българите имаха 84 000 убити и ранени, докато броят на убитите и ранените от гръцката войска не е превишил числото 2000. Благодарение преди всичко на кръвта на българския народ, една голяма част от сегашната територия на Гърция е била освободена от игото на султаните.
Без да се спираме тук на борбата на българския народ срещу фашистката диктатура от 1923 година насам и на драматичните перипетии на тази борба, която, на свое време, задържаше вниманието на международното мнение, не трябва да се забравя, че през време на Световната война България беше театър на едно обширно съпротивително движение, ръководено от Отечествения фронт, образуван в 1942 год. През 1943 и 1944 г. борбата на партизаните в тила на германските войски беше взела заплашителни размери. Жестоките мерки, взети от българските фашистки власти по искане на Гестапо, свидетелствуват за размерите на това съпротивително движение. Понеже не можеше повече да разчита на войската, правителството образува специален жандармерийски корпус, за да се бори срещу партизанските части. Това съпротивително движение бе споменато в Английския парламент и неговото значение потвърдено от официалните германски рапорти. Процесите, заведени след освобождението от фашистките палачи, още веднъж доказаха, че цялата страна е била арена на жестока и сурова борба срещу фашистите, германските окупанти и техните агенти.
Цели книги, съдържащи огромна документация, са посветени на съпротивителното движение в България. Даже в Париж една особена изложба бе организирана, посочваща ролята на съпротивата през време на войната. За учудване е след това да се чуват гласове, оспорващи онова, което е написано в историята с кръвта на десетки хиляди бойци и мъченици. Такива гласове могат да се издигат само от една среда, враждебна на демократическото възраждане на балканските народи.
Благодарение именно на това могъщо съпротивително движение, което се радваше на обичта на огромното болшинство на народа, фашистките управници не посмяха да се решат да изпълнят многократните искания на Хитлер за изпращането на български войски на Източния фронт. От всички съюзници на Германия България е единствена, която не е дала нито войски, нито даже „доброволци“ на Хитлер за неговата борба срещу СССР.
Познавайки настроението на народа, фашисткото правителство не се е осмелило също така да изпрати войски срещу британските и американски войски.
Истинската война за България, войната, която наложи пълното мобилизиране на нейните сили, започна след свалянето на фашисткото правителство на 9 септември 1944 година. Това беше войната срещу Хитлерова Германия. Операциите срещу германските войски започнаха още от 10 септември, а не след сключване на примирието (28 октомври), както е казано в предговора на проектодоговора. Мобилизираната войска се състоеше от 448 000 души. На 14 септември германските войски бяха окончателно изгонени от България и военните действия бяха пренесени на югославска територия, където български войски действуваха в съгласие с частите на югославската народна освободителна войска.
Първата фаза на войната – прочистване на Македония и на Сърбия от германските войски – операция, в която участвуват 4 български армии, достигащи един общ ефектив от 250 000 души, се завършва към края на м. ноември с вземането на градовете Ниш и Скопие и със заемането на линията Нови Пазар–Рашка–Урошевац. С победите, които заплашваха да пресечат оттеглянето на германските войски, българските сили ускориха евакуацията на Гърция от германците; фактически частите на германските въоръжени сили, окупиращи островите и наброяващи около 40 000 души, не можаха да се изтеглят и се предадоха на англичаните.
За операциите на унгарска и австрийска територия бе организирана една специална армия от души под командуването на III Украински фронт на Червената армия. Тази армия взе участие въз войната до окончателното сгромолясване на Германия и стигна града Клагенфут, на 1500 клм. от България, където тя установи връзка с британските войски.
В течение на 8 месеца войната срещу Германия струваше повече от 32 000 души убити и ранени и наложи материални разходи, възлизащи на повече от 280 000 000 долара.
Трябва да се подчертае, че военните действия срещу Германия бяха спонтанно предприети от правителството на Отечествения фронт.
Понеже на българска територия нямаше повече германски части, целта на военните действия, поради които бе обявена обща мобилизация, не беше да се освободи България от германските войски или да се завладеят територии, но единствено, според желанието на българския народ, да се допринесе за прочистването на Балканите от германските въоръжени сили и за окончателното поражение на Хитлерова Германия.
Тази е, прочее, истината по така наречените „три български нападения“, в които гръцкото правителство обвинява България.
Ако няма никакво основание, за да се иска от гръцка страна поправка на гръцко-българската граница, цялата политическа история на Балканите е тук, за да покаже обаче, че има един висящ въпрос, който, въпреки всички опити, направени досега, е останал без разрешение и който се намира в началото на една крещяща несправедливост.
Това е въпросът за излаза на България на Егейско море, излаз, получен в 1912 г., когато българските войски освободиха Западна Тракия от турското господство. Тази област остана съставна част от българската територия даже и след Букурещкия мир от 10 август 1913 г., който, при това, слагаше край на една нещастна за България война.
Едва след първата Европейска война и противно на всички начала на правото и справедливостта, Западна Тракия бе откъсната от България. Това решение бе наложено, въпреки мнението, поддържано от делегацията на Американските съединени щати и в отсъствието на Русия. И въпреки всичко, Ньойският договор не даваше на Гърция никакво право на владение върху Западна Тракия. Член 48 от казания договор стимулираше, действително, че България се отказва в полза на Главните съюзени и сдружени сили от всички свои права и титли върху територията на Тракия и че казаните сили се задължават, щото свободата на стопанския излаз на България на Егейското море да бъде гарантирана.
Въпросът прочее бе повдигнат отново едва на Лозанската конференция в 1923 г. Лозанската конференция беше свикана, за да сложи край на Гръцко-турската война, която беше завършила с катастрофата на гръцките войски в Мала Азия. Решението, с което Западна Тракия се даваше на Гърция, беше взето пак в отсъствие на СССР, докато Съединените щати бяха представени на конференцията с наблюдатели. България, от своя страна, не, подписа протокола. Що се отнася до излаза на България на Егейско море, въпросът остана неразрешен.
Проблемата за Западна Тракия и за излаза на България на Егейско море остана от тогава открита, и без да получи разрешение.
Никой не би могъл да оспорва правото на България за действителен излаз на Егейско море по едно крайбрежие, което съставлява съставна част от нейната географска и стопанска зона.
По-голямата част от българската територия (43%) излива своите води в Егейско море (срещу 42% в Дунава и 15% в Черно море).
Най-старите и най-важни български пътища и пътищата на източната част на Балканския полуостров водят за Егейско море. Един прост поглед върху географската карта би бил достатъчен, за да се убедим в това. Три железопътни линии, тръгващи от Русе, Пловдив и София, се спират на гръцката граница. Една четвърта е в постройка. Голям брой пътища преминават Родопите и стигат гръцката граница. Един втори факт е, че България представлява мост между Дунава и Егейско море. Като се има предвид нейното централно положение в полуострова, по-голямата част от българските транспорти би трябвало да бъдат направлявани към Егейско, а не към Черно море, понеже в тоя случай транспортите са принудени да правят една обиколка по море от почти 350 морски мили, което причинява закъснения от 3 до 5 дни. Едно скъсяване на съобщителната линия между България и западните страни с 350 морски мили е очевидно не само в интереса на България, но също и в интереса на всички страни в Европа и Америка, които биха искали да развият тяхната търговия с балканските страни. Излазът на България на Егейско море е също важен за някои страни от Централна Европа, като например Румъния, Чехословашко и Полша.
Отдалечаването на България от Егейско море е било пълно със стопански последствия за цялата страна, както и за самото крайбрежие.
Днес, тракийското крайбрежие е пусто и неговите пристанища имат само чисто локално значение поради разделянето на крайбрежието от неговия хинтерланд. От всичките стоки, разтоварени в пристанищата на Кавала и на Дедеагач през периода от 1933–1935 г., само 31% произхождат от чужбина, 69% принадлежат на трафика на гръцкия каботаж. От стоките, натоварени в тези пристанища, 25% са били предназначени за чужбина и 75% са били предназначени за самата страна. Егейските пристанища са по този начин изоставени от морската търговия, интересуващи Източна Европа, тогава когато тяхното положение им определя една важна роля при условие да им се осигури трафикът на техния естествен хинтерланд. Пристанището Кавала, отдалечено на около 30 клм. от железопътната линия Солун – Цариград, не е още свързано с железопътната мрежа на страната. Сегашното положение съставлява едно отричане на географията, което е причинило упадъка на Западна Тракия и задушаването на огромната Родопска област, неразривно свързана с Егейско море. Скотовъдството в Родопите, някога цветущо, е било унищожено поради това, че презимуването на стадата, което от незапомнени времена е ставало по тракийското крайбрежие, днес е направено невъзможно.
Ако се потърсят по-дълбоки причини, поради които България е предадена на хитлеристка Германия, не може да не се види, че това предаване е една последица от обстоятелството, че България е била отдалечена от Егейско море и че главните пътища, които й оставаха открити за нейната външна търговия – Дунавският път и железопътните линии – водеха за Германия. Нашите усилия, за да получим излаз на Егейско море, са продиктувани от волята да осигурим нашата свобода и нашата стопанска независимост.
Ние смятаме безполезно да развиваме тук всичките аргументи в полза на българското искане за един излаз на Егейско море: тези аргументи са много очевидни и никой не може да оспорва правото на България за този излаз.
Самото гръцко правителство, давайки си сметка колко действителността на фактите е силна и красноречива, потърси да отвлече вниманието от тази проблема, като си послужи с неподходящи аргументи. Така например г. Цалдарис е заявил, че понастоящем броят на българите в Западна Тракия не е значителен и че тази провинция не е била включена в границите на Санстефанска България. Санстефанският договор, обаче, оставяше Западна Тракия не на Гърция, а на Турция, и даваше на България други области, които принадлежат понастоящем на Гърция, като Ксанти, Кавала и пр.
Впрочем всички безпристрастни лица, които са проучвали условията на Балканите, не са се никога колебали да признаят българския характер на Западна Тракия. Между тях се срещат имената на известни учени от всички нации, например добре познатият Шафарик (1863), руските етнографи Липранди (1868), Теплов (1877), граф Игнатиев, Ристич (1885), Флорински (1907), Нидерле (1911) и пр. Французкият публицист Френо е писал в „Л’Ориан“, в 1802 г. с. 261–262, следното: „Цялата територия между Ебро (Марица) и Стримон (Струма) е населена в по-голямата си част от българи и помаци. Помаците са българи, които са приели мохамеданството: те говорят всички български и са запазили всичките национални обичаи“.
Още в конференцията на посланиците, събрана в Цариград в 1876 г., за да се учреди автономно управление в българските области на Отоманската империя, бе изтъкнато по най-очевиден начин, че тези български области трябва да се простират до Егейско море.
Българският характер на Западна Тракия е бил официално потвърден от резултатите на преброяването на населението в тази провинция, преброяване, организирано в 1921 г. от Междусъюзническата комисия, председател на която беше французкият генерал Шарпи. Резултатите на това преброяване бяха следните: върху 212 000 жители, 80 893 бяха българи (38%), 73 220 турци (33%) и само 51 706 бяха гърци (24%).
Вярно е, че понастоящем броят на българите в Западна Тракия не е така голям. След окупацията на тази провинция от гърците почти всички българи, изключая помаците, живеещи в планината, са били прогонени насила и техните имоти конфискувани. Това беше едно явно нарушение на Конвенцията за защита на малцинствата. С една последваща конвенция гръцкото правителство се беше задължило да заплати обезщетение за имотите на изпъдените българи, обаче то не изпълни задълженията си.
Най-доброто свидетелство, че българското население от Западна Тракия бе принудено да напусне, въпреки волята си, своята родна земя и да се пресели в България са рапортите, представени от полковник Д. Рувер и комендант Корф, членове на Смесената гръцко-българска комисия. В един доклад, представен от команданта Корф и Г. Дж. де Рейние, неутрални членове на Смесената гръцко- българска комисия, до Обществото на народите през м. декември 1931 г., може да се прочете на с. 20 следният пасаж: „В началото на 1923 г., когато войната срещу Турция заплашваше да започне отново по Марица, гръцкото военно командуване реши да депортира българското население от Тракия, селата на което се намираха близо до железопътната линия Гюмурджина – Дедеагач, тъй като тяхното присъствие в тази област му изглеждаше да представлява опасност за неговите съобщителни връзки; от 1500 до 2000 семейства бяха по този начин пренесени на островите или в Тесалия. През април България отнесе въпроса пред Съвета на Обществото на народите, който натовари д-р Нансен, върховен комисар за руските бежанци и за бежанците от Близкия Изток, да се занимае със съдбата на тези депортирани.“
В същото време гръцкият вестник „Катимерини“ в броя си от 3.XII.1924 г. пише: „Необходимо е да няма повече чуждо население в Тракия.“
Многобройните петиции и резолюции, гласувани от българското население от Западна Тракия и отправени до Обществото на народите, за да получи защитата, която Гърция беше длъжна да му даде по силата на мирните договори, останаха без последствие.
В сегашния час повече от 100 000 емигранти от Западна Тракия се намират в България и очакват с нетърпение деня, когато ще им бъде възможно да се върнат в тяхната родна страна.
Всички тези факти могат лесно да бъдат проверени. Г-н Цалдарис се опитва да обърне въпроса и изразява своето възмущение, като казва, че една бивша неприятелска страна иска територии от една съюзническа страна. По липса на по-сериозни аргументи, той мисли да успее по този начин да отвлече вниманието на Конференцията от същината на проблемата.
Ако ние искаме връщането на Западна Тракия на България, то не е защото ние аспирираме за териториални увеличения, нито защото храним враждебни чувства към гръцкия народ. Ние искаме щото явната несправедливост да бъде поправена, несправедливост, която ни лишава от нашия естествен излаз на Егейско море и която ни затваря най-прекия и най-лесния път за търговския обмен със западните страни.
След Междусъюзническата война в 1913 г., от която България излезе победена, никой не е мислил да лиши нашата страна от излаз на Егейско море. Съществуваше спор само по въпроса дали Кавала трябваше да остане в българската зона или не. Силите бяха благоприятни за едно българско разрешение на спора и само поради енергичното противопоставяне на германския император Вилхелм II в полза на неговия зет крал Константин Гръцки, трябваше да се наложи на България гръцкото разрешение.
В речта, която произнесе в 1916 г. в Камарата на депутатите, Венизелос, разглеждайки въпроса за Западна Тракия, заяви откровено, че той се отказва от територията, която се дава на Гърция източно от Струма.
Голямата несправедливост бе извършена от Ньойския договор в 1919 г. Американското мнение, единодушно в това отношение, беше абсолютно против откъсването на Западна Тракия от България. То подчертаваше силно българския характер на тази провинция и нейното жизнено значение за България.
Съобразно с това мнение представителите и експертите на Американските съединени щати на конференцията във Версайл са отначало и до края систематически поддържали, че „България трябва да бъде оставена във владение на оная част от крайбрежието на Егейско море, която й е била дадена в 1913 г. от Букурещкия договор – Западна Тракия“. Това е самият текст на доклада на комисията, чийто председател беше професор Монро.
Господин Франк Полк, който заместваше председателя Уилсън, телеграфираше във Вашингтон на 26 юли 1919 г.: „Сегашните американски делегати препоръчаха единодушно, щото Западна Тракия да остане българско владение, за да се осигури на тая страна излаз на море.“
Господин Никълсън, автор на книгата озаглавена „Как бе направен Версайлският мир“ – автор, който впрочем не може да бъде обвинен, че е имал слабост към българите – е бил напълно съгласен с американците, смятайки с тях, че не трябваше да се дава Западна Тракия на гърците (с. 180–191, руско издание).
Клемансо, както за това свидетелствува г. Никълсън, е бил също против всяка промяна на границите на България, определени със Съглашението за примирието.
Въпреки това, с цел да се осигури една пряка връзка с гръцката войска, изпратена срещу национална Турция, Западна Тракия бе в последния момент откъсната от България.
Когато бе разисквана в Французкия сенат ратификацията на Ньойския договор, един благороден защитник на правото на малките нации, Детурнел де Констан, заяви: „Тези, които са увлекли България към Германия, не са достатъчно наказани. Българският народ е прекалено наказан.“
Само по случайни съображения, които нямат нищо общо с етнографския характер на провинцията, нито с географията, нито със стопанските необходимости, е била откъсната Западна Тракия от България, която е била лишена от нейния излаз на Егейско море. Това беше едно посегателство на правото, осветено от многобройни международни договори, и потъпкване на най-елементарната справедливост. Вярно е, че авторите на тая несправедливост бяха наистина мислили да оставят на България стопански излаз на Егейско море, но тяхното решение остана мъртва буква, защото те не са държали достатъчно сметка за балканската действителност. От тогава условията не са станали по-благоприятни за едно такова разрешение на въпроса.
От различни места се чува, че „психологически съображения“ се противопоставяли за връщането на Западна Тракия на България, макар че правото, справедливостта и разумът да са на страната на България. Гърция заседава тук като съюзница на Обединените нации и не е даже искала да признае качеството на съвоюваща на България, макар че тя е взела активно участие във войната срещу Германия. Би било, казва се, недопустимо да се разреши спорът в полза на България и във вреда на Гърция. Но аз се питам, дали не е дошъл моментът за триумфа на принципите на правото и справедливостта в мирните договори.
Даже покойното Общество на народите предвиждаше в своите статути ревизията на несправедливостта на мирните договори.
България, която Мирната конференция ще има да съди, не е нито оная на Фердинанд, нито тая на Борис. Това е една нова България, България на Отечествения фронт, която идущата неделя, по волята на българския народ, ще стане демократическа република.
Българската делегация, въодушевена от желанието да види поправянето на една жестока несправедливост, извършена спрямо българския народ, и установяването на справедлив и траен мир на Балканите, моли Конференцията за мира да осигури на България действителен излаз на Егейско море, като й върне Западна Тракия в границите, определени от Букурещкия договор от 10 август 1913 г.
* * *
РЕЧ НА Н. НОВИКОВ
Мирната конференция даде възможност на гръцкото и българското правителство да се изкажат по въпроса за гръцко-българската граница. Ние вече знаем техните гледища. Това ми дава повод да взема думата и да изразя гледището на съветската делегация по спорния въпрос за българо-гръцката граница.
Представителите на Гърция, които се изказаха в пленарните заседания на конференцията и в политическата и териториална комисия за България, изтъкнаха искането да се предаде на Гърция една значителна част от сегашната българска територия, като мотивират своето искане със „стратегически“ съображения и назовават предлаганите от тях териториални промени „стратегически поправки на границата“. В същност тези териториални промени нямат нищо общо с „поправки на границата“, под каквито обикновено се разбират само незначителни изменения, а представляват от себе си искане, което засяга обширна част от българската територия. Достатъчно е да се каже, че този къс от българската територия, на който изявява претенции гръцкото правителство, съставлява 1/10 част от цялата територия на България. Удовлетворяването на гръцките претенции ще означава, че североизточната граница на Гърция ще се премести значително на север и ще стигне до 95 клм. от българската столица София и всичко на всичко 35 клм. от Пловдив – вторият по големина град в България.
По такъв начин „стратегическите съображения“, за които говори гръцката делегация, се свеждат в същност към това да се направят стратегически уязвими основните политически и стопански центрове на България. По мнението на съветската делегация тези претенции съвсем не съответствуват на целите и задачите на Мирната конференция, понеже те не само не способствуват за създаването на траен мир на Балканите, но, напротив, подравят неговите основи и затова не следва да бъдат удовлетворени. Съветската делегация, като изхожда от гореизложеното възразява против приемането на гръцкото предложение.
Едновременно с това, съветската делегация смята, че позицията на гръцката делегация, която се състои в това да се иска значително териториално разширение на Гърция за сметка на България, във вреда на териториалната безопасност на тази последната, ни кара да разучим с особено внимание тези предложения по въпроса за гръцко-българската граница, които бяха направени от българската делегация. Само в този случай, ако ние внимателно проучим не само гръцките, но и българските предложения, ние ще можем да вземем обосновани и справедливи препоръки.
Българската делегация предложи на мирната конференция поправка към чл. първи от проектодоговора за мир с България, съставен от съвета на министрите на външните работи. Съветската делегация смята тази поправка като заслужаваща сериозно внимание. Според тази поправка на българската делегация чл. първи има следният текст: „Българските граници, както те са показани на картата, приложена към настоящия договор (приложение №1), ще бъдат границите, които са съществували на 1 януари 1941 година, с изключение на гръцко-българската граница, която ще бъде границата, определена от Букурещкия договор от 10 август 1913 година.“
Приемането на тази поправка на българската делегация би отстранило историческата несправедливост, допусната спрямо българския народ.
Насилственото откъсване от България на Западна Тракия в 1919 година означаваше лишаването на България от естествения излаз на Егейско море, който има за нея жизнено важно значение. Същевременно със загубата на Западна Тракия, България се лиши от една област, където най-голямата част от населението бяха българи. В 1919 година българското население на Западна Тракия възлизаше на 105 хиляди души (46,9 на сто от цялото население) и даже в 1920 година, когато във връзка с предаването на тази област на Гърция, започна масова емиграция на българите от там, тяхната численост достигаше до 81 хиляди, т.е. 38% от цялото население. Българите съставяха в това време все още най-многобройната етническа група на Западна Тракия (турци– 34%, гърци 24%).
Западна Тракия бе освободена от турците, които я владееха в продължение на много векове, в резултат на кръвопролитията война на българския народ в съюз с другите балкански народи включително Гърция. По времето на Балканските войни 1912–1913 година продължи по такъв начин делото на освобождението на българската територия, което така успешно бе започнато в 1877 год. от доблестните руски войски, действуващи заедно с българското опълчение.
Освободената с цената на толкова усилия Западна Тракия бе включена в границите на България и бе свързана с нея по силата на Букурещкия мирен договор от 1913 год., под който наред с подписите на сръбските, румънските и българските представители стои и подписът на представителя на Гърция.
Историческите права на България върху Западна Тракия бяха толкова очевидни, че даже гръцките управляващи кръгове в периода, който предшествуваше Букурещката мирна конференция, не само признаваха тези права, но и бяха готови да се съгласят и на допълнителни териториални отстъпки в полза на България. Така напр. в май 1913 година гръцкият м[инистъ]р-председател Венизелос по собствена инициатива предлагаше да се установи границата на Гърция близо до Солун, предоставяйки по този начин на България не само Западна Тракия, но и районите на градовете Драма, Кавала и Серес, разположени на запад от нея. Изказвайки се на 23 март 1913 година пред парламента в защита на тази позиция, Венизелос заяви:
„От само себе си се разбира, че доста големи групи гръцко население ще останат под управлението на нашите съюзници. И това е не защото съюзниците ги искат, но единствено по силата на географските причини. Това е толкова вярно, че даже ако нашите съюзници са склонни да ни позволят да разпрострем нашите граници в тези територии, за да включим гръцкото население, аз от моя страна като отговорен министър в никои случай не бих приел такава граница, която смятам за много опасна за нас. Ако ние продължаваме непрекъснато да разширяваме нашата територия по крайбрежието, за да включим цялото гръцко население на Тракия, то Гърция, като се протегне по брега на морето, ще бъде, лишавайки се от гръбначен стълб, по-слаба отколкото в случай че нашите граници бъдат закръглени в друго направление.“
Няма да бъде зле да се припомнят тези думи, казани преди 33 години на онези, които сега под съвършено неоснователните предлози за „стратегическа безопасност“ искат да присъединят нови български територии. Лакомията на гръцките управляващи кръгове доведе до там, щото Гърция има днес именно тази надеждна граница, която Венизелос на времето отхвърляше, защото я намираше за много опасна. Но сега ние слушаме от гръцките представители за нови териториални претенции към България, за искания на такава граница, която ще бъде още по-несправедлива и още по-нетрайна отколкото по-раншната. Но не ли за това се прави то именно, за да се постави утре отново въпрос за по-нататъшно изменение на границата все по същите тези измислени „стратегически съображения“? Но, докога гръцките експанзионисти смятат да се разширяват за сметка на българската територия и къде смятат те да поставят предел на своите „стратегически“ домогвания?
Впрочем не трябва да се забравя, че и сам Венизелос остана не за дълго да се придържа към посоченото по-горе благоразумно гледище и на Букурещката конференция поиска с въпиющо противоречие с гореказаното заявление присъединяване към Гърция на районите на Кавала, Драма и Серес, разположени по крайбрежието далече от Солун, на което конференцията се съгласи. Ще забележа мимоходом, че предаването на тези области на Гърция стана възможно само като резултат на настойчивия натиск от страна на най-злия враг на славянството – германския император Вилхелм II, който в дадения случай действуваше в интереса на своя роднина, гръцкия крал Константин, женен за сестрата на Вилхелма.
В Европа имаше по онова време много държавници, които смятаха, че Букурещкия договор, който присъединява Западна Тракия към България, не удовлетворява всички законни български претенции. Особено се критикуваха тези решения на Букурещката мирна конференция, които отстъпваха на Гърция пристанището Кавала и други малки пристанища по северния бряг на Егейско море, и по такъв начин не даваха на България пълноценен излаз на това море.
В числото на такива се цитира напр. английският министър на външните работи Едуард Грей, който в своите мемоари отбелязва, че „Букурещкият договор отстъпва на Гърция, Сърбия и Румъния всички плодове от победата, като не оставя нито един изход за България към морето. – На България, чиято армия изигра толкова решителна и необходима роля в поражението на Турция.“ Почти същото гледище изказва и поддържа и видният член на британското правителство Лойд Джордж, който малко по-рано, а именно в есента на 1912 година, намира, че официално съобщените от българското правителство териториални претенции на България, в числото на които влиза и искането за присъединяване на Западна Тракия, са доста скромни. На 17 октомври 1912 година Лойд Джордж заявил на българския пълномощен министър в Лондон, Маджаров, че английското правителство няма да възрази и против по-голямо териториално разширение на България.
Но ако в периода преди сключването на Букурещкия мирен договор и скоро след него правата на България върху Западна Тракия изглеждаха на британския държавник не само неоспорими, но и даже недостатъчно защитени в този договор, то положението се измени по коренен начин след Първата световна война. По договора, сключен в Ньой на 27 ноември 1919 година, Западна Тракия бе откъсната от България в полза на съюзените държави по силата на чл. 48 от този договор, който гласи:
„България се отказва в полза на главните съюзени и обединени държави от всичките си права и правооснования върху територията на Западна Тракия, които принадлежаха на Българската монархия и които, бидейки разположени по отвъдната страна на новите граници на България, както те са описани в чл. 27–3, част втора (граници на България), понастоящем не служат за предмет на каквото и да е предоставление (?).“
Едновременно с това главните съюзени държави, които поеха управлението на Западна Тракия се задължават в този член от договора да гарантират на България свободен икономически излаз на Егейско море.
Трябва да се има предвид, че на конференцията, която разискваше мирния договор с България нямаше единодушие по въпроса за откъсването на Западна Тракия. Някои велики държави активно се противопоставяха на вземането на решение, което засяга най-жизнените интереси на българския народ и отстояваха правото на България да владее Западна Тракия. Такава позиция напр. заемаха САЩ.
Още в периода на подготовката на мирната конференция в 1918 година правителството на САЩ, набелязвайки в официални документи поведението на САЩ по Балканския въпрос, се придържаха към гледището, че България има право на Западна Тракия. На 21 януари 1919 година комисията от американски експерти връчи на председателя Уйлсън доклад, отговарящ на отбелязаното по-горе гледище, в което се съдържа следната препоръка: „Във владение на България се предава тази част от крайбрежието на Егейско море, която й бе оставена, по Букурещкия договор от 1913 година.“
Тази позиция, защищавана от американските представители и на мирната конференция, срещаше съпротивата на другите велики държави, които искаха присъединението на Западна Тракия към Гърция. В края на краищата те съумяха да прокарат споменатото по-горе компромисно решение за откъсването на Западна Тракия от България в полза на съюзените държави, но без да я предават на Гърция. Не е безинтересно да се спомене, че за вземането на това решение наред с Англия и Франция голямо влияние оказа и Япония.
Установеният над Западна Тракия международен контрол в лицето на една международна комисия просъществува съвсем малко и вече в май 1920 година конференцията в Сан Ремо реши да предаде Западна Тракия на Гърция. Това решение бе потвърдено от Севърския договор от 10 август 1920 година.
Признатото от договорите в Ньой и Севър право на България за икономически достъп на Егейско море не можа да бъде осъществено поради това, че Западна Тракия се намираше под пълен гръцки контрол, а управляващите гръцки среди, създавайки всякакви препятствия за това, не даваха никакви гаранции за защита на нейните законни интереси. Това не можеше да не се отрази на стопанството на онези български райони, които спадат към Западна Тракия и с това стана пречка на развитието - на цялото народно стопанство на България. Влиянието на този акт бе пагубно и за самата Западна Тракия, откъсната от своя икономически хинтерланд, превърната в нежизнеспособен придатък на Гърция.
Съветският съюз не участвуваше на мирната конференция в Ньой в 1919 година както и на следващите конференции, които взеха несправедливите решения за откъсването от България на Западна Тракия. Съветският съюз никога не е одобрявал тези решения и не се е присъединявал към тях, по силата на което съветското правителство не може да се смята за обвързано с тези решения, които то счита за несправедливи по отношение на България. При определяне на своята позиция на тази конференция съветското правителство се ръководи от съображения за възстановяване на историческата справедливост и със съчувствие се отнася към стремежа на България да си възвърне отнетата област, тъй важна за нея по своето значение като естествен изход към Егейско море.
В момента, когато Гърция си възстановява своите исторически права върху Додеканезките острови, откъснати от нея дълго време, България също има основание да постави въпроса за пълноценен излаз на Егейско море, от което тя е била откъсната преди 27 години. Един такъв акт освен това би премахнал всички пречки по пътя на дружбата и мирното сътрудничество между двата съседни народа и би създал условия за добросъседско съществуване, което би се явило като значителен принос в делото на всеобщия мир и безопасност.
Резюмирайки позицията на съветската делегация по отношение на предложенията на българската и гръцката делегация, аз искам да заявя, че съветското правителство по изложените по-горе мотиви се придържа към тази гледна точка, че претенциите на гръцката делегация не се оправдават с нищо и поради това не може и дума да става за тяхното удовлетворение. От друга страна, като се вземат под внимание историческите и национални права на българския народ върху Западна Тракия и изключителната важност от предоставянето на България един пълноценен излаз на Егейско море, съветската делегация признава, че България има всички основания да предяви своите претенции върху Западна Тракия. Затова съветската делегация поканва членовете на комисията да проучат с всичката сериозност предложението на България по въпроса за Западна Тракия.“
* * *
РЕЧ НА МОША ПИЯДЕ
Чухме изложенията, които от името на българското и гръцкото правителство направиха техните представители, и би трябвало да преминем към разискване на член 1. Преди да обявя гледището на югославската делегация по въпроса, който е поставен пред нас, бих желал да привлека вниманието на комисията върху една особеност, която ми изглежда много важна за цялото развитие на разискванията. То е обстоятелството, че освен предложението за поправка в текста на чл. 1, направено от българската делегация, ние нямаме никакъв друг елемент за разискване. Вярно е, ние чухме изложението на гръцкия делегат, което беше направено в отговор на българското изложение, но което беше във висша степен неясно и абстрактно по отношение на гръцките ревандикации. Гръцката делегация не е представила пред комисията нито едно предложение за поправка на чл. 1. Предложенията, които тя направи за поправка на проектодоговора за мир с България се отнасят за членовете след 9-ти. Така че те нямат никаква връзка с въпроса за границата. Всичко, което можем да кажем след речта на г. Пипинелис във връзка с ревандикациите за българска територия, то е че гръцкото правителство има неясен характер и неотречен апетит за български територии покрай северната гръцка граница. Това е всичко, но това не представлява никаква база за разискване. Изглежда, че самото гръцко правителство няма ясна представа за онези части от България, които то иска да присвои, без оглед на това дали има нужда от териториална промяна или не, което е един твърде странен факт. Сегашните управници на Гърция чрез своя печат отдавна непрестанно искат албански, български и югославски територии. Те печатат позиви, книги и карти с линията на северните граници, които желаят с лаком апетит. Те печатат речи и меморандуми. И на тази конференция гръцките делегати използуваха всякакъв случай за своите искания за територии от другите балкански страни. Но тук, в тази комисия, където трябваше да представят своите териториални ревандикации, представителите на Гърция нямат да поднесат никакво предложение. Да се изрази желание, както това направи г. Пипинелис, щото самата комисия да се потруди да „доведе разискванията до подробности“, да начертае линията на границата, която би задоволила гръцкото правителство, това е едно явление, което би било интересно да се проучи, ако това си струваше труда. То би значило не само да се намесим във всичките тези кражби, но и да поднесем дарове на новородения гръцки империализъм. Аз само ще се огранича да констатирам, че липсата на конкретно предложение от страна на гръцката делегация представлява само най-очевидно доказателство, че гръцкото правителство напълно съзнава, че неговите ревандикации са неоправдани.
Пред нас следователно се намира едно ясно поставено българско искане и едно гръцко искане, чиято неясност току-що изтъкнах. От само себе си се разбира, че Югославия е най-тясно заинтересована от справедливото и разумно разрешение на въпроса за гръцко-българската граница не само като държава, граничеща с България и Гърция, но и заради това, че всякаква промяна в границите на балканските държави, каквато и да била тя, я интересува непременно. Но съществува и друг един факт, тясно свързан с въпроса за гръцко-българската граница, факт, който засяга интересите на Югославия толкова отблизо, колкото и тези на другите балкански страни.
Преди всичко искането за българска територия от страна на гръцкото правителство не е единственото гръцко териториално искане на Балканския полуостров. Гръцките делегати искат един значителен дял от Албания. Гръцката пропаганда, поддържана от гръцките официални кръгове иска и един дял от Югославия. Аз имах вече случай да изнеса това на пленарното заседание и гръцката делегация не ме опроверга. И ето, едва-що е унищожен немският „Дранг нах Остен“, той е заменен от гръцкия тенденциозен натиск на север, тенденция, която напомня тенденциите на Византийската империя. Мирната конференция не може да затвори очи пред този стремеж, който е толкова опасен за световния мир. Пред такива империалистични тенденции на гръцкото правителство ние не сме в състояние да разглеждаме въпроса за гръцко-българската граница като един изолиран проблем. Тези гръцки шовинистични тенденции са съпроводени с погранични инциденти, с клеветническа пропаганда от най-широк размер против трите северни съседки на Гърция. Сегашният гръцки режим представлява по такъв начин един опасен източник на размирици на Балканския полуостров. Това е най-важният факт, който не бива да изпущаме из предвид в настоящите разисквания. Опасността е толкова по-голяма, тъй като гръцкото правителство очевидно не действува като едно независимо правителство. Ако поради липсата на точни предложения от страна на гръцката делегация във връзка с гръцко-българската граница разгледаме изложението, което гръцкото правителство поднесе на Съвета на министрите на външните работи в навечерието на мирната конференция, ще видим, че под претекст да се гарантира безопасността на Гърция, нейните управници искат една пространна българска територия в дължина от 480 клм., достигаща до дълбочина 60 клм. Тази територия, която иска гръцкият империализъм, ясно се дели на два дяла: един – източно от река Места, а друг западно. Територията, която се иска западно от Места, е онзи дял от Македония, който при злополучната делба между Сърбия, Гърция и България бе даден на България. И така, с цел да отбранява онзи дял от славянска Македония, който Гърция владее без никакво право, гръцките управници искат да им се даде още един дял от разпокъсана Македония. По такъв начин Македонският въпрос, който е добре познат на дипломатите от 19 век, се появява в нов вид, чрез гръцките искания за македонска етническа територия. Само по себе си се разбира, че тук Югославия е най-пряко заинтересована.
Господа! смятам, че ви показах целия комплекс на проблемата, която се поставя с въпроса за така наречената „ректификация“ на гръцко-българската граница, която иска гръцкото правителство. Няма да се направи никаква услуга на мира, ако не се вземе предвид целостта на въпросите, поставени пред Конференцията от гръцкото правителство. Защото самото гръцко правителство в своето изложение, представено на Съвета на външните министри, в което излага своите искания спрямо Южна България, прави следната интересна констатация: „Поправката на гръцко-българската граница не би представлявала достатъчна гаранция, ако същевременно не се изправи и гръцко-албанската граница.“
Не доказах ли на пленарното заседание, че гръцкото правителство хвърля око не само на територията на Албания и България, но и на територията на Югославия? При тези условия няма ли ние да бъдем изведени на погрешен път, ако допуснем да бъдем увлечени в подробностите на гръцките аргументи за „поправка“ на гръцко-българската граница? Би значело да злоупотребим с времето, ако в тая гора от претенции ние останем само пред едно слабо дърво. Освен това аз вече имах възможност на пленарното заседание да докажа, че гръцките искания очевидно, не държат никаква сметка за поправка на границата от съображения за стратегическа сигурност.
Ще се огранича тук само с два въпроса:
Първо, нека си поставим въпроса как при днешните условия се слагат въпросите на сигурността и агресията. Нима условията на Балкана не са се никак изменили? Ние не искаме да се забравя историята. Вярно е, че на три пъти в течение на тридесет години България влиза във война против Югославия и Гърция, че България окупира известни територии в Югославия и Гърция, че българската армия се би на страната на немците против народоосвободителната югославска войска и т.н. Ако ние не забравяме, то не е защото ние проповядваме отмъщение, но за да извлечем най-голяма поука от историята. Много промени станаха на Балканския полуостров. Извършена е дълбока промяна в Югославия и Албания. На мястото на реакционните монархии ние в тези държави имаме народни републики и един нов режим и то най-напредничав. Ние имаме напредничав режим в Румъния. Ние също виждаме и в България един режим, който е демократически и напредничав, а след няколко дни българският народ ще провъзгласи републиката. Реакционните фашистки и профашистки сили в България, които винаги са се сплотявали около имериалистическа Германия, са завинаги разгромени и са завинаги лишени от възможността да играят отново своята злостна и фатална роля. Съвършено разбирателство владее днес между четирите балкански държави, за които току-що говорих. Тяхната вътрешна демокрация е най-добрата гаранция за развоя на приятелските отношения между тези държави, които добре разбраха жестоката поука, която им даде историята. Те не са вече и не желаят да бъдат играчка в ръцете на империалистическите сили, както бяха в миналото и нито една съседна държава не трябва да се бои от каквато и да било агресия от тези държави. Но такава опасност по отношение на самите балкански държави идва днес от гръцка страна. Една Гърция под властта на днешните й водачи, с претенции за територии спрямо три балкански държави, в която правителственият печат проповядва разширение, която почва да играе с опасната игра на граничните инциденти, и която с брутален терор гони населението на Егейска Македония – една такава Гърция, където демократическите сили, след борбата за освобождението на своето отечество и за демокрацията, са поставени вън от законите, не може в очите на другите балкански държави да не се смята като голям източник на агресия и конфликти. И затова другите балкански държави, а не Гърция, имат право да бъдат при тези условия загрижени за своята безопасност.
Друг въпрос, за който искам да кажа няколко думи е гръцкият аргумент за недостатъчната дълбочина на тила на Македония и Западна Тракия. Нека си представим, че тези области са наистина гръцки – това което те в никой случай не са, – откъде се появява тази недостатъчна дълбочина? За да разберем това трябва само да вземем в ръце историческия атлас на стара Гърция. Древна Гърция, търговска държава, е правила съвсем същото, както са правили и финикийците и други народи преди Гърция, каквото са правили и републиканските търговски градове на Средиземноморието след Гърция. Те навсякъде са колонизирали пристанищата и крайбрежието на Средиземноморието. Хинтерландът е оставал варварски. Всичките тези колонии са представлявали проникване в тялото на други народи. Не трябва изобщо да се учудваме, че гръцкият народ, който някога се е простирал по целия Балкански полуостров (което в действителност никога не е било), е бил постепенно прибран в своята стара люлка. Г-н Пипинелис не спомена за недавнашното изгонване на гърците след войната с Турция от тесния пояс, който Гърция имаше в Мала Азия. Бих искал да знам дали славянските народи трябва да допуснат да им се откъснат части от собствените им тела, за да се даде по-голяма дълбочина на простора, който е по природа тесен и който Гърция притежава по крайбрежието на морето. Това не би могло да се очаква и от страна на най-големите поклонници на древна Гърция. Ще спомена мимоходом, че не е без значение това, дето г. Пипинелис говори твърде подробно за Добруджа и други обработваеми земи. Той каза, че „съотношението между броя на жителите и количеството на обработваемата земя за Гърция е най-голямото в Европа и тази демографска пренаселеност е в основата на всички стопански трудности, а след това и на политическите“, от където и следното заключение: „С присъединяването на известни планински ивици ние не бихме могли да се надяваме, че ще разрешим проблемите от този род.“ Нима тези думи не съдържат цяла една гръцка програма за „лебенсраума“? И нима те не дават още едно доказателство за агресивните идеи на разширението на днешните гръцки управници? Тези „известни планински ивици“ представляват една десета от българската територия и тук се отглежда тютюн, главният износен артикул на България, както това ни изнесе българският делегат.
По всичките тези съображения и, опирайки се на етническия принцип, югославската делегация отхвърля гръцките претенции за българска и македонска територия от Южна България.
Опирайки се на същия принцип, ние предлагаме на Комисията да посвети сериозно внимание на искането на българската делегация относно Западна Тракия.
Основавайки се на същия принцип и на принципа на правото за самоопределение на народите, ние си запазваме правото да поставим въпроса за Егейска Македония.
До 1912 година цяла Македония ведно с останалите области съставляваше част от Европейска Турция. Македонският народ живееше под турски ярем в най-изостаналите условия на източния феодализъм. Тези условия, достойни за средните векове, забавяха много процеса на формиране на македонската нация. В 1903 година се стигна до въоръженото въстание на македонския народ, но геройската борба, която трая няколко месеца, бе удавена в кръв. От този момент, правителствата на трите независими държави, които окръжаваха Македония, започват да действуват в Македония с помощта на банди, които тези правителства издържаха. Те си оспорваха една на друга правото над Македония и над македонския народ, като даже не му признаваха и характера на независима нация край другите балкански народи. Всеки искаше да включи македонците в своята собствена нация, не признавайки им правото на собствен национален живот. Така се стигна до това, че балканските държави, които се бяха съдружили против Турция, освободиха Македония от турския ярем и я поделиха между себе си, като я разкъсаха на три дяла, които и днес се намират в същото положение. И сега гръцкото правителство, което, противно на правото на народите за самоопределение – владее един голям дял от Македония, населен с македонски славяни, иска да си осигури тази област, която е придобила несправедливо, чрез включването в Гърция на още един дял от славянска Македония, където цялото население, както и населението в Егейска Македония, която се владее от Гърция, се стреми само към свобода и към национално единство. Като представител на една държава, която по-рано не е била достатъчно мъдра и смела да скъса по този въпрос с шовинистическите традиции която напоследък призна с радост правото на македонския народ да се организира в свободна нация и където всички народи със собствените си сили помагаха на това справедливо дело, аз протестирам против всякакъв опит на гръцкото правителство да зароби населението на Пиринска Македония, да го постави в тежкото и кърваво робство, което понасят стотици хиляди славянски македонци в Гърция ето вече 40 години и което тъкмо днешният режим доведе до кулминационната точка на жестокостта. Ако е имало горчиви изпитания в новата история на балканските народи, за каквито се говори в изложението, представено от гръцкото правителство на Съвета на министрите на външните работи, то подялбата на Македония е най-горчивото от всички. Балканските народи се разкъсваха помежду си, за да си поделят Македония, която по този начин стана главна причина на техните конфликти и недоразумения и истински ад за самото македонско население. Крайно време е да престане трагедията на този храбър народ, крайно време е да се разреши този болен въпрос по такъв начин, който ще позволи на народа да се обедини и да се радва в своята етническа цялост на свободата и независимостта, на които днес се радва в Народната република Македония в границите на Югославската федерация. Сръбският народ е имал също горчиви изпитания във връзка с Македонския въпрос, проля много кръв заради този въпрос, но днес е щастлив, че може великодушно да даде мощната си помощ за образуване на свободна Македония. Сръбският народ, а с него и всички други югославски народи, не изгубиха нищо, като отхвърлиха всички стари шовинистически аспирации и като помогнаха за националното освобождение на Македония. Те само спечелиха от това, че създадоха семейство от истински братя в границите на Федерацията, в която всички имат еднакви права. И затова, поставяйки въпроса за Егейска Македония, която днес преживява най-трагичните дни от своята история, под брутален гнет, югославската делегация напълно съзнава, че допринася най-голяма помощ за окончателното установяване на мира на Балканите, както и за установяването на отношения на трайно и братско приятелство между всички балкански народи, в това число и гръцкия народ както и народите на Югославия, България и Албания.
Ние не се боим от възраженията, които сигурни сме, ще изнесат против нас представителите на гръцкото правителство, задето поставихме този въпрос. От друга страна, ние сме сигурни, че гръцкият народ, който така храбро се бори за освобождението си от фашистко иго и за демокрацията, ще разбере лесно, че идеалът за братско единство на всички балкански народи, идеалът за безопасността, прогреса и демокрацията ни заставят да признаем на македонския народ същите права на свобода и национално единство, които всички искат за себе си.
* * *
РЕЧ НА БОНДАР, ДЕЛЕГАТ НА БЕЛОРУСИЯ.
Западна Тракия – каза той – е българска земя, освободена от турското иго първо от руските войски, а след това от самите българи. В името на справедливостта и на страданията на славянските народи правдата трябва да бъде възстановена, като се възстановят българските граници от Букурещкия мир.
Бондар остро разкритикува гръцките искания, като подчерта, че гръцките претенции за „поправки“ на границата за сметка на България се явяват като израз на грабителската политика на сегашното гръцко правителство.
Представителят на гръцкото правителство в комисията – продължи Бондар – не изнесе нито едно убедително доказателство, което би оспорило на България правото да постави въпроса за връщане на Западна Тракия, която несправедливо й бе отнето след Първата световна война. Но гръцкият делегат не се стесни да нападне демократическа България, представяйки я като „страна на агресията“, въпреки че подобни твърдения са лишени от всяко основание, тъй като България днес се намира на сигурния път на демокрацията, след като скъса с фашистките елементи в страната. Гръцкото правителство както не държи сметка за вътрешните условия и демократическите промени в България, така не държи сметка за вътрешните условия и в своята страна, гдето гръцкият народ, който се стреми към мир, сигурност и възстановяване на демократическо правителство, сигурно осъжда неоправданите претенции на гръцкото правителство за българска и албанска територия.
Що се отнася до Западна Тракия, която след Първата световна война бе несправедливо откъсната от България и след това изложена на терора на гръцките власти, хиляди българи бяха интернирани или принудени да напуснат своя роден край. Ясно е, че българският народ в тая област иска да бъде отново обединен с България в демократическата държава.
Белоруската делегация е сигурна – завърши Бондар, – че претенциите на гръцкото правителство върху една десета от българската територия, които то се опитва да оправдае със стратегически съображения, не ще отклонят мирната конференция от пътя на изграждането на мира, тъй като конференцията не се е събрала, за да държи сметка за произволните планове и сметки на гръцкия генерален щаб, а да донесе мир в света.
* * *
ДЕКЛАРАЦИЯТА НА АМЕРИКАНСКИЯ ДЕЛЕГАТ ДЖАФЕРСОН КЯФЕРИ, ПОСЛАНИК НА САЩ В ПАРИЖ.
Текстът на чл. 1 от проектодоговора с България, колкото се отнася до гръко-българската граница, бе приет само като указание, което би позволило на конференцията да разгледа становищата на гръцкото и българското правителство по един въпрос, който, както е известно на всички, даде повод за ревандикации и контраревандикации.
Делегацията на САЩ пожела на конференцията да й бъде дадена пълна възможност да разисква този въпрос във всичките негови подробности, макар че ние самите го бяхме проучили напълно и останахме с впечатлението, че текстът на чл. 1 дава най-добрите основи, върху които може да се изгради мира и сигурността на света и се развият приятелски отношения между тези съседни държави.
Делегацията на САЩ трябваше, разбира се, да държи сметка за безпокойствата, които са естествени в един период, който иде след една дълга и жестока война, както и за недоверието между народи, между които ще бъде може би трудно да изчезнат старите дрязги. Обаче главната цел, която си поставихме ние тук, е да потърсим за този граничен въпрос такова разрешение, което в края на краищата ще допринесе за благосъстоянието на тези два съседна народа.
Гледищата на българското и на гръцкото правителство бяха обширно изложени както в пленарните заседания, така и пред тази комисия. Те са еднакво подкрепени от изобилна документация. Един голям брои делегации, както и ние, проучиха вече въпроса.
Делегацията на САЩ изслуша внимателно представянето на българската теза, която иска предаването на Западна Тракия от Гърция на България и връщане към границите, установени от Букурещкия мирен договор. Макар че не изглежда допустимо за България, след като е била съучастник в нахлуването в тази област, след като я е окупирала и експлоатирала безмилостно, да предявява при изработването на мира със силите-победителки претенции за откъсване от една от тях на значителна част територия, делегацията на САЩ проучи грижливо различните документи, с които българската делегация подкрепя своята теза.
Аргументите, представени от българската делегация за да оправдае своите претенции, не изглеждат убедителни на делегацията на САЩ и тя търси напразно при излагането на тази теза нещо, което ще може да послужи за база на едно развитие в бъдеще на чувствата на взаимно разбирателство между тези две съседни нации.
Желая да отделя няколко минути на едно обяснение, що се отнася до миналото становище на САЩ по този въпрос. На няколко пъти се припомня тук становището на американските експерти в 1919 год. в подкрепа на българската теза. Аз дължа да забележа, че известни много важни промени настъпиха след това в областта на Егейско море. Говоря за размяната на население, извършена след 1923 година, които промениха съвършено положението и етническия и стопански характер на тази област. След 1924 г. значението на тази промяна е призната от целия свят и цяло едно поколение измина от тогава. След като бяха извършени тези промени, етнически и стопански промени след 1924 година насам, – правителството на САЩ не е било никога привърженик на повдигането отново на въпроса за една промяна в суверенитета на тази територия.
Конференцията беше също така сезирана с едно предложение, представено от гръцката делегация. Това предложение представя каузата на един от нашите първи съюзници в тази война, на един от тези, които показаха най-голяма упоритост, смелост и самопожертвователност. Ние трябва да признаем – това няма съмнение – че гръцкият народ, който се би толкова храбро и който се намира пред огромните проблеми, поставени от възстановяването на опустошенията, причинени от нашествието и окупацията, за възстановяването на неговите стопански и човешки ресурси на страната, трябва да се радва занапред на сигурност в своето отечество.
Делегацията на САЩ като си припомня славната история на Гърция и особено връзките на тясно приятелство, които съществуват между тази страна и САЩ, разгледа с едно особено благоприятно разположение тезата на гръцката делегация, колкото се отнася до изменението на гръцко-българската граница.
Съображенията от стратегическо естество, представени от гръцката делегация, напомнят по един трогателен начин нещастията, които преживя тази страна през време на войната. Те отразяват тревогата на една страна, разкъсана от жестоки жертви и нейното решение да осигури спокойствието на селските общини, които се опитват да се възвърнат към своя мирен труд след опустошенията, причинени от нашествието и окупацията.
Ние разбираме напълно силното желание на гръцкия народ да осигури сам своето спокойствие преди дейното прилагане на мерките за всеобща сигурност. Трябва, обаче, да бъдем сигурни, че предложението, с което сме сезирани понастоящем, ще послужи действително на тази цел. Възможно е, щото тези съображения от стратегическо естество да ни накарат да направим по-дълбоки проучвания като отново се съветваме с военните експерти на нашите делегации. Това би ни позволило да обсъдим дали като изменим гръцкото предложение така, че да не се стига до прехвърляне на нов етнически елемент – например чрез една съгласителна формула за демилитаризация на границата откъм българска страна, – дали това не би отговаряло по-добре на изискванията на гръцката сигурност. Ние не можем да отстраним, преди да го разгледаме, никое предложение направено с тази цел.
РЕЧ НА УКРАИНСКИЯ ДЕЛЕГАТ КАСИМЕНКО
В случая, каза той, трябва да решава справедливостта. Българските искания имат за цел да се възвърне на България една област, която е била винаги българска, да се възстанови правдата. А исканията на днешното гръцко правителство са империалистически. Тези искания за стратегически поправки показват за едно опасно състояние на духовете. Да се задоволят те, би значило да се нанесе удар на демократична България и да се отровят отношенията между двете страни.
Като изтъкна миролюбивия характер на политиката на Нова България и застана на становището, че връщането на Западна Тракия на България като част от нейната национална територия, би било очевидно правилно, Касименко каза между другото:
Известно е, че Западна Тракия и икономически и географски винаги е представлявала част от България, въпреки систематичния терор, който след Първата световна война упражняваха всички гръцки правителства над българското население. Тая политика продължава и днешното гръцко правителство, като проявява експанзионистичните си искания за нови части от българската територия. Като оправдание на тия свои претенции то привежда така наречените стратегически съображения. Мирната конференция не може да приеме съображенията, които привежда гръцката делегация, тъй като те почиват върху началата на войната и върху приготовления за война. Целта на мирната конференция трябва да бъде създаването на траен и справедлив мир, предимно на Балканите, където народите през време на войната, пък и по-рано, много страдаха.
С исторически факти украинският делегат доказа неоснователността и опасния характер на гръцките териториални искания спрямо България и настоя комисията да реши Западна Тракия да се върне на България и по тоя начин да се поправи неправдата, извършена с Ньойския мирен договор след Първата световна война.
* * *
РЕЧ НА ДИМИТЪР ВЛАХОВ
Макар и неясно, искането за българска територия, като се почне от Малеш на югославско-българската граница, съпроводено от добре известното искане за албанска територия, достатъчно ясно показва офанзивния и агресивния характер на претенциите на гръцкото правителство. Ако на сегашните управници на Гърция биха се дали териториите, които те искат от България и Албания, биха се създали отворени клещи, които могат да имат за цел само това – да се затворят и да обхванат голяма част от Народната република Македония, един от шестте члена на Югославската федерация.
Г-н Цалдарис, представител на гръцкото правителство, в статия, под заглавие „Сигнал за борба“, поместена в гръцкия в[естни]к „Анексиртисиа“ от 18 март, пише: „Нека ми бъде позволено да прибавя още нещо и да започна с нашите национални искания, които още веднъж ще повторя накратко: „Гърция има нужда от сигурност за своята територия и тя не иска чуждо, тя иска сигурност. А за да я получи, тя трябва да извърши поправка на своите граници и, разбира се, тя иска Северен Епир да бъде присъединен към майката-отечество. Накратко, заключението по отношение степента на сигурността на предвоенните граници е следното: 1) между залива Фтел в Йонийско море и Флорина сигурността е твърде съмнителна; 2) между Флорина и Вардар абсолютно няма сигурност; 3) между Вардар и Струма няма почти никаква сигурност; 4) между Струма и Места сигурността е проблематична; 5) между Места и Марица изобщо не съществува сигурност.
Първите четири точки – продължава Влахов – се отнасят до територията на Народната република Македония, която е интегрална част на Югославия. Не е ли това чист империализъм, лакомия за заграбване на чужди територии, гдето изобщо няма гърци, и то по отношение на една страна, която толкова допринесе за победата на общата кауза на съюзниците, както и за освобождение на гръцкия народ от окупаторското иго?
Шефът на популистката партия е следван от други гръцки шовинисти и империалисти, които вървят по посочения от него път. Вестник „Етники флога" от 3 юни 1946 г. печата статия под заглавие „Битоля и сигурността на Гърция – жизнено национално искане на Гърция“. Статията е написана от генерал Мазаракис, един от шефовете на гръцките андарти в Македония. В статията пише: „За своята сигурност Гърция би трябвало да получи: долината на Струмица, клисурата Демир Капия, Морихово и платата северно от Битоля. Тези области са били винаги гръцки и по езика си, винаги са били надъхани с гръцки фанатизъм.“ Между това ясно е, че тези места, които се намират в областта на Битоля, Струмица и Гевгели на югославянска територия, винаги са били населени главно със славянски македонци.
На 3 юни 1946 г. в. „Хелас“ обнародва статия на генерал Александър Мазаракис, бивш член на гръцкия Върховен щаб, бивш военен министър и член на Академията на науките. В тая статия, между другото, той пише, че сръбско-гръцката граница не е благоприятна за Гърция и че в миналото на няколко пъти е представлявала опасност за сигурността на Солун. Генералът прибавя: Гърция в бъдеще не ще търпи това положение, нито произтичащата от него опасност. Крайно време е съседна Югославия да разбере, че отношенията между двете държави не могат да бъдат нито искрени, нито приятелски, докато съществува сегашната граница.“
Гръцкият в. „Лаики фони“ през юли 1946 г. публикува статия под заглавие „Пак судетски малцинства“. Група народни представители поставиха в парламента въпроса за славяните в Македония. Те искат, нито повече нито по-малко, да се вземе решение за изхвърлянето на славянския елемент от Гърция. Същевременно монархическият печат, дори и известни „демократически“ вестници, като „Елинко Вепсе“ и „Неа Алития“, започнаха кампания под лозунга „Судетското малцинство трябва да напусне Гърция“.
Не знам какво ще бъде становището на парламента на „народните избраници“, не знам дали ще гласува тоя законопроект. Желаем обаче да подчертаем едно нещо: гръцката реакция си играе с огъня. Въпросът е сериозен, твърде сериозен. Той би трябвало да привлече вниманието на всички демократически кръгове, без оглед на политическите разбирания. Този въпрос засяга 180 000 до 200 000 души, които живеят в Македония, които живеят и обработват тази част от Македония и които, освен това, са проникнати от здрави демократически убеждения. Тук се касае за един въпрос, който може да създаде сериозни международни усложнения и да предизвика народите на Балканите.
„Ние дойдохме – пише по-нататък „Лаики фони“ – до заключението, че колаборационистите, които заемат най-голямо число постове в правителствения апарат, в последно време изгубиха всяка мярка и станаха действителна народна опасност. Ако те се опитат да проведат такова решение, с това само ще изострят до крайност гражданската война в Македония и ще отровят нашите отношения с Югославия.“
Тук се касае до изгонването на славянското население от Егейска Македония, където то живее от 13 века. Трябва да бъде изгонено, защото и най-бруталният терор не може да го изкорени. Македонският народ има, като всички други балкански народи, право на свобода. Той се бори за своето освобождение от 53 години. Нима г. Пипинелис желае да ни представи този естествен стремеж на македонския народ към свобода и национално единство като безумна претенция за разделяне на една съюзническа страна? Ако може да се говори за безумни претенции, то те се намират на страната на гръцките управници, които искат територии от три съседни страни.
Ето по това съображение всички други балкански държави, включително и България, която сега стана демократическа република, имат право да считат сегашния гръцки режим като единствен възможен източник на агресия и бъдещ конфликт на Балкана. Намираме се пред факта на претенции на гръцкото правителство, насочени срещу съседка на Гърция на нейните северни граници. Намираме се пред факта, че гръцкото правителство, за да осигури поробването на Егейска Македония, се стреми към присъединение и на други части от славянска Македония. Ние сме свидетели на голямо число инциденти на албанската и югославската граница, предизвикани от органи на гръцките власти. Ние сме свидетели на физическо изкореняване, на което днес е изложено славянското население на Егейска Македония. С оглед на всичко това, принудени сме да констатираме, че всички балкански държави съзнават каква сериозна опасност представлява сегашният режим в Гърция за мира на Балканите и за световния мир, върху която опасност обръщаме вниманието на всички народи, представени на тази конференция.
Поради липса на аргументи и поради това, че не е в състояние да отрече фактите, гръцкият делегат мисли, че ще може да се изплъзне, като обвинява нас в употреба на „хитлеристка фразеология“ и като предизвиква смях в комисията с твърдението си, че югославският делегат не изразява чувствата на своя народ. Очевидно такива аргументи ни освобождават от задължението да дадем какъвто и да било отговор. Но считаме за дълг да отречем най-категорично твърдението на гръцкия делегат, че югославският делегат „е винаги готов с жестокостта на кръстоносците да се бори против интересите на Гърция“. На това сме длъжни да отговорим.
Нашата делегация не се бори нито против интересите на гръцкия народ, нито против интересите на Гърция и сигурни сме, че никога никой не ще може да ни обвини в това. Всички интервенции на нашата делегация, целокупната политика на Югославия спрямо Гърция, дават доказателства за нашето пламенно желание гръцкият народ да се сдобие със свобода и демокрация, за което така храбро се е борил, и да се обедини в сърдечно приятелство с другите балкански народи. Това, против което сме принудени да се борим, това са империалистическите цели на управляващия слой в Гърция. Тия цели нямат никаква връзка с целите на гръцкия народ, на които, напротив, те са напълно противоположни, както са противоположни и на интересите на всеки друг балкански народ.
* * *
РЕЧ НА РОТОМСКИС, МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА ЛИТОВСКА ССР.
Член втори от проекта за мирен договор с България задължава тази страна да вземе необходимите мерки, за да осигури на лицата под нейна юрисдикция, без разлика на раса, пол, език и религия, ползуването от правата на човека и основните свободи, включително свободата на словото, печата и изданията, религиозния култ, политическите убеждения и публичните събрания.
Необходимостта от вмъкването на такъв член в мирния договор с бившата неприятелска държава се обуславя от това, че по време на войната в България, както и в другите страни, които бяха в съюз с Германия, бяха въведени в административно-държавната практика редица дискриминационни закони, съществено ограничаващи правата на човека и основните свободи.
Обаче българският народ скъса с фашисткия режим в своята страна. Демократическото правителство, създадено в България след нейното освобождение, без да дочака сключването на спогодбата за примирието, веднага пристъпи към отменяване на фашистките закони, които отнемаха основните права на човека. То отмени така наречения Закон за защита на нацията, който по своята същност бе противодемократически закон; то отмени всички расови и други дискриминационни закони. Бяха създадени редица нови закони, които обезпечават демократическите свободи и права на народа.
Изтеклите две и повече години от освобождението на България достатъчно ясно показаха, че българският народ, под ръководството на своето правителство на Отечествения фронт, е направил вече твърде много за демократизацията на своята страна. Единодушното участие на българския народ в референдума, който се състоя неотдавна, а също така редът и свободата, при които премина този референдум, с който бе установена републиката, свидетелствуват за успеха на демократическото развитие на България.
Следователно поправката, предложена от австралийската делегация, се явява като излишна. Както е известно, австралийската делегация предложи подобни поправки и в други комисии и всичките бяха отхвърлени като излишни. В политическата и териториална комисия за Унгария, напр., тази австралийска поправка получи само един глас и то този глас принадлежеше на самия автор на поправката. Можеше да се очаква, че австралийската делегация ще отчита в бъдеще отношението на делегациите на мирната конференция към такъв род поправки и ще снеме тази поправка от разглеждане в нашата комисия, като ни спести по този начин излишното губене на време.
Тя, обаче, не направи това. Затова трябва за последен път да се каже, че предлаганата австралийска поправка нищо не прибавя към чл. втори от договора, който ние обсъждаме, и по своята същност тя води към вмешателство в суверенните права на Българската република. Австралийската делегация се опитва да наложи на българския народ някакъв си свръхзакон, от който да зависят останалите закони на страната. Ясно е, че приемането на такова едно предложение би било сериозно накърнение на правата на суверенната българска държава.
При това, предложението на Съвета на министрите на външните работи, което задължава България „да вземе всички необходими мерки за гарантирането всички лица, които се намират под нейна юрисдикция, без разлика на раса, пол, език, или религия, да се ползуват от правата на човека и основните свободи“, напълно достатъчно обезпечава същността на работата, без излишно вмешателство в суверенните права на България.
Поради това съветската делегация се изказа против австралийската поправка.
Гледището на съветската делегация бе подкрепено от югославската и белоруската делегация.
* * *
РЕЧ НА АНДРЕЙ ВИШИНСКИ
Аз не мога да пренебрегна речта на южноафриканския делегат относно българските претенции за Западна Тракия.
Каза се тук, че ако се задоволят българските искания за възстановяване на Западна Тракия, това би значело да се възнагради България за нейната агресивност. Всеки знае, обаче, какво в същност представляваше българската агресия. В каква форма и по какъв начин България се е била срещу Великите сили – срещу Съединените щати, срещу Съветския съюз. Това е добре известно. Кой не знае, че нито един единствен български войник не се е бил срещу Америка, Великобритания и СССР. Съюзът между България и Германия представляваше съюз между ездач и кон, когато ездачът пришпорва окървавения и изпотен кон. Казва се, че признаването на българските претенции за Западна Тракия би означавало награда за българската агресия през Втората световна война. Но аз трябва да изкажа съжалението си от факта, че мистър Джордан, както изглежда, не е имал достатъчно време да проникне в същността на този въпрос или ако той е бил запознат с него, не е могъл да остане безпристрастен, какъвто бе обещал да бъде.
Но изобщо нещата не стоят така, както ги представя африканската делегация. Въпросът е, че гръцкото правителство на Цалдарис посяга на българската територия. Добре известно е, че гръцката делегация направи предложение, според което Цалдарис иска да отнеме една част от българската територии за сметка на Гърция и всичко това под претекст за „корекция на границата“. Във връзка с това гърците претендират българската граница да бъде само на 31 клм. от Пловдив – втория по големина град в България – и на не повече от 95 клм. от София, столицата на България. И те наричат това корекция на границата, а не агресия. Сега аз би трябвало да кажа, че ние имаме доста различно мнение по това какво е агресия.
България от друга страна, представяйки претенции за Западна Тракия – аз трябва да го спомена само като историческо позоваване – иска само премахването на неправдата, сторена на България от Мирната конференция в Ньой през 1919 г., когато Западна Тракия бе дадена на България с Букурещкия мирен договор от 1913 година; знае се, че тя бе извоювана от Турция с цената на кръвта на българския народ, който даде не малко жертви в борбата за освобождението си от чуждо иго. Ньойският мир не разреши въпроса, а остави на Гърция такива точки като Кавала, Серес и долината на река Струма – древни славянски земи. Даже с Букурещкия мирен договор, който беше по-справедлив от Ньойския договор, България бе лишена от свободен излаз на море. Откъсвайки Западна Тракия от България, съюзните сили не успеха да изпълнят задълженията си да гарантират на България свободен излаз на море – задължение, което е определено в съответния мирен договор.
При това, международният контрол, установен по това време над Западна Тракия, както е добре известно, е премахнат през месец май 1920 г. По такъв начин бе извършена една съвършено нова неправда и Западна Тракия, по решение на конференцията в Сан Ремо, бе предадена на Гърция и това бе допълнително потвърдено чрез Севърския договор.
Такава е действително тежката съдба на тази малка славянска страна. Международният договор от Версайлския период бе резултат на една игра на политическите страсти на авантюристите.
Те непрекъснато нанасяха удари на българския народ, един от славните представители на славянството. Ето Ньойския договор, ето споразумението в Сан Ремо, ето споразумението в Севър – всички те със своята несправедливост нанасяха удари върху една точка само. На България бе гарантиран излаз на море, но този излаз не бе даден. Бе й гарантиран контрол над Западна Тракия – този контрол бе премахнат. Е ли това законно действие? Не, това е действие, лишено от всякакво законно оправдание.
Съветската делегация смята, че чл. 16, който бе разискван от нас в няколко заседания и който привлече сериозното внимание на всички делегации, всяка една от които разгледаха този въпрос от свое собствено принципно гледище, изисква сериозно внимание и разследване и поради това съветската делегация се надява, че решението, което ще се базира на този член, ще бъде решение, при което ще се имат предвид всички забележки, направени през време на всички разисквания, въпреки грешките на отделните делегации, които се опитаха да защитят явно несправедливи позиции.
* * *
РЕЧ НА ГЕНЕРАЛ СЛАВИН, ПРЕДСТАВИТЕЛ НА СССР
Като принцип в това отношение експертите се споразумяха – каза ген. Славин – да се намери начин, щото да се гарантира сигурността, без да се засягат чувствата на малките народи. Съветската делегация и тогава беше против забраната да се строят укрепления, тъй като малките страни винаги са били в положението да станат обект на нападение, особено когато са незащитени. Текстът на чл. 9 дава възможност на тези малки страни да взимат мерки за своята отбрана, той е еднакъв и за четирите сателитни страни: България, Румъния, Унгария и Финландия. Съветската делегация смята това за съвсем достатъчно. Още повече, че според него в България се предвижда най-ниският процент на въоръжени сили. Така например на сто души от населението в България ще има военни 0,84%, в Румъния – 1,2, в Унгария – 0,86 и във Финландия – 0,18. Вижда се, че България е поставена най-зле в това отношение. Сега за нея се предлагат нови ограничения, каквито никой не е предложил за другите малки страни, бивши сателити. Защо на България се иска да бъдат наложени подобни унизителни ограничения, които при това нямат военно значение?
Не разбирам защо САЩ, Англия и Франция решиха да изменят основния принцип за еднакво третиране на всички малки победени страни?
След като напомни, че България е единствената победена страна, която не даде нито един доброволец във войната срещу СССР и Съюзените народи, генерал Славин продължи:
България има основание да иска щото ограниченията, които ще й бъдат наложени, да не бъдат по-големи, отколкото на другите страни. Защо сега изведнъж България стана по-опасна отколкото Румъния, Унгария и Финландия? Нима затова, защото стана демократична република и честно изпълнява условията на примирието? Нима мирът на Балканите изглежда толкова страшен, та се иска създаването на условия за гръцка експанзия? Гръцката делегация постоянно напомня, че в продължение на 30 години българите три пъти нападали Гърция. Но аз питам гръцкия представител: кой в продължение на 30 години е заел чужди територии и от кого? Къде има следа от българска експанзия, която да е заела педя чужда земя? Гръцкият делегат сам не вярва, че исканите от него поправки имат военно значение, и признава, че те имат само морална стойност. Той иска да се удари чувството, честолюбието на новата българска република. Това е несправедливо. България никого не застрашава и никого няма да напада. Българският народ иска да живее в мир. Нима заради това трябва да му се наложат нови ограничения? Съветската делегация не може да се съгласи с това, щото на България, в резултат на нейните демократически преобразования, да се наложат нови ограничения. България има право да се грижи за своята отбрана, да се защищава.
* * *
РЕЗЮМЕ БЪЛГАРСКОТО ИЗЛОЖЕНИЕ, ПРОЧЕТЕНО ОТ ГЕОРГИ КУЛИШЕВ
Господин председателю, господа,
В своето изложение, направено на 14 август 1916 г. на пленарно заседание, българската делегация изказа огорчението, което би произтекло за българския народ, ако договорът за мир с България би съдържал известни клаузи от естество да накърнят неговото национално достойнство и убеждението му, че е изпълнил своя дълг.
Такива са обаче някои военни клаузи предвидени в проектодоговора за мир с България и ние желаем да дадем няколко осветления по този повод.
След като подчерта, че България е намалила вече по собствен почин своите военни ефективи, Кулишев продължи: „По такъв начин българската армия ще има ефективи, които ще бъдат почти равни на тия, предвидени от проекта. Нова България даде достатъчно доказателства, че тя се развива като миролюбива демократична страна: тя има доверие в мира и се надява да види обезпечена собствената си сигурност чрез системата на колективна сигурност в света.
Българският народ желае да поддържа приятелски отношения с другите народи, на първо място със своите съседи, включително и с гръцкия народ, въпреки различията, които го разделят сега от гръцкото правителство.“
След като припомни мирния начин, по който бяха опразнени егейските области от българските войски, и че значителни количества хранителни продукти и други стоки бяха оставени по заповед на правителството на Отечествения фронт в Егейската област, за да се подобри продоволствието на местното население, Кулишев отхвърли още веднъж легендата за „трите български нападения“ и за нападателния дух на България. Подчертавайки, че българският народ, след дълбокото преустройство на страната на демократични антифашистки основи, увенчано с обявяването на народната република, изгражда своето бъдеще на здрави демократични основи и че това доказва, че той е напълно предан на каузата на Обединените народи, г. Кулишев продължи: „Имайки предвид всички тези обстоятелства, българският народ не би могъл да разбере защо проектодоговора за мир предвижда ограничения и забрани, които ще му се видят незаслужени и които биха били почувствувани с мъка от него.“ Подчертавайки, че българската армия се би победоносно срещу германците и че напоследък тя бе прочистена от последните профашистки елементи, г. Кулишев продължи: „Очевидно е, че същата тази българска армия не заплашва и не е в състояние да заплашва никого“. След като изтъква, че с ограниченията, предвидени в проекта, българската армия би могла трудно да изпълнява дори „задачи от вътрешно естество и да осигурява местната защита на границите“, Кулишев добави: „Предвид на миролюбивите чувства, проявени многократно, и многобройните доказателства, дадени в този смисъл от българите, както и приносът на България за крайната победа над Германия, българската делегация смята, че е уместно да привлече вашето внимание върху логичната необходимост, ефективите да се определят поне до един минимум, който да съответствува на 1-25 на сто от населението“ (т.е. 86 000 души кръгло). След като отхвърли точка по точка разните гръцки изменения, представени на комисията, след като доказа с подробни и убедителни аргументи тяхната неоснователност и след като припомни още веднъж дълбоките промени, настъпили във всички отрасли в живота в България след 9 септември 1944 г., Кулишев заключи: „Българската делегация смята, че тези факти са за бъдещия мир и сигурност от много по-голяма важност, отколкото могат да бъдат решения, които биха имали за единствен резултат нараняването на душата на един честен народ. Следователно, ние сме убедени, че конференцията на мира ще вземе сериозно под съображение бележките относно глава трета на проектодоговора за мир с България, които делегацията има чест да ви представи.
Ние изказваме нашата признателност за това, че благоволихте да изслушате нашето гледище и ви молим да обсъдите отново някои предложения, които комисията е вече приела и които са, по наше мнение, напълно несправедливи и оскърбителни за българския народ. Ние желаем да се надяваме, че ще сторите това с обективност и разбиране. Тази надежда ни се вижда толкова по оправдана, като вземем под съображение факта, че вашата комисия вече обсъди и отхвърли няколко изменения особено тежки и несправедливи за България.“
Българската делегация представи на комисията следните прибавки:
Прибавка първа – препис от строго поверителна оперативна заповед на началника-щаба на 12-а германска армия, генерал Грайфенберг, съставена в Солун на 18 април 1941 г., от която се вижда, че окупирането на Егейската област от българските войски е започнало на 19 април, т.е. десет дена след края на военните действия между германската и гръцката армия и че цялата военна плячка се обявява за изключително притежание на германската армия.
Прибавка втора – данни относно участието на България във войната срещу Германия.
Прибавка трета – сведения относно въоръжените сили, с които Германия разполагаше на Балканите в навечерието на влизането на България във войната.
Прибавка четвърта – сведения относно германските части, хвърлени последователно срещу българската армия през време на действията на Балканите.
Прибавка пета – сведения относно загубите, нанесени от българската армия на германската през време на осем месечните действия.
* * *
РЕЧ НА В. МОЛОТОВ
Нашата задача е да осигурим, че договорите за мир действително ще служат на интересите на народите, които жадуват за продължителен и здрав мир. Той трябва да бъде един демократичен мир, който да не позволи на агресорите да останат ненаказани и който не може да отмине жертвите, които бяха дадени във великата борба за освобождение, за нашата обща победа. Същевременно демократичният мир трябва да създаде условия за развитието на приятелски отношения между всички народи, които се борят да постигнат сигурност и които имат желание да направят всичко, за да предотвратят всякакви опити за нова агресия. Не за първи път се случва да се срещат демократичните страни, за да изработят договорите за мир, но не може да се каже, че договорите, които бяха изработени след Първата световна война, бяха в съгласие с желанието на народите за продължителен мир. Ние трябва да имаме предвид този факт и да се опитаме да постигнем по-положителни резултати.
От значение е да се определи точната дата за оттеглянето на чуждите войски от Триест, а не това да се остави за едно неопределено време, както това е направено във „френските“ предложения, възприети в комисията. Възприемането от страна на комисията на френските предложения за статута на Триест противоречи на решението на „Големите четирима“ градът да бъде управляван на демократически начала, тъй като френските предложения дават такава власт на управителя.
Младите славянски демокрации имат нужда една от друга, тъй като се правиха опити от старите демокрации да изолират младите славянски страни.
Съветската делегация, както всички други, има желанието за приятелско сътрудничество между всички демокрации. Тя отправя апел до другите делегации да сторят това, защото тя смята, че продължителното сътрудничество е от значение за запазването на демократичния мир.
От само себе си се разбира, че младите славянски демокрации имат нужда една от друга и то още повече, когато другите сили не обръщат внимание на техните законни и национални интереси. От друга страна, правят се опити от страна на така наречените стари демокрации да се изолират младите славянски демокрации.
Г-н Молотов заяви, че да се говори за разделяне на Изтока и Запада или за блок на славянските държави е абсурдно, тъй като в Съветския съюз има 13 неславянски държави, докато пък от друга страна Етиопия, Индия и Китай понякога се включват в така наречената западна група – и то само за да увеличат броя на гласовете на известна група. Да се постигне споразумение е възможно само ако ние всички се борим за установяването на един демократичен мир и не преследваме една политика на налагане волята на някои върху други.
* * *
РЕЧ НА ПОСЛАНИК ВИЕРБЛОВСКИ, ДЕЛЕГАТ НА ПОЛША
Г-н председателю, господа делегати!
Полската делегация не взе участие в работата на политическата и териториална комисия за България. Това бе естествена последица на факта, че между България и Полша не съществуваше нито формално, нито фактическо положение на война. Полската делегация, обаче смята, че има право да изложи в това пленарно заседание своето гледище по проекта за мирен договор с България, защото тя смята:
1) че мирът е един и неделим
2) че Полша, по своето географско положение в тази част на Европа, чиято съдба трябва да се реши на Конференцията, е пряко заинтересувана, щото мирният договор с България да бъде както справедлив, така и разумен, да служи като инструмент на мира, да ликвидира съществуващите спорни въпроси и да не създава нови конфликти.
Парижката конференция си постави за цел да организира мира съобразно с демократичните принципи. По това именно тя се различава от предишните конференции и преди всичко от Виенския конгрес и от Конференцията, която завърши с Версайлския договор, защото по силата на този принцип, тя дава на победените страни възможност да изложат тук своите желания.
Ние чухме в тази зала изложението на българската делегация. Полската делегация заявява при това, че не бяха изведени съответните заключения от това, което българската делегация ни изложи. Ние не го зачетохме напълно, защото не взехме под внимание в самия текст на договора българските искания.
Полската делегация смята, че договорът за мир с България, такъв какъвто излиза от комисията, отговаря само отчасти на принципите на справедливостта. Според нас той видимо онеправдана най-малко виновния от най-малкия от народите, които бяха на итало-германска страна.
Анализирайки някои глави от проектодоговора, ние ще се постараем да докажем правотата на нашата теза. Да започнем от преамбюла: със съжаление констатираме, че проектът не споменава никак героичната борба на българските партизани, които бяха наши съюзници в най-тежките моменти на войната. Ние би трябвало да кажем една дума на благодарност към тези верни другари по оръжие. Това е наш дълг по отношение на онези, които паднаха под германските куршуми, към тези, които се вдигнаха на борба, които бяха осъдени от хитлеристките съдилища.
Ние единодушно отдадохме почит на италианското съпротивително движение именно в преамбюла на проектодоговора за мир с Италия. Защо отказваме да го сторим за българската съпротива, пропорционално по-голяма, както в сравнение с големината на територията, така и в сравнение с населението?
А при това известно е, че в годините 1942–1943 103 000 души взеха участие в българското съпротивително движение. Знае се, че от 1 януари 1942 до 9 септември 1944 64 345 души са минали през военните съдилища. Официалният доклад на тогавашното фашистко Министерство на правосъдието потвърждава това – и то за една страна, която има едва шест и половина милиона население.
От друга страна, още на 21 юни 1944, британският министър на външните работи г. Антони Идън засвидетелствува по затрогващ начин тази истина, като заяви, че едно сериозно съпротивително движение съществува в България. Нека ми бъде позволено да прибавя още едно показание, това на английския офицер за връзка при Щаба на българското съпротивително движение, Томпсън, който загина в България. Показанията на този офицер потвърждават героизма на българските партизани.
Участието на българската армия във военните действия на Обединените народи съставлява една дълга глава от епопеята на българския народ, изправен против германския империализъм. Още на 9 септември, т.е. шест седмици преди примирието, българският народ смъкна фашисткото правителство и от тогава българската войска влезе в действие, което показва, че българският народ постъпи така не под натиска на военните събития.
Военните усилия на България се изразяват в цифри, които са значителни за една такава малка страна: армията броеше 450 000 души, от които 100 000 бяха само на унгарския фронт. Българската армия се сражава на 1500 клм. от своята собствена земя и броят на жертвите възлиза на 32 000 души. Примирието подчертава, че България се бори на страната на Съюзниците близо два месеца преди неговото подписване.
Значението на българското съпротивително движение, както и това на българската войска на страната на съюзниците, бе подчертано отново преди няколко дни от ландонския вестник „Таймс“, който на 27 септември, пише: „Българските партизани се бориха през пролетта и лятото на 1944 година против германските части и ако те не постигнаха значителни резултати, то това не се дължи на липсата на смелост. Българската армия се би храбро и ефикасно в Югославия и Унгария през последните седем седмици на войната.“
В светлината на това, което казах, може да се види много ясно колко ние онеправдаваме България и колко ние забравяме нейния принос в общата победа. Ние не можем да откажем на България, под претекст, че тя е една малка страна, онова, което предложихме на Италия, която заедно с Германия образуваше оста Рим - Берлин.
Господин председателю, господа делегати,
Минавам сега към стопанските клаузи на проектодоговора за мир с България.
Според тези клаузи, България трябва да заплати 125 милиона долари на Гърция. Ние уважаваме усилията на гръцкия народ, който се бори героично срещу германците, но ние не можем да не заявим, че тази сума ни изглежда крайно голяма за един народ, който в действителност никога не е водил разрушителна война против Обединените народи и който, както го подчертах създаде едно значително съпротивително движение и се нареди в последната фаза на войната на страната на съюзниците.
Тази сума ни изглежда също така много голяма и в сравнение с общата сума на репарациите, които трябва да платят другите държави от Оста. Достатъчно е да се напомни, че същата тази Гърция трябва да получи от Италия, чиито войски се сражаваха на гръцка територия, една сума от 100 милиона долари.
Освен това, ние не мислим, че са били взети под внимание действителните платежни възможности на България. Позволено ли ни е да наложим на един, тъй малък и тъй беден народ един толкова тежък товар? А знае се, че България е икономически една от най-слабите страни в Европа. Селското население съставлява 80% от нейния народ, а стандартът на живот достига едва 6 долара на месец. Освен това, страната е сериозно опустошена от системната експлоатация и ограбването от германците. Ние имаме ясното впечатление, че България е третирана твърде строго и даже несправедливо, и струва ми се, че по отношение на стопанските клаузи на другите страни, бивши сателити на оста, България е действително онеправдана.
Господин председателю, предлаганите военни клаузи предизвикват у нас също такива сериозни резерви: те налагат на България да демилитаризира граничната зона, както и й забраняват да притежава торпедни лодки. Колкото се отнася до първото ограничение, то даже не определя размера, в който строежът на укрепления е забранен и взима за критерий само разстоянието на стрелбата. А знае се каква е стрелбата на модерната артилерия, да не говорим за ракетните оръдия. Затова едно подобно определение е най-малкото неточно и може в бъдеще да причини усложнения.
Може, разбира се, да се тълкува това ограничение, като се каже, че България няма изобщо право да строи укрепления където и да било в нейна територия. Но при сегашното състояние на нещата това може да представлява не само един източник на спорове, но също да означава една цялостна демилитаризация на България. Това, обаче, ще бъде в противоречие с елементарното чувство за справедливост, защото никой не може да отрече на един народ правото да организира своята отбрана.
Нека прибавим още, че столицата на България се намира само на 120 клм. от границата и че долината на Марица, жизнен център за страната, е отдалечена от границата само на 80 клм. Аргументът, който бе приведен в подкрепа на това решение, бе, че гръцките съобщителни линии били застрашени. Този аргумент, обаче, не ни изглежда никак защитим, защото тези линии са свързани с един морски „хинтерланд“, където Гърция има пълна свобода на движение. Ние изпускаме из предвид при това факта, че гръцките сухопътни и морски сили са два пъти по-големи от тези на Белгия, например.
Втората поправка, която забранява на България да притежава торпедни лодки, е също несправедлива. Позоваването на една подобна забрана по отношение на Италия е малко убедително, защото Италия е една голяма държава с 46 милиона население, снабдена с развита индустрия и с една относително голяма военна флота, която ще разполага и с броненосци и кръстоствачи, годни да оттласнат далеч нападателния радиус на действие на торпедните лодки.
Необходимо е да се прибави, че Италия има излаз на Средиземно море. При едно такова положение ние имаме България – слаба държава, която не може поради ограниченията на тонажа да притежава никакъв кръстосван и която е ограничена само в Черно море.
Полската делегация констатира, че споменатите две клаузи не отговарят никак на реалните нужди. Нека добавим, че те са единствените, върху които военната комисия не е единодушна. Нека отидем по-нататък и нека признаем искрено, че в тях са отразени чувства на едно неоправдано недоверие към една страна, която не ги заслужава.
Несправедливостта на едно подобно отношение е още по-флагрантна, когато се сравни с отношението на Чехословакия спрямо Унгария. Наистина, чехословашкият военен делегат представи едно предложение за демилитаризация на граничната зона, подобно на това, което Гърция направи за България, но в последствие го оттегли, като заяви, че Чехословакия има желание да изгради бъдещите си отношения с Унгария не на базата на автоматичните ограничения, произтичащи от стари спорове, а върху взаимна добра воля и доверие. И отново, свързвайки мислено тези случаи, ние се питаме защо в областта на военните клаузи се прави разлика за България.
Един друг член също така онеправдава България в сравнение с другите страни от Оста. Това е чл. 28 бис, налагащ на България редица задължения в областта на съобщителните линии. Подобни клаузи не се срещат в никой друг мирен договор. Те отиват, по наше мнение, твърде далеч в намесата във вътрешния живот на България. Ние чухме тук, когато се говореше за други страни, че не трябва много да се намесваме във вътрешната компетентност на държавите. Ние видяхме, че много предложения, които заплашваха с такава намеса, бяха отхвърлени. Затова ние не можем да разберем защо подобни клаузи са вмъкнати в договора за мир с България. Тяхното място е в спогодбите за съобщителните линии. Вписани в договора за мир, те ще представляват само още една дискриминация в повече по отношение на България.
Господин председателю, гръцката делегация поиска значителни териториални промени за сметка на България. Тези искания бяха окачествени от комисията като неоправдани. Ние сме на същото мнение. И ние бихме желали по този случай да подчертаем справедливостта на българската теза, която иска един излаз на Егейско море. Тази теза не е нова и, струва ни се, че съответната клауза от Ньойския договор, който отряза България от Егейско море, причини една голяма неправда на нещастния български народ. Ако вземем под внимание етнографските и икономическите съображения, Западна Тракия би трябвало да се включи в границата на Българската република.
Господин председателю, остава въпросът да се знае защо България е третирана по толкова несправедлив и дискриминационен начин. Искам да напомня това, което г. м-р Жимовски, шеф на нашата делегация, заяви при разискването на проектодоговора с Италия. Има среди, на които не се хареса това, че народът организира своя национален живот по своя воля, среди, които отричат народните демократични републики, създадени по волята на народите на Балканите на мястото на отживелите реакционни системи. Тези, същите среди, не отстъпват пред никакво средство за оказване натиск с цел да задържат на власт режимите, срещу които народите се борят. Но ние мислим, че всеки народ има законното право да изгради своето бъдеще съобразно своите собствени начала и че както намесата във вътрешните работи, така и дискриминацията в международен мащаб водят само към усложнения, които ние бихме искали да избегнем.
Още няколко думи по тъй наречените източен и западен блокове. Ние изпитваме чувство на симпатия към България, която е както нас една славянска страна. Но ние й оказваме подкрепа не защото се намираме заедно с нея в един въображаем и несъществуващ „блок“. Ние сме против всякакво създаване на такива блокове или групи. Но ние се противопоставяме на дискриминацията по отношение на България, защото такава съществува и защото сме на мнение, че клаузите, за които стана въпрос по-горе, са несправедливи и малко предвидливи за бъдещето.
Искам, освен това да подчертая, че самият факт да се поставят известни страни в неблагоприятно положение по отношение на други, води – независимо от волята на който и да било – към едно взаимно и все повече увеличаващо се отдалечаване между тези страни.
Който иска да спре този процес, трябва да вземе под внимание справедливите искания на тези страни. Ние ще ръкопляскаме на една такава разумна политика, ако тя можеше да се роди от тази конференция.
Господин председателю, самият факт да се онеправдае България в сравнение с други страни, бивши сателити, крие в себе си опасността, че може да породи в българския народ чувството за неправдата спрямо него. Този народ, който ликвидира с династията на Кобургите чрез отстраняването на тези, които на два пъти го въвлякоха във война на страната на Германия и чрез установяването на Народна република, тръгна по нов път. Нека му помогнем да следва избрания от него път. Нека дадем на България един справедлив мир.
Затова ние искаме от конференцията да измени военните, стопанските и транспортните клаузи от договора за мир с България.
* * *
РЕЧ НА МОША ПИЯДЕ
Господин председателю, господа делегати, основната мисъл, която ръководеше югославската делегация в нейното участие в работата на комисията, натоварена да разисква българския мирен договор, беше, че мирният договор трябва да даде на България, която по волята на своя народ, докато заседаваше конференцията в Париж, стана Народна република, благоприятни международни условия за утвърждаването и развитието на нейния сегашен демократичен ред.
Ние работехме в тази насока, защото смятаме за необходимо тази страна, благодарение на добросъседски и приятелски отношения с другите балкански държави, да стане една сигурна опора на мира и на ефикасното сътрудничество между народите в тази част на Европа.
Това поведение се наложи на Югославия от самия факт – положението, което тя заема в центъра на Балканския полуостров. Освен това, това поведение беше възприето от желанието да се ликвидира с последните останки на печалното наследство от миналото, когато балканските народи, тъй близки един на друг, бяха хвърляни в конфликти и братоубийствени войни, противни на техните жизнени интереси, от желанието за тясно и приятелско сътрудничество, необходимо за обща защита на тяхната национална и стопанска независимост.
Беше съвсем естествено, че Югославия, която в течение на Освободителната война претърпя дълбоки промени, благодарение на които стана един стълб на новата прогресивна демокрация и на мира на Балканите и която в своите граници осъществи братството и единството на своите народи на базата на националното равенство – беше следователно съвсем естествено, още в самото начало на своята освободителна борба Югославия да възприеме по отношение на своите балкански съседи една политика, която да отстрани завинаги онези причини, които в миналото изправяха балканските народи един срещу друг в полза на завоевателните цели на цяла редица империалистически сили. Югославското освободително движение никога не изгуби из предвид, че е недопустимо да се отъждествява фашисткият режим в България – режим, който тласна страната в обятията на Хитлера – със самия български народ.
Защищавайки нашата свобода, нашата независимост и нашата нова демокрация против окупационната армия на българските фашистки управници, ние бяхме свободни от всякакво шовинистическо отношение спрямо самата България, както и от всякакви отмъстителни намерения спрямо българския народ заради престъпленията, извършени от неговите управници. Тъкмо напротив, в процеса на борбата ние направихме всичко възможно, за да влезем във връзка с демократичните сили на българския народ, да ги подпомогнем в границите на възможното, за да се засилят с оглед на победата. Ето защо, през септември 1944 година югославските народи поздравиха с най-голям ентусиазъм сриването на фашисткия режим в България и установяването на новия демократичен ред като победа на демократичните сили на българския народ. И именно защото новият демократичен ред в България хранеше наистина същите аспирации и желанието да поправи доколкото е възможно грешките на стария фашистки режим, нашите две страни получиха възможността да минат бързо от позициите на братоубийствената война към братско сътрудничество на бойното поле и към развитие на сърдечни и приятелски отношения. Нова България мобилизира всички сили на народа, за да допринесе със своето участие във войната срещу Германия за победата на Обединените и съюзени народи. Още преди подписването на примирието в Москва тя предприе военни действия срещу германците на своя територия и на територията на Югославия. Тя наказа всички военнопрестъпници и всички, които бяха отговорни за поставянето на България в служба на германската агресия. Още от септември 1944 ние бяхме свидетели на дълбоката промяна в България и на факта, че огромното мнозинство от българския народ представлява един солиден стълб на демократичния ред, който така енергично се противопостави на политиката на бившите управници. Промяната е такава, че другите балкански народи могат да бъдат завинаги сигурни, че от тази страна не ги застрашава вече никаква опасност от някакво нападение.
При определяне на своето отношение към договора за мир с България югославската делегация не загуби и не губи из пред очи фактите, които от повече от две години насам ни показват тази страна в нова светлина. Ние не забравяме миналото. Но горчивият опит на миналото ни послужи само, за да извлечем единствената възможна и правилна поука, а именно, че спасението на балканските народи и запазването на тяхното спокойствие, на тяхната свобода, независимост, щастие и благоденствие, почиват само върху една тясна братска общност. Сътрудничеството и братството на балканските народи не е само мечта, от която са се опивали най-великите умове на балканските народи, но е днес една действителност, която е залог за едно голямо развитие.
Сближението на балканските народи е един от големите резултати на миналата война. Много пъти сърби и албанци са водили кървави борби. За реакционните режими тяхното самоизтребление имаше характера на един естествен закон. Но в днешния момент две народни републики Югославия и Албания, родени и израснали в обща борба и взаимопомощ, се радват на благодатта на едно неразривно и близко приятелство и на най-тясно сътрудничество. В конфликтите, които противопоставяха балканските народи един на друг, главният спор беше в действителност спорът по Македонския въпрос. Югославия призна на македонския народ правото на независим национален живот. В рамките на югославските граници и като член на Югославската федерация македонският народ можа да създаде своята народна република, която на есен ще получи своята демократична конституция. Това велико дело бе посрещнато от нова България, както и от целия български народ, с ентусиазъм. Така между народите на Югославия и на България бе отстранена главната причина на братоубийствените борби. Победата на истинската народна демокрация и в двете страни създаде благоприятни условия за братски отношения, които нищо в света не ще може да смути. В тези нови приятелски отношения между балканските народи нова демократична Румъния има също своя дял. Никога в историята не е имало братоубийствени войни между румъни и сърби, които, измежду югославските народи, са непосредствени съседи на румъните. Напротив, двата народа често са си оказвали братска помощ и по такъв начин тяхното близко приятелство е осветено от вековете. Въпросът за Южна Добруджа, който разделяше румъни и българи, намери своето окончателно уреждане в приятелското споразумение между тях. Понастоящем тесни отношения на приятелство и сътрудничество се развиват между Югославия, България и Румъния. Югославските народи са щастливи да видят, че промяната, която стана в живота на Румъния благодарение на победата на демократичните сили, създаде благоприятни условия, които позволяват на румънския народ да участвува конструктивно и с всички сили в изграждането на братски помирените Балкани. Румънският народ скъпо заплати греховете на своите бивши фашистки управници, но той ги наказа по примерен начин и се показа способен да понесе жертвите, необходими за осъществяването на демокрацията. В своя нов подем демократична Румъния се радва на всички симпатии на Югославия, върху чиито приятелски чувства и тясно сътрудничество тя може да разчита с доверие.
Желая тук да изразя съжалението на водача на нашата делегация, моя колега Кардел, който поради ограниченото време, което му беше предоставено в разискванията на договора за мир с Румъния, бе принуден да се спре единствено на Дунавския въпрос, което не му позволи да изкаже чувствата си на искрено приятелство, което народите на Югославия хранят спрямо нова Румъния.
Югославия е готова, при това новосъздадено положение на Балканите, да подчини своите частни интереси на големия интерес, какъвто представлява от себе си тясното сближение и сътрудничеството на балканските народи.
Обстоятелството, че ние се подчиняваме по наша воля на тези големи интереси, които са същевременно и интереси на мира – европейски и световен – обяснява по най-добър начин цялото наше поведение, колкото се отнася до договора за мир с България.
Единствената черна точка в тези нови отношения между балканските народи е днешното положение в Гърция и поведението, възприето на тази конференция от гръцката делегация.
Следователно, смятайки че проектодоговорът за мир с България представлява по начало основата на един договор за мир, който ще държи достатъчно сметка за тези нови факти, югославската делегация не представи никакво предложение за поправка на проектодоговора. Колкото се отнася до въпросите, които проектодоговорът оставя открити и които конференцията имаше да разрешава, югославската делегация очакваше, че едно разбиране и една справедлива преценка на промените, станали в България, ще улеснят уреждането им в духа, за който говорих, и което беше целта на нашата делегация. За съжаление, ние бяхме мъчително разочаровани.
При разискването на преамбюла на договора, политическата и териториална комисия за България отхвърли с 9 гласа против 4 предложението на Белоруската съветска социалистическа република, предложение, според което България би трябвало да се признае като съвоюваща страна. С този отказ една явна несправедливост е извършена към България, без ни най-малко основание, още повече, че такъв отказ не бе наложен на Италия.
Ако се държи сметка за голямата роля, която Италия игра във войната като главен съюзник на хитлеристка Германия, и за незначителната роля на България и ако се държи сметка също за неоспоримия факт, че след скъсването на отношенията си с Германия България – сравнително взето – допринесе много повече отколкото Италия в борбата за победата над Германия, това отношение спрямо България е съвършено неоправдано. То се явява израз на факта, че някои държави, членове на конференцията, прилагат две мерки спрямо бившите неприятелски страни.
Подобно отношение се показа в цяла редица въпроси.
Ние бихме били щастливи да мислим, че за тази конференция фактите са факти и че е достатъчно да ги установим, за да извлечем едно справедливо заключение. Но докато никой не се опита да оспорва фактите, мнозинството, въпреки това, гласува едно решение противно на фактите. Така също бе отхвърлена поправката на редакцията на третия параграф от преамбюла, поправка, която трябва да установи, че България взе активно участие във войната срещу Германия не само след подписването на примирието на 28 октомври 1944, както проектът погрешно спомена, но много преди тази дата.
Всичко бе напразно, даже представените доказателства за борбата, която българите водиха срещу германците на българска, както и на югославска територия преди подписване на Московското примирие, борба, водена по силата на спогодбата, сключена на 5 октомври между новото българско правителство и югославското правителство. Мнозинството си помисли, че може по своя воля и с гласуване да прехвърля историческите събития от една дата на друга. Би било смешно, например, да искаме да твърдим по-нататък, че настоящото заседание не се е състояло днес, а един месец по-късно; ето това точно е направено в цитирания случай.
Следователно, ако в това отношение не се направи промяна в окончателния текст на договора, ще остане да съществува неточност, която ще скрие една истина, твърде ценна за такъв вид документ, а именно, че още от първите часове на победата на българските демократични сили Югославия и България намериха по техен собствен почин пътя на споразумението и на сътрудничеството в борбата против хитлеристка Германия и че българското правителство на Отечествения фронт не чака това сътрудничество да му бъде наложено от примирието, както това бе в случая с Италия. Но мнозинството, начело със САЩ и Великобритания, не пожела да вземе под внимание голямото морално значение на този факт.
Да вземем още един друг пример.
В проектодоговорите, каквито бяха представени на конференцията от Съвета на министрите, текстът на чл. 2 от проектодоговора с България е еднакъв с този на чл. 14 от проектодоговора с Италия. Касае се за задълженията на бившите сателитни държави да вземат необходимите мерки, за да осигурят на всички лица под тяхна юрисдикция, без разлика на националност, раса и пр., ползуването от правата на човека и от основните свободи.
Текстовете са пред нас. Но – по предложение на Великобритания – САЩ, Австралия, Гърция, Индия, Нова Зеландия и Южна Африка сметнаха за необходимо да вмъкнат в договора за България един нов член, който задължава българското законодателство по един подробен начин със същото онова, което е вече гарантирано от чл. 2. Изказаха се претенции, че това „не било излишно“. Когато се вземе под внимание фактът, че британската делегация претендира, че нейното предложение се отнася за покровителствуване на евреите, това за България е наистина излишно, повече, отколкото за всеки друг бивш съюзник на Германия, тъй като в България не е имало никога антисемитизъм, тъй като България бе единствената страна под германско владичество, където евреите не бяха унищожени. Тази добавка бе сметната, необходима за България, но не и за Италия, където би била все пак по-оправдана, макар че ние смятаме, че и тук тя ще бъде излишна. В самата мотивировка на гледището на мнозинството – а това мнозинство е съвсем слабо, понеже 7 гласа са подадени за британското предложение, 5 против него и един въздържал се – показва, че новият член 2-а не може да се поддържа. Ето какво е казано в доклада:
„То – т.е. мнозинството – смята, че макар и сегашните български действуващи закони да се противопоставят на каквато и да е дискриминация между българските поданици, не е излишно да се потвърди съществуващото юридическо положение, чрез вмъкването на едно специално договорно задължение в текста на договора.
А защо това ще бъде безполезно в договора с Италия, люлка на фашизма?
Към благоволенията, оказани на Италия в сравнение с участта, определена за четирите малки бивши сателитни държави – благоволения, които не успяваме да си обясним – се прибавя и отхвърлянето на предложението на полската и украинската делегация за вмъкване в текста с Италия една клауза за забраната със закон на фашистките организации, клауза, която се съдържа в другите четири договора.
Може ли да се намери някакво оправдание за това отхвърляне? Италианците ще бъдат склонни може би да мислят, че Италия, тази страна, където военнопрестъпниците бяха най-малко наказани, където бе проведена най-слаба чистка в държавния апарат, е единствената бивша неприятелска страна, в която не е изрично забранено отново да се появят фашистки организации.
Да вземем за пример военните клаузи. Тук също България е третирана по-строго отколкото Италия. Мнозинството прие гръцкото предложение, с което се забранява на България да строи постоянни укрепления на север от гръцката граница, без да уточни дълбочината на зоната, в която й се забранява да строи укрепления. Ако пленарното заседание приеме това предложение, което бе прието в комисията с обикновено мнозинство, България ще се намери в едно по-трудно положение, отколкото която и да е друга бивша неприятелска държава, защото това предложение е направено само за България, а не за другите бивши неприятелски страни.
Два различни критерия са приложени също относно репарациите. В случая с Италия, на Югославия и на Гърция се признаха репарации, които представляват по-малко от 1% от причинените щети. Ако се процедира по същия начин за България, то тя ще трябва да плати на Югославия 15 милиона и на Гърция 10 милиона долара, което впрочем и предложи югославската делегация. Обаче мнозинството реши, че България трябва да плати на Югославия и на Гърция 125 милиона. В същото време, според взетото от конференцията решение, Италия ще трябва да плати общо 200 милиона долара на Югославия и на Гърция. Ето че отново се фаворизира Италия, а се показва липса на всякакво разбиране спрямо България, където стандартът на живота е един от най-ниските в Европа.
Най-сетне стигаме до въпроса за границите.
През време на работата на конференцията, гръцката делегация се отнесе към всички органи на конференцията, като им представи териториални искания за сметка на България и на Албания. При това гръцката делегация не представи никакво предложение за поправка на чл. 1, отнасящ се до гръцко-българската граница.
Когато през време на разискванията тя се видя принудена да формулира своите претенции спрямо България, тя внесе едно предложение за поправка, което изразяваше в много общи линии нейните апетити за чужди територии. Гръцката делегация упорито отказа да предложи една конкретно определена нова гранична линия. Тя поиска да повери тази задача на военната комисия, в което тя бе поддържана от мнозинството.
Но военната комисия отказа – и с право – да се заеме с гръцките териториални претенции. Така тази маневра бе обречена на неуспех. След доклада на военната комисия политическата и териториална комисия отхвърли гръцкото предложение за поправка с 8 гласа против 2 и 3 въздържания. Предложението на Съвета на министрите да се оставят българските граници такива, каквито са били на 1 януари 1941 година, бе прието с 10 гласа срещу 1 против и 2 въздържания.
Гръцката делегация мотивира своето искане, което се състоеше в това да се даде на Гърция една значителна част от територията на южна България, с нуждата да се гарантира гръцката граница от едно българско нападение. Но след оттеглянето на германските войски от Гърция и след влизането на България във войната срещу Германия, състоянието на нещата на Балканите се видимо промени. България се превърна в една Народна република, която не представлява никаква опасност за нейните съседи.
Събитията в Гърция взеха обратен ход. Ако днес на Балканите съществува заплаха от агресия от страна на една балканска страна спрямо нейните съседи, то това произлиза само от днешния гръцки режим, който хвърля алчни погледи оттатък границите на своите северни съседи.
Югославската делегация констатира със съжаление факта, че поведението, възприето от гръцкото правителство по отношение на другите балкански народи, пречи на гръцкия народ да вземе участие в новите отношения, които свързват другите балкански народи в близко приятелство и в тясно сътрудничество. Ние смятаме, че това не отговаря на интересите и на желанията на самия народ, с който народите на Югославия са свързани от общата борба и страдания.
Ние не можем да отминем, без да подчертаем тук известни факти от първостепенно значение за мира на Балканите и в целия свят. В близкото минало балканските народи бяха само оръдия в ръцете на империалистичните сили, чиито интереси в тази част на Европа се противопоставяха едни на други. Австро-Унгария, която бе успяла да проникне най-дълбоко на Балканите, изчезна. Турция престана да бъде една балканска страна. Опитите на хитлеристка Германия да подчини Балканския полуостров бяха разбити. Накрай бе изтласкана и Италия, последната сила, която още от времето на своето съперничество с Австро-Унгария се опитваше да проникне и се настани на Балканите.
Би могло да се мисли, че е дошъл моментът, когато балканските народи не са застрашени от натиска на чуждите интереси, когато те ще могат да бъдат сигурни, че тяхната независимост не е вече под заплахата на великите извън балкански сили. Но днешното международно положение позволява ли на балканските народи да живеят с тази сигурност?
През 19-я век и чак до тази последната война балканските държави се опираха на империалистическите сили, които, за да задоволят своите завоевателни интереси, умееха много добре да си служат с балканските народи и да ги изправят един срещу друг.
Но с изключение на България през войната и на Гърция след войната, никога никоя независима държава не е позволила в мирно време на нейна територия да се намират чужди войски, а още по- малко да отправя покана до чужди войски, за да я подпомогнат да решава вътрешни въпроси.
От тази гледна точка положението е днес по-лошо отколкото когато и да било в историята на балканските държави, от началото на тяхната борба за освобождение в 19 век. Британски войски се намират в Гърция, американски военни единици се намират в гръцки води.
Постигнали пълна зрялост и придобили способността сами да пазят своята политическа и стопанска независимост, изпълнени от желание след разгрома на техните бивши неприятели, които се опитват да ги покорят, да посветят всичките си сили на своето мирно развитие, балканските народи са разтревожени от днешните обстоятелства.
Интересите на мира на Балканите и в цяла Европа изискват да се сложи край на всякаква намеса във вътрешните работи на балканските народи.
РЕЧ НА АНДРЕЙ Я. ВИШИНСКИ .
Господин Председателю, господа делегати,
Нашата работа е на привършване.
След разглеждане проектите на договорите за мир с Италия и Румъния пленумът на конференцията пристъпи към разглеждане проектодоговора за мир с България.
1. ЗА СПРАВЕДЛИВ И ДЕМОКРАТИЧЕН МИР С БЪЛГАРИЯ
Този проект представлява значително по-малко трудности, отколкото, например, договора с Италия. В него има по-малко спорни въпроси. В него има немалко членове, които в значителна степен повтарят положения, намерили вече място в италианския и румънския договор, които бяха предмет на широка и всестранна дискусия на пленума на конференцията. Това в голяма степен облекчава нашата задача, като ни освобождава от необходимостта да се спираме на въпроси, които бяха разгледани при обсъждане на италианския и румънския договори.
Все пак работата по подготовка на договора за мир с България има свои трудности, които се усложняват от необективното и недружелюбно отношение на някои делегации към тази малка славянска страна. Достатъчно е да се каже, че от петте държави, бивши съюзници на Германия, с които Обединените народи се готвят да сключат мир, само България се намира в положение на изпитание – с България досега не са установили дипломатически отношения нито САЩ, нито Великобритания.
До сега не е изпълнено Московското съглашение на тримата министри от 16–26 декември, с което правителството на САЩ и Великобритания се задължиха да признаят българското правителство, щом като се убедят, че българското правителство е приело приятелския съвет да включи в своя състав двама представители на другите демократични групи, посочени в това съглашение. Правителството на Отечествения фронт в България прие този приятелски съвет, обаче горепосоченото задължение по отношение на българското правителство досега остава неизпълнено нито от американското правителство, нито от британското правителство. Досега българското правителство се третира от правителствата на САЩ и Великобритания като неравноправно и едва ли не като поднадзорно. Работата стигна до там, че американският военен представител при Съюзната контролна комисия в България, генерал Робертсън, тези дни помоли да се свика специално заседание на Съюзната контролна комисия за обсъждане на мерките които, по негово мнение, трябвало да бъдат взети от Контролната комисия за провеждане, както пише генерал Робертсън, на „свободни избори“ за Великото народно събрание на България, които ще се състоят на 27 октомври.
Няма нужда да се дава оценка на тази стъпка на американския военен представител. Достатъчно е да се каже, че председателят на Съюзната контролна комисия, генерал Бирюзов, каза на американския генерал, че осигуряването на свободни избори в България е дело на българското правителство, което е направило всичко необходимо в това отношение, и че осъществяването на това хрумване на американския генерал не може да бъде разглеждано иначе, освен като груба намеса във вътрешните работи на България.
Ние не допускаме, че в този случай се касае просто до генералско усърдие, желание да се докара пред началството с „решителни мерки“ по провеждане в България на „свободни“ избори и други демократични блага, с които този военен мъж е решил да облагодетелствува българския народ.
Можем да не се съмняваме, че този епизод е един от фактите, които характеризират стремежа на американското правителство, както и на британското правителство, да поставят младата демократична България в положение на неравноправна държава. Би могло, разбира се, да не се спираме на факти от такъв род, ако това обстоятелство не би играло роля в една толкова сложна и важна работа, като подготовка на мирен договор, който ще трябва да определи съдбата на една държава, в дадения случай съдбата на България, за много и много години.
Но не бива да се признава за нормално и не бива да се примирим с едно такова положение, когато въпросът за мирния договор с една страна, станала жертва на предателството на своите управници, които въвлякоха народа в братоубийствена война, се поставя в зависимост от политически симпатии или антипатии.
Нима може да се признае за правилно и нормално такова положение, когато с настойчивост се отказва на България, достойна за по-добра участ, признаването й като съвоюваща страна, въпреки че след 9 септември 1944 г. няколко български армии, наброяващи 400 хиляди бойци, се сражаваха против германските войски в Югославия, а по-късно 100-хилядна българска армия се сражава на страната на Обединените народи в Унгария и Австрия!
В същото време Италия е призната за съвоюваща, макар че тя участвува във военните действия с по-малки въоръжени сили, когато се касаеше за борба срещу хитлеристка Германия.
Самото участие на България във войната на страната на Германия се преценява от най-неблагоприятни за българския народ позиции, без да се държи сметка за онези исторически условия и факти, които доведоха България в лагера на враговете на Обединените народи, въпреки националните традиции и интереси на българския народ. Не искат да си спомнят, че престъпната шайка на Сакс-Кобург-Готската династия – агентура на немско-фашисткия империализъм, – която се утвърди на българския трон, въвлече България в световната война срещу Обединените народи, която завърши за Германия, както и за нейните военни съюзници с катастрофа.
Не искат да знаят, че това е третата национална катастрофа през последните 30 години, която постигна България по вина на нейните престъпни управници. Войната през 1912–1913 г., войната през 1915–1918 г. и, накрая, последната война, наложена на света от хитлеристка Германия, нанесоха на националните интереси на България съкрушителен удар, от който не е тъй лесно да се оправи.
Съдбата на България е трагична. Българският народ, който в продължение на столетия героически се бори срещу чуждестранния угнетител за свобода и демокрация, в резултат на престъпната политика на немските агенти, настанили се на царския трон, стана жертва на разбойническия германски империализъм, а страната му беше превърната в плацдарм за нападение на съседните миролюбиви народи.
Българският народ – славянски народ, беше хвърлен в борба срещу своите славянски братя. Народ, който в течение на последните сто години се бори и умираше в неравна борба за национално освобождение, в борба, която стана израз на вековните стремежи на българите за национална независимост и демократичен ред, в ръцете на престъпните царе Фердинанд и Борис и на такива немски агенти, като Цанков, Багрянов, Филов и тем подобни, беше хвърлен в лагера на враговете на демокрацията и свободата на народите.
Това не е негова вина – това беше негово нещастие. Нещастие, последствията от което българският народ трябва да изкупва със собственото си благополучие.
За всички безумства на българските царе и неговите палачи ще плаща българският народ.
Българският народ плаща за престъпленията на своите управници, на своите подли врагове, за които, обръщайки се към българския народ с незабравима сила и съчувствие, Анри Барбюс в своята книга „Палачите“ писа:
„Вашите управници, слуги на големите международни аферисти, са ваши врагове... Те се намират от другата страна на барикадата. И тези, които използуват демокрацията, както и тези, които използуват патриотизма, за да ви наложат робска дисциплина и срамно послушание, са също така ваши врагове“.
„Вашата страна – това сте вие“, казваше Анри Барбюс, обръщайки се към българския народ. Вярно е, че българският народ това е страната, това е България. Тя сега плаща за греховете, престъпленията и злодействата на своите бивши управници, които я вмъкнаха в хомота на войната. Българският народ не роптае. Но той иска справедливост. Той иска справедливост.“
2. БЪЛГАРИЯ – НАРОДНА РЕПУБЛИКА
Историята на така наречената война на България против Обединените народи по-добре от всичко свидетелствува за истинските чувства, стремления и дела на българския народ, който намери в себе си достатъчно енергия, за да се изтръгне от немско- фашисткото иго, да свали узурпаторите със собствени сили и средства и да тръгне твърдо по пътя на държавната независимост и национална самостоятелност.
Под ръководството на своето правителство на Отечествения фронт България въвежда ред в своя дом. Тя ликвидира с печалните последици от войната, която й наложиха въпреки нейните национални интереси и исторически традиции. Тя преживява трудни дни, което е свързано с резкия исторически обрат, преживян от България през последните две години, и на нея е нужно да направи големи и тежки усилия за разрешаването на тази голяма задача, за да може да понесе тежкия товар, който историята сложи на нейните плещи.
България прави големи усилия, ликвидирайки последствията от престъпната война. Българският народ по собствена инициатива даде под съд и сурово наказа военните престъпници – княз Кирил, последна издънка на Кобургската династия, Филов, Багрянов, Божилов, Даскалов и др. – за всички злини и мъки, които те причиниха на българския народ и на делото за мир и демокрация. През февруари 1945 г. Народният съд на България сурово осъди тези престъпници за това, че за времето от 1 януари 1941 г. до 9. IX.1944 г.: 1) те поставиха под заплаха безопасността на държавата, а също така и народните интереси със сключването на международни пактове с воюващите страни и обявяване на война; 2) че те дадоха нареждания за извършване на действия, несъвместими с неутралитета по отношение на СССР, като влошиха по този начин международното положение на България; 3) че те не изпълниха своите служебни задължения относно войната с Англия и Съединените щати, като не взеха навреме необходимите мерки за предпазване народа и държавата от морални и материални щети; 4) че те изпратиха българска войска в Югославия и Гърция, за да преследва националноосвободителните армии на тези страни; 5) че те даваха нареждания за убийства и жестокости, опожарявания и измъчвания и подстрекаваха извършването на тези престъпления с цел да наложат вътрешната и външна политика, която се провеждаше от правителството след 1 януари 1941 год.; и че те дадоха нареждане за преследване на евреите.
Така е казано в присъдата на Българския народен съд, който осъди главните военни престъпници на България в името на тържеството на справедливостта, в името на интересите и благото не само на българския народ, но и на всички свободолюбиви народи в света, в името на всеобщата безопасност на всички страни в света.
България взема мерки за ликвидиране последствията от войната и в много други отношения – тя се провъзгласи за Народна република, тя създаде нова конституция, за която могат само да мечтаят народите от редица страни, които се хвалят с това, че през време на войната били в лагера на демокрациите, без да се говори за такава страна като Гърция, която остана далеч зад България от това отношение и която има какво да научи от България в областта на политическите, икономически и социални реформи и на културния прогрес.
Всичко това трябва да се има предвид, когато се обсъжда договорът за мир с България, мир, който трябва да бъде справедлив и демократичен, както каза тук водачът на Съветската делегация, В. М. Молотов.
За съжаление, редица делегации и най-много делегацията на Гърция, а също тези влиятелни делегации, които поддържат тук войнствения дух на гръцката делегация, явно е, правят всичко, за да попречат България да получи справедлив и демократичен мир.
Аз искам да докажа това във връзка с няколко въпроса, на които съм длъжен сега да се спра.
3. ДЕМИЛИТАРИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ГРАНИЦА
Всички ние високо ценим героичните усилия на гръцкия народ в борбата му за своята свобода и независимост. Но сега става дума не за гръцкия народ, а за политиката на гръцкото правителство и на гръцката делегация, която без всякакво стеснение многоглаголствува тук за своите завоевателни планове. Цялото поведение на гръцката делегация на конференцията ясно говори за опитите да използува конференцията не за мир, а за вражда, за да разпали чувство на национална ненавист към България, да настрои общественото мнение в Гърция против българския народ и да разпали провокаторския авантюризъм на хитростите и на другите шовинисти и подпалвачи на нова война.
Такъв е истинският смисъл на всичките предложения и поправки, които гръцката делегация внесе на конференцията по проекта за мирния договор с България. Но въпреки голямата поддръжка, която намира тук гръцката делегация от страна на някои делегации и особено от страна на английската, обстановката на конференцията се оказа толкова неблагоприятна за гръцките поправки, че гръцката делегация беше принудена да оттегли почти всички свои поправки.
Останаха обаче две поправки – несправедливи поправки, за които гръцката делегация настоява. Разбира се, Англия, САЩ и редица техни последователи поддържат тези нейни несправедливи искания. Такава е поправката за демилитаризация на българо-гръцката граница, приета във военната комисия с болшинство от 11 гласа срещу 7, при 3 въздържали се. Характерно е, че това предложение не получи две трети, необходими, за да стане то препоръка.
Тия поправки са допълнително военно ограничение с нищо непредизвикано, което излиза извън решението на Съвета на министрите и по същество е неприемливо и несправедливо.
Подобни ограничения не са наложени нито на една от бившите неприятелски балкански държави нито на Финландия.
По необясними мотиви се опитват да наложат тия ограничения на България и по тоя начин да я поставят в изключително положение в сравнение с всички останали балкански държави и Финландия, и да нарушат принципа, който беше установен за всички тия държави, както през време на подготовката на мирните договори от Съвета на министрите, така и при обсъждането във военната комисия на военните ограничения, които се налагат на тия държави.
България е демократична, миролюбива, и при това, малка по територия държава. Експертите при Съвета на министрите се придържаха към правилния принцип – да не се налагат подобни ограничения на малките държави. Обаче комисията, макар и само с болшинство от един глас, взе решение, което е в противоречие с посочения принцип и по тоя начин постъпи явно неправилно.
България въобще няма погранични укрепления и това беше официално потвърдено от представителя на Гърция във военната комисия. Нейните граници са съвсем открити и незащитени. За това искането за демилитаризация с нищо не се оправдава и трябва да бъде отхвърлено, като лишено от всякакво основание.
4. АГРЕСИВНИТЕ ПЛАНОВЕ НА ГРЪЦКОТО ПРАВИТЕЛСТВО
При разглеждане на член 1-и от мирния договор гръцката делегация поиска поправка на българската граница.
Искайки тази така наречена поправка на границата, гръцкото правителство на Цалдарис лакомо протяга ръце към чужда земя. То се опитва да се примъкне така близо до сърцето на България, тъй като му се струва за възможно, ползувайки се от поддръжката на някои влиятелни сили в международните работи, използувайки ситуацията на мирната конференция, да може да изтръгне Епир от Албания и лежащата на север от Родопските планини във вътрешността на България долина.
Цалдарис и неговата свита в този случай не искат да държат сметка за нищо. Даже и Чърчил в своята книга „Световната криза през 1915 г.“ (1923 г.) трябваше да признае, че „гръцкото заграбване на Кавала от България след Световната война беше, както на времето си това се признава, най-нетактичен акт. В българските искания, както те изтъкват това сега, писа Чърчил за събитията през 1915 год., няма нищо неразумно и неблагородно.“
Това писа Чърчил в 1923 год., давайки по този начин оценка на цялото това несправедливо осакатяване, което е било причинено на България с мирните договори в Ньой, Сен Ремо и Севър. Но сега, в 1946 год., българските искания не престанаха да бъдат разумни и благородни, колкото и да злобствува гръцката делегация и всичките й покровители и закрилници. Сега искат да повторят още веднъж несправедливостта по отношение на малката славянска страна. Но сега не са онези времена и може да бъдем уверени, че онова, което успешно практикуваше дипломацията на някои държави преди 25 години, сега вече няма да има успех.
Повдигнатият от гърците въпрос за българската граница беше предаден във военната комисия със специално указание. Това указание възлагаше на военните експерти да разгледат този въпрос от „чисто военна страна, особено да се вземе предвид степента на безопасността, която би се явила като резултат от предаване на Гърция естествените укрепления, главните отбранителни позиции, с необходима дълбочина за отбранителни стратегически придвижвания и комуникационни линии“.
Погледнете как е била формулирана задачата, поставена пред военните експерти. Поставената пред военната комисия задача – това е задача много приличаща на тези, с които обикновено се занимават не мирните конференции, а генералните щабове, които се готвят за бъдещи сражения на чужда територия. Това може да се сметне за невероятно, но това е факт.
Указанието на отбранителния характер на тези мероприятия не бива никого да въвежда в заблуждение.
Военната комисия имаше достатъчно политически такт, за да отстрани от себе си тази задача. Тя отстрани домогването на гръцкото правителство. Така също постъпи и комисията по политически и териториални въпроси за България, като отклони гръцкото предложение с болшинство на гласовете 8 срещу 2 (Гърция, Южно-Африканския съюз) при 3 въздържали се – Индия, Нова Зеландия, уви, Великобритания, приемайки с 10 гласа срещу една Гърция при двама въздържали се (Индия, Южно-Африканския съюз) чл. 1 според редакцията на Съвета на министрите.
Ако гръцката делегация след такъв позорен провал се реши да внесе своето предложение в пленума, то трябва да бъде отклонено като несправедливо и противоречащо на задачите и целите на нашата мирна конференция.
5. ЗА ТОРПЕДНИТЕ ЛОДКИ
Този въпрос е вече познат на конференцията от вчерашното нощно заседание, когато се обсъждаше аналогичния въпрос по договора с Румъния. Касае се за гръцкото искане да се забрани на България да има торпедни лодки, каквито България има цели седем парчета.
Трябва да се каже, че целият български военен флот се състои от 4 миноноски, 2 минни заградители, 2 стражеви кораба, 2 стражеви катера и още две десетки катера тралери с водоизместимост 3700 тона. Какъв страшен военен флот, хвърлящ в трепет г. Цалдарис и цялата гръцка делегация, искащи да бъде ликвидирана тази страшна заплаха за безопасността на Гърция от страна на България!
За да стане по-ясна картината, може да се напомни, че военно-морският флот на Гърция има 65 хиляден тонаж и че той се състои от редица сериозни боеви кораби – крайцери, ескадрени миноносци, никоносци, подводници, корвети, ловни тралери, торпедни лодки и т.н.
Не трябва да се забравя, че само гръцкият крайцер „Аверов“ има водоизместимост 9450 тона и по такъв начин почти три пъти превишава по водоизместимост целия български, тъй наречен военен флот; само гръцките миноносци превишават със своята водоизместимост шест пъти целия така наречен военноморски флот на България.
Що се отнася до Италия, то според проекта на мирния договор й се оставя флот с водоизместимост 150 хиляди тона – 2 линейни кораба, 4 крайцера, 4 ескадрени миноносци, 16 миноносци, 20 корвета. Всичките тези военни кораби, според условията на договора, имат торпедни апарати, десет пъти превишаващи със силата на огъня си българския флот. Обаче от наличието на такъв флот в съседство с Гърция, гръцката делегация ни най-малко не се безпокои. А българският флот от два миноносци и седем лодки – не дава на г. Цалдарис спокойствие ни денем, ни нощем, ни в Атина, нито в Париж, нито в комисиите на конференцията, нито в пленума.
Италианският военен флот от 150 000 тона водоизместимост – това се указа дреболия, която не заслужава вниманието на Цалдарис.
Българският пък военен флот с 3700 тона водоизместимост – ето къде се крие моята опасност, възклицава в хор цялата гръцка делегация!
И така Италия има 46 бойни кораба, от които 2 линейни кораба и 4 крайцера. България има 11 кораба, от които 4 миноносеца и 7 торпедни лодки.
Към това трябва да се прибави, че българският флот се намира в Черно море, докато гръцкият в Егейско море, и за да заплашват Гърция, българските катери трябва да се прехвърлят към Гърция през Родопските планини (Смях).
А какво означава в такъв случай спорът за няколко български катери? За какво се вдига шум и звън по цялата Парижка конференция?
Няма ли да хвърли светлина върху тези въпроси изявлението на делегацията на САЩ в политическата комисия за България от 1.X., за което заслужава да се напомни: „Някои делегации няколко пъти посочваха тук прогреса на демократическите учреждения на българското правителство и отбелязваха, че българското правителство има намерение да поддържа дружески отношения с Гърция. Върху делегацията на САЩ тия аргументи не произведоха впечатление, напротив, делегацията на САЩ има сериозни съмнения относно развитието на демокрацията в България, както ние я разбираме.“
Пояснявам, че думите „както ние я разбираме“ би било правилно да се четат с добавката и в смисъл на – доларова демокрация...
Но разрешете да попитам: за какво е тук мирния договор? САЩ, както изглежда, не са доволни от българската демокрация, която се развива не така, както искат такива, с позволение да кажа, демократи, като Петков и Лулчев, които така енергично поддържат американското правителство. По силата на това недоволство американският делегат обръща недостатъчно внимание и прави малко подходящи за Мирната конференция изявления, при това съвсем неотнасящи се към въпросите, с които е призована да се занимава Мирната конференция. Но затова, разбира се, вече отговаря американската делегация. Нам ни остава само още веднъж да питаме: за какво е тук мирния договор с България? Едип, отгатни!...
6. РЕПАРАЦИИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ
Трябва да се спра и на последния въпрос – въпроса за репарациите. Как стои работата с репарациите? Трябва да кажа, че по това не всичко е известно на конференцията. Но конференцията трябва да знае всичко, за да оцени правилно гръцките домогвания.
Работата е следната: отначало гръцкото правителство предяви към България репарационни искания в размер на „малката“ сума от 985 469 993 долара. Обърнете внимание на тая поразителна точност – загубите са изчислени с точност до три долара! След това, то намали тая сума и новата цифра представляваше вече 708 558 879 долара. Сега гръцкото правителство намали претенциите си до 125 000 000 долара. Но да продължим нашия пазарлък, господа гръцки делегати – може би ще се съгласите на 25 000 000 долара! Какви са тия загуби?
Ето ви списъкът, в който са изброени загубите, понесени от Гърция и въз основа на който Гърция предявява исканията си към България за репарации. Накратко, ще изброя отделните точки на този списък.
Първо – „Влошаване на железопътната мрежа, вследствие претоварване“. България трябва да заплати, затова ни по-малко ни повече от 1 398 000 и нещо долара. По курс 118 драхми за един долар. Моля пресметнете колко милиона драхми ще излязат!
Второ – Една каруца, която взела българската армия, карана от един кон. (Смях). Така е казано в гръцкия документ.
По-нататък четем – Още 8 каруци, карани от волове. (Смях). И за всичко това Цалдарис иска от България още 1 398 500 драхми. След това идват не по-малко интересни неща: намаляване ценността на постройките, причинено, както е казано в списъка на гръцката делегация от ... „други причини“ освен разрушаване. Очевидно, те имат предвид повредите, например, от проливен дъжд (смях). И това се оценява още на 1 500 000 000 драхми.
Ето още една точка – „Разлика в заплатата, получавана от гръцките работници и българските“ – 9 000 000 000 драхми. Ето още загуба „от бездействие на търговията“ – 2 000 000 000 драхми. Загуба „от бездействие на промишлеността“ около 1 000 000 000 драхми.
Но позволете да попитам: колко ще се надчете в сметката на българските репарации за безрезултатността от дейността на гръцката делегация на тая конференция. Аз мисля, че тя ще се изрази в солидна сума, изчислена също така в милиарди драхми. Нима всичкото това не е достатъчно за едно хумористично списание?
Позицията на гръцката делегация, както и на другите делегации, които я поддържат в несправедливите й искания за репарации от България в размер на 125 000 000 долара, е явно необоснована нито от фактическа страна, нито от морална, нито от политическа. Най-сетне ние не можем да забравим и това, че българското народно стопанство е поставено в тежко положение вследствие сушата през 1945 г. и е подкопано от военните грабежи, които извършиха немските фашисти. Не трябва също така да се забравя, че в България народният доход на глава от населението не надминава 50 долара. Това е най-ниското ниво на народния доход, падащ се на човек от населението, който изобщо съществува в Европа. Не забравяйте, че гръцката делегация иска да й се върнат 1 313 000 глави добитък и 2 000 000 птици. Повтарям, че всички тия искания са голословни и баснословни.
Ето защо съветската делегация счита, че репарационните претенции на Гърция са съвсем несериозни. Няма смисъл, няма основание и ние няма защо да гласуваме. Ние, съветската делегация, считаме че целият въпрос трябва да се предаде в Съвета на министрите, за да го проучи той с голямо внимание и добросъвестност. България не трябва да бъде освободена от плащането на репарации в полза на Гърция и Югославия за причинените им загуби, но размерът на репарациите трябва да се установи според действителните загуби, причинени от българските въоръжени сили и като се има предвид икономическото положение на България. Това досега не е направено. Това е несправедливо. Това трябва да бъде поправено.
***
Времето ми изтича. Трябва да свършвам. От всичкото, което стана тук при обсъждане проекта за мирния договор с България, съветската делегация не може да не направи следния извод. Всички тия предложения и поправки за торпедните лодки, за демилитаризиране на българската граница, за така наречената „поправка“ на границите, което означава откровеното намерение да се отнеме от България част от територията и да се даде на Гърция, за репарациите – всичко това не е нищо друго, освен опити за политическо давление над правителството на Отечествения фронт. Всичко това са опити да се постигнат по този начин цели, които нямат нищо общо с целите на Мирната конференция и които са във вреда на националните интереси на България, независимостта и свободата на българския народ.
Съветската делегация, както и целият съветски народ, вярва и знае, че правдата ще възтържествува, правдата ще победи Правдата всякога побеждава. Правдата ще победи и тоя път.“
* * *
РЕЧ НА Д-Р ГЕРТРУДА СЕКАНИНОВА, ЧЕХОСЛОВАШКА ДЕЛЕГАТКА
Нашето отношение спрямо бившите неприятелски страни се определя от това, доколко сътрудничеството им с фашистките сили е било активно и доброволно, както и доколко искрено и единодушно те са тръгнали по новия демократичен път.
Вярвам, че от тази гледна точка, която единствена, без съмнение, може да бъде решителна, нова България изпълни условията, необходими за да спечели нашето доверие и нашата помощ и да намери мястото си между демократичните народи. Сега, след Втората световна война, ние виждаме пред нас един процес на огромно възраждане и борбата за него ще бъде също така решителна, като тази, която се разви на бойното поле.
Ако размислим, ще разберем, че не можем да очакваме една нация да отрича миналото си с всеки изминат ден под натиска на обстоятелствата и да се отправя автоматически и без прекъсване по нов път.
Някои държави дават малка гаранция, но случаят с България не е, разбира се, такъв. Тя има своята традиция и свобода. Балканските народи се бориха непрекъснато за освобождението си още от 14 век, когато загубиха свободата си вследствие на турското нашествие. Най-после, те добиха независимостта си, но в замяна на това попаднаха под чужди влияния. Посредством сключените бракове, на чужди царски родове бе дадено правото да господствуват в тези страни, но българският народ, преживявайки всичко това, се опитваше да се освободи от чуждото господство. След четири войни и четири катастрофи, в които той беше хвърлен от застъпниците на чужди интереси, българският народ направи опит да се освободи от чуждите влияния. Един пример за тази борба представя случаят със Стамболийски, който беше убит зверски не от българския народ, а от кликата на тези, които застъпваха чужди на българския народ интереси.
Официалната политика на предвоенна България се определяше от имена като: Кобург, Луков и Филов. Но дълго преди Втората война съществуваше друга България, тя не беше така известна, но Чехословакия – традиционно убежище на политически и демократически бегълци от всички части на Европа, я познаваше много добре. В периода между двете войни мнозина от тези, които се противопоставяха твърдо и решително на реакционното управление в България, намираха убежище при нас, те биваха преследвани в родината си заради убежденията им и защото бяха против прогерманската политика на българското правителство и се бореха за сътрудничество с демократичните страни.
Когато през войната новините започнаха да се получават недостатъчно и нередовно, ние научихме за съпротивата, която българите оказаха на германците, и не се учудихме никак, понеже знаехме какво представляват мъжете и жените-партизани, които, образуващи съпротивителното движение, бяха затваряни и избивани.
Ние всички си спомняме 9 септември 1944 г., денят, в който България се вдигна и се нареди на страната на съюзниците срещу Германия. В концентрационните лагери на окупирана Европа ние тайно приехме нова България в качеството й на съюзница на демократичния фронт. Днес, когато знаем, че новото правителство от този период постави цялата си армия на Върховното съюзническо командуване и помогна за смазването на нацистките армии, взе важен технически материал и освободи Балканския полуостров, ние виждаме, че отговорът, даден от нас в оня момент, не е бил диктуван от чувствата ни, а напротив, бил е добре обоснован.
В миналото думата „Балкани“ имаше неприятно значение. Но то не беше дадено от самите народи, а се дължеше на факта, че Балканите бяха кръстопът, на който се срещаха най-различни интереси. Балканските народи се надяват след тази война да държат страните си извън чуждите влияния и да останат крепост на демокрацията и свободата. Нова България се развива с най-големи трудности и, имайки да води упорита борба, борба, която излиза от недрата на самия народ, борба против остатъците от нацизма, днес тя е на път да създаде политическа и стопанска демокрация.
Аз вярвам, че за да преценим правилно това развитие, най-същественото е да го разберем; няма страна, в която демокрацията да не се развива без борба, а нейното развитие в една малка и обедняла страна е още по-мъчно отколкото в големите и силни държави.
В духа на Атлантическата харта трябва да се вземат под внимание специалните условия на всяка страна и начинът по който тези страни се стремят да установят новата форма на националния си живот. България, бидейки славянска страна, следва естествено политиката на славянско братство. Тази политика не е изключена за по-големи общежития, тя има за цел да сътрудничи с всички страни, желаещи мир.
Аз вярвам, че тази малка балканска страна, в която демокрацията е пуснала дълбоки корени и която заема важна част от картата на Европа, ще окаже ценно съдействие за изграждането на мира, и аз смятам, че тя би трябвало да бъде разбрана от участвуващите в тази конференция.
* * *
РЕЧ НА КИСЕЛЕВ, ВОДАЧ НА БЕЛОРУСИЙСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯТА ЗА ПОЛИТИЧЕСКИ И ТЕРИТОРИАЛНИ ВЪПРОСИ ЗА БЪЛГАРИЯ
Господин Председателю, господа делегати,
Белоруската делегация счита за необходимо да представи някои забележки във връзка с приемането от конференцията на проекта за мирния договор с България. Главната грешка на България е, че бившето й профашистко правителство сключи, мимо волята на народа, съюз с хитлеристка Германия и позволи нейната територия да се превърне във военна база на Германия.
Ние знаем много добре, че тези престъпни действия на прохитлеристкото правителство не бяха подкрепени от българския народ и че българските управници бяха строго наказани. Българският народ векове наред е водил дейна борба против всякакъв вид неприятели за своето национално съществувание. В тази борба той съумя да брани и запази своя език, обичаи и религия. Борбата, която той води против турското господство за националното си и духовно освобождение, както и горещото му желание да образува единна българска държава, въпреки терора и безчинствата, калиха българския народ. Може да се приведе като пример потушаването на българското въстание от турците през 1876 год., при което само в Пловдивската област са били избити за няколко дни близо 15 000 души. Ще отбележа, също така, народното въстание в Източна Тракия, което е известно с името „Странджанско“, когато турските власти, искайки да потушат въстанието, са изклали 2565 души, изгорили 65 села и оставили 12 880 души без хляб и без подслон. Населението е било принудено да изостави своите къщи и цялото си имущество и да замине в други страни.
Биха могли да се посочат редица други примери от историята, свидетелствуващи за всичките страдания на българския народ, но за съжаление не разполагам с достатъчно време за това.
Българският народ, след отхвърляне на турското робство, е полагал непрекъснато усилия да постигне своята автономия и независимо управление. Но водената от империалистичните страни борба за осигуряване на влияние в Балканите не даваше възможност на българския народ да води независим и мирен живот и да даде на развитието си истинска демократична насока. Водачите на най-силните империалистични държави, българските царе и членовете на правителството, са въвличали не един път народа, въпреки неговата воля, в различни империалистични авантюри.
Българският народ обаче, никога не се е примирил с това положение. Той е въставал не един път с оръжие в ръка против управляващите среди, чиято политика е била напълно противонародна. От 1923 година насам той е въставал три пъти против различни фашистки правителства. През време на Втората световна война, когато по вина на фашистките управници, България се намери между неприятелите на Обединените народи, в тила беше образувано голямо народно съпротивително движение. Благодарение на това народно движение нито една българска армия не беше пратена на фронта против Англия и Съединените американски щати.
По същите причини пропадна и подетата кампания за изпращане „доброволци“ против Русия. Най-после, при влизането в България на героичната Червена армия, българският народ и неговата армия се вдигнаха на 9 септември 1944 година и свалиха прохитлеристкото правителство. Те се присъединиха към Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати с оръжие в ръка против хитлеристка Германия.
В продължение на осем месеца българската армия, брояща повече от 400 000 души, се би срещу фашистките войски на хитлеристка Германия. В резултат на водената от българската армия борба бе освободена част от Македония и Сърбия.
Германците бяха принудени да напуснат бързо Гърция, оставяйки голям брой свои хора и значителни материали в островите на Егейско море. По този начин значителни неприятелски сили бяха отстранени от другите фронтове и беше оказана ценна помощ на съветските армии, които действуваха по продължението на Средния Дунав. Една част от Унгария беше освободена. При влизането в досег с британските войски от 8-ма армия на австрийска територия германските сили бяха напълно разгромени. Българската армия взе участие така също и при освобождението на Австрия.
В тази война България изгуби 32 000 души убити и ранени и претърпя чувствителни материални загуби, възлизащи на 290 милиона долара.
Ето какво беше участието на българския народ в борбата за победа над тъмните сили на фашистката варварщина. Това участие беше възможно само защото българският народ намери в себе си необходимите сили да свали противонародното и профашистко управление и да тръгне с твърда стъпка по пътя на своето демократично развитие, като създаде ново правителство на основата на народния фронт.
Вековете на турското робство, царуването на Кобургите и на тяхната династия са вече част от миналото.
Конституцията, изработена в Търново, не отговаряше вече на новите демократични придобивки на българския народ. Проектът на новата конституция, публикувана в българската преса, отразява напълно историческите победи на българския народ след 9 септември 1944 и истинския демократичен характер на новия режим, установен в България.
Българският народ изпълни по свещен начин една от главните си задачи на следвоенното уреждане, като изкорени напълно фашистките останки.
Следователно чл. 4 от проектодоговора за мир с България няма повече значение. Някои членове налагат на България задължението да не допуска в своята територия дейност на фашистки организации или други, които преследваха пропаганда противоположни или враждебна на Обединените народи и които лишаваха народа от демократичните му права. Изпълнявайки предвиденото в този член, българският народ може да се сравни с успех с много други държави. За нещастие, известни държави в които не беше направено всичко за изкореняване на фашизма, не са обвързани с подобни условия и за тях остава открита възможността за възраждане на фашистките организации, както виждаме това в Италия.
Явно доказателство за твърдостта, с която България върви по пътя на демокрацията, са резултатите от референдума в България на 8 септември 1946 год., резултат от който беше раждането на Българската народна република. От 4,5 милиона жители, които имаха право на гласуване, 92,7% гласуваха за републиката. Съвършено ясно е, че провъзгласяването на България за народна република представлява голям принос към делото за затвърдяване на мира и на сигурността в Балканите, на приятелството между балканските народи.
Паралелно с това виждаме едно явно несъответствие: това са събитията, които станаха почти едновременно в една съседна на България страна: Гърция, където мимо волята на болшинството от гръцкия народ, но с помощта на външни реакционни сили, монархията бе възстановена. Възстановяването на монархията в Гърция се дължи на реакционния курс, следван от гръцкото правителство, курс, който се проявява не само във вътрешната политика, но също така и във външната политика, за което свидетелствуват още агресивните искания на настоящото гръцко правителство по отношение на своите непосредствени съседи Албания и България.
С Вас ние видяхме развоя на борбата по този въпрос в политическата и териториална комисия за България. Днешното гръцко правителство, вместо да установи редовни отношения със съседните демократически държави, се опитва да предизвиква по опасен начин всякакви инциденти с последните. Прикривайки се зад „стратегически съображения“, гръцкото правителство би желало да завземе една десета от българската територия, както и да откъсне една значителна част от албанската територия. Всички тези претенции на гръцкото правителство бяха отхвърлени от политическата и териториална комисия за България. Гръцката делегация следва същата политика през време на решението относно българските репарации.
Господа, белоруската делегация смята за свой дълг да привлече вниманието на пленарната конференция върху членовете на проектодоговора за мир с България, които не получиха справедливо разрешение в комисията, в частност върху чл. 20.
Чл. 20 от проектодоговора бе приет със следната поправка на гръцката делегация: „България ще плати на Гърция и на Югославия репарации на обща сума от 125 милиона американски долара, платими в 6 години от деня на влизане в сила на настоящия договор, в натура, т.е. в земеделски произведения, добитък, въглища и пр. ... произведения на българското стопанство, а също и с локомотиви, вагони и други железопътни материали и пр. …
Трябва да се каже без заобикалки, че величината на определената сума от 125 милиона долара в полза на Гърция и Югославия е прекалено голяма и не отговаря на истинските загуби, причинени от България в действията й против Гърция.
Гърция, в исканията си под форма на репарации, не се придържа към принципа, приет от всички, за частични репарации за вредите, причинени през време на войната от бившите неприятелски правителства, както е случаят с България, но Гърция, без да държи сметка за действителните условия, прави усилие да иска за себе си възможните най-високи репарации. За това свидетелствува фактът, че гръцката делегация първоначално искаше 950 милиона, след това намали тази сума на 200 милиона и свърши с това, че се задоволи със 125 милиона. Но дори и последната цифра не е съобразно действителните загуби, причинени от българската окупация на една ограничена част от гръцката територия.
Трябва да се държи сметка за следните обстоятелства: гръцката територия, която беше окупирана от българските войски, преди това беше ограбена от италианските и германските войски, които носят главната отговорност за материалните загуби, причинени на Гърция. България окупира тази територия едва когато военните действия бяха свършени и грабежите и опустошенията там бяха вече станали.
Следователно съвършено логично и справедливо е отговорността за причинените на Гърция загуби да лежи върху тези, които са ги причинили. Необходимо е също така да се обърне внимание, че изчислението на загубите, представено от гръцкото правителство, е явно тенденциозно и твърде съмнително.
Ето някои данни, които ще потвърдят неоснователността на гръцките искания във форма на репарации.
Гръцкото правителство иска от България 130 локомотива, когато в окупираните територии е имало 25 локомотива; то иска да му бъдат платени 2000 автомобила, когато е имало само няколко десетки; 50 000 коня, когато е имало само 10 000; 1 милион кози и овци, а то е имало около 300 000, и пр. ...
На заседанието на комисията това неоправдано изчисление беше отхвърлено, след което гръцката делегация започна да търси други аргументи, за да обоснове исканията си. Тази грижа показва колко тенденциозен е начинът, по който гръцката делегация гледа на репарационната проблема.
Когато членовете на тази конференция ще разрешават този въпрос, те не трябва да го разглеждат по този тенденциозен начин, но обективно и справедливо; тогава трябва да се държи сметка за обстоятелството, че нивото на живота на по-голяма част от българския народ е извънредно ниско и че то е тежка последица за България от войната, и че много големи суми, платени под форма на репарации, могат още повече да понижат стандарта на живота.
Трябва да се държи сметка и за участието, което българският народ взе за извоюване на победата над хитлеристка Германия, както и за жертвите, които България даде в борбата й на страната на съюзниците.
Ето защо белорусийската делегация намира, че сумата 125 милиона долара репарации е много голяма, и предлага на пленарната конференция да приеме тази цифра и да отложи крайното решение на въпроса на Съвета на министрите на външните работи.
Господа, ние искрено желаем да постигнем един здрав и траен мир между народите и принципът на справедливостта да тържествува на нашата конференция.
* * *
РЕЧ НА В. МОЛОТОВ
Господин Председателю, господа делегати,
С разглеждането на проектодоговора за мир с Финландия конференцията привършва своята работа. Сега вече могат да се видят общите резултати на Парижката конференция.
1. РЕЗУЛТАТИ ОТ РАБОТАТА НА КОНФЕРЕНЦИЯТА
Настоящата конференция беше първият опит за широко сътрудничество на народите в делото за установяване на мира след Втората световна война. Тук се срещнаха представителите на големите и малки държави, за да разгледат мирните договори с Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия. Тези мирни договори трябва да съдействуват за установяване на траен мир в Европа, а за да бъдат такива, те трябва да отговарят на интересите на народите, които се стремят към устойчив и траен мир, а също така и към отпор срещу всякакви опити за нова агресия. Това значи, че те трябва да отговарят на целите на демократичния мир, който изхожда от признаване отговорностите на агресора за неговите престъпления, но не от чувствата на мъст по отношение на победените, и който във възможно най-голяма степен трябва да съдействува за установяване безопасността на народите и тяхното сплотяване против силите на една нова възможна агресия.
Конференцията беше предшествувана от доста продължителна работа на Съвета на министрите на външните работи на четирите велики държави.
През този подготвителен период бяха разгледани главните въпроси на мирните договори: бяха определени измененията на границите да държавите, доколкото съществуваха тук спорни въпроси; бяха разгледани репарационните искания, макар и тази работа да не беше довършена; бяха установени военните ограничения за победените държави. По всичките тия въпроси бяха взети единодушни решения на четирите правителства. Обаче оставаше известна част въпроси, нерешени през подготвителния стадий и предадени за разглеждане от конференцията.
Конференцията трябваше да изкаже мнението си, както по съгласуваните въпроси, така и по всички останали. Но какви са резултатите от работата на конференцията?
Оказа се, че всички въпроси, по които бяха съгласни помежду си четирите велики държави, получиха одобрението на конференцията на 21 държави. Измененията, внесени от конференцията, в този случай не нарушиха предварително постигнатите споразумения, ако не се счита въпросът за статута за Триест. Обсъждането на конференцията само потвърди, че тези части на договорите напълно съответствуват на целите на демократичния мир, ако се съобразяваме с необходимостта от неизбежните компромиси по такъв род въпроси.
По такъв начин ние имахме възможност да се убедим, че когато тия държави, които понесоха главната тежест на войната против нашия общ враг, действуват съвместно, приемайки съгласуваните решения, то това като правило изразява волята на преобладаващото болшинство от демократичните страни и отговаря на интересите за установяване на демократичен мир. В това се заключава положителният извод от работата на конференцията.
Иначе стои работата с тези членове на договора, по които не беше постигнато предварително споразумение. Тук се отнасят групата стопански членове, въпросите за статута на Триест, режимът за корабоплаването по Дунава и някои други. Резултатите от работата на конференцията в тази последна област не са подобни на резултатите, получени при обсъждане на съгласуваните между четирите държави въпроси.
Можеше да се предполага, че именно по несъгласуваните предварително въпроси работата на конференцията ще бъде особено полезна.
Но в действителност не стана така. Тези въпроси се оказаха лошо подготвени в Съвета на четиримата министри. Конференцията, обаче, не намери каквото и да било решение, за да отстрани възникналите от по-рано различия. Както показа опитът, господствуващата групировка на конференцията, начиная от САЩ и Англия, не се и стремеше към това.
Тя разчиташе на това, че на нейна страна ще бъде осигурено болшинството от делегациите и се стремеше да използува това положение, за да провежда своето мнение.
Тези сметки обаче не се оправдаха. Те и не биха могли да се оправдаят, доколкото на международните конференции, при спазване равноправието на всички участници, не можа нищо да се постигне със създаването на механическо болшинство и игнорирането на законните интереси на другите страни, невлизащи в това болшинство. Господствуващата групировка за сетен път показа своето нежелание да постигне споразумение, приемливо за всички участници в конференцията. Резултатът е известен.
Резултатите от работата на конференцията не могат да бъдат признати като удовлетворителни.
Несъгласуваните преди конференцията членове от договорите, в болшинството случай така си и останаха несъгласувани. Между това би следвало да се помни, че международни конференции се събират не за да демонстрират несъгласия, а за да намерят възможности за съгласуване мненията на различните страни и за изработване на съвместни решения. От друга страна, от страна на малцинството бяха положени всички усилия да разясни своето становище и призове към нормално сътрудничество, което, както ние се надяваме, не трябва да остане без последствие.
Всичко това възлага върху Съвета на министрите на външните работи голяма отговорност за окончателните решения, от които ще зависи подписването на договорите.
2. ПРИЧИНИ ЗА НЕЗАДОВОЛИТЕЛНИТЕ РЕЗУЛТАТИ
От казаното е ясно в какво се заключава главната причина за неудовлетворителните резултати от работата на конференцията по отношение на значителна част от въпросите. От самото начало и до края на конференцията ние наблюдавахме стремежа на определена група делегации да заемат господствуващо положение и да диктуват свои решения, като не се съобразяваха с мнението на значителна част от делегациите. Това се правеше по разни начини, като понякога този метод поставяше в твърде затруднено положение делегациите на малките държави.
Би могло да се помисли, че инициативата на малките държави на тази конференция ще облекчи постигането на споразумение. Но нима в действителност стана тъй? В действителност делегациите на малките държави нерядко бяха принудени просто да вървят след господствуващото течение, след болшинството.
Вземете въпроса за Дунава, с други думи, въпроса за това, щото в мирните договори на балканските страни да бъде записано решението за свикване на конференция с определен състав за разглеждане проблемата на дунавското корабоплаване, срещу която проблема възразяваха в дадения момент всички крайдунавски държави. По този въпрос не бе приета никаква препоръка на заседанието на стопанската комисия, понеже нито едно предложение не получи две трети от гласовете, както това се изисква по процедурата на работата на комисията. На пленума гласуването доведе до болшинство от 14 гласа срещу 7 в полза на свикването на такава конференция. При това в числото на 14-те се оказаха Индия, Абисиния и някои други.
Би изглеждало, че тези държави биха могли да заемат по въпроса за Дунава по-обективна, по-трезва и по-разумна позиция по отношение крайдунавските държави. Но това не стана. Защо, наистина Индия трябваше да се стреми към решението на този въпрос в мирния договор с Румъния например? Какви интереси на Индия, какви интереси на индусите се засягат от въпроса за свикването на тази или онази Дунавска конференция; защо така настояват Англия и Съединените щати? Разбира се, водачът на индуската делегация сър Самуел Рунганадан можа по някакви свои съображения да изкаже мнението, че индуската делегация е твърде заинтересована в този въпрос и трябва едва ли не обезателно да постигне такова решение за Дунава, за което не е съгласна нито една дунавска държава на конференцията. Но всеки от нас разбира, че ако въпросът би се отнасял за гласа на независима Индия, ако бихме имали работа с гласа на представители на истинска Индия, което искат всички честни демократи в целия свят – ние бихме могли да очакваме по-обективно гласуване от страна на Индия, но засега ние наново се сблъскахме с такова абсурдно положение, че индуската делегация е просто изпълнила своето колониално задължение да гласува по волята на друга страна – по волята на Великобритания. Не е далеч обаче времето, когато за Индия ще дойдат по-щастливи дни.
Или вземете друг въпрос. Политическата комисия за България одобри с преобладаващо болшинство на гласовете, включително Англия, Съединените щати, Съветския съюз, предложението на Съвета на министрите на външните работи за запазване на сегашната българо-гръцка граница, което отговаря на интересите за траен мир в Европа. А на пленума на конференцията британският делегат, въпреки своето гласуване в комисията, а още преди това в Съвета на министрите, възглави групата на болшинството делегации в състав от 12 гласа, които се въздържаха, когато се гласуваше въпросът за запазване в неизменен вид днешната българо-гръцка граница, в резултат на което конференцията не взе никакво решение по този въпрос. Това означава, че Англия посредством гласовете главно на малките държави се стремеше на пленума да постигне такова решение, което в никакъв случай не може да отговаря на интересите за стабилността на мира и може да бъде само тласък към авантюри и агресия.
Пита се, нима такова гласуване съответствува на националните интереси на Етиопия, Белгия, Бразилия, Индия, Холандия, Австралия, Канада, Нова Зеландия, Южноафриканския съюз или Китай и най-после дори и на самата Гърция, въздържала се заедно с Англия от гласуване по тоя въпрос. Не е ли тая комбинация от делегации своеобразна игра на гласове, която обаче, нито един честен делегат, изобщо нито един обективен човек не може да не разглежда иначе, освен като груба политическа грешка, която е в ущърб на мира и изгодна само за сеячите на безпокойства и нови агресии.
Тая комбинация на гласуване хвърли сянка върху цялата практика на гласувания в тая конференция, но не може да има съмнение в това, че Съветът на министрите на външните работи отново ще одобри предишното си решение за стабилността на българо-гръцката граница, което ще бъде осъждане на изкуствената комбинация от 12 гласа, въздържали се на пленума на конференцията. Политическата игра с гласуването по въпроса за българо-гръцката граница съвсем няма да бъде одобрена от общественото мнение на демократичните страни. Очевидна е грешната сметка, направена с тая политическа игра.
Ето защо ние с увереност казваме на българите – нашите приятели: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната“ (аплодисменти).
За да се обясни неудовлетворителният ход на работата на конференцията, трябва да се припомни как преминаваше тук обсъждането на много въпроси. Ние, които се намираме в малцинството, считахме за свое задължение да разясним нашите възгледи по всички важни въпроси. Много пъти се опитвахме да апелираме към чувството за обективност, към интересите на сътрудничество. Ние мислим, че запознаването с тия изявления ще принесе полза, доколкото, разбира се трябва да мислим не само за делегатите на конференцията, но и за милионите хора, които се вглеждат в това, което става в Люксембургския дворец. Обаче на самата конференция даже най-силните аргументи оказаха малко влияние. Методът на убеждение тук не се ползува с успех и популярност, когато с едно или друго мнение не са съгласни, да кажем, американската или британската делегация.
Независимо от това правилно или неправилно е било едно или друго предложение, ако то е било угодно за определената групировка, то е получавало осигуреното за англо-американския блок болшинство. На конференцията, кой знае защо, беше така, че въпреки азбучния ред, делегатът на Съединените щати гласуваше пръв и със своето „нон“ той още от самото начало даваше определен тон по всички предложения, които се внасяха от страна на малцинството. Това, разбира се, облекчаваше положението на определената групировка, но не създаваше предпоставки за авторитетност на решенията на конференцията.
Проверете и ще се убедите, че през време на цялата конференция съветската делегация не се отказа нито от едно свое мнение, изказано от нея преди конференцията, и което намери отражението си в съгласуваните решения на Съвета на министрите. Но аз не мога да отмина тоя факт, че трима други членове на Съвета на министрите се отказаха два пъти от своето мнение, което е изразено в съгласуваните решения на Съвета на министрите. Известно е, че по въпроса за процедурата английската, американската и френската делегация се отказаха тук от онова становище, което те заемаха в Съвета на министрите. Видя им се по-удобно да се опират не само върху мнозинството от две трети от гласовете, както това е прието на международните съвещания, но и върху простото мнозинство – очевидно, за да може при всичките гласувания господствуващата на конференцията групировка да разполага с всички удобства и при това със сигурност. Известно е също така, че по въпроса за статута на Триест тези три делегации също се отказаха от своето мнение, съгласувано между четиримата министри в Съвета на министрите и настояха конференцията да приеме такива решения, които се различават от признатите от Съвета на министрите демократични основи на статута на Триест. Тези примери също говорят за това, че те не се грижеха особено за авторитетността на конференцията.
Така, господа, стои въпросът с резултатите от работата на конференцията. В резултат на това ценността на много от препоръките, приети на конференцията, беше подронена. Целият ред на работата на конференцията и приетата от нея неправилна процедура на гласуването доведоха до понижаване авторитетността на приетите на конференцията пожелания.
3. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ МАЛКИТЕ СТРАНИ
Всичко това довежда до задължението да отделим сериозно внимание на въпроса за принципите на сътрудничеството между големите и малки държави в следвоенния период, за да предупредим възможните отрицателни последици от нарушенията на общопризнатите демократични принципи в тази област. Конференцията, освен онова добро, което е направила и за което говорих в началото, даде немалко примери за това, как не трябва да се провежда сътрудничество между големите и малките държави, ако ние действително сме въодушевени от духа на демократичното сътрудничество между народите.
Във връзка с това искам да се спра на въпроса за Финландия и на политиката на великите държави по отношение на малките страни.
Политиката на Съветския съюз по отношение на Финландия е ясна. Тя се определя от демократичните принципи, върху които е основано отношението на СССР към малките страни. Съветският съюз винаги се е стремил към установяването на приятелски отношения със своята малка съседка – Финландия. Това не можа да се постигне преди войната, понеже във Финландия господствуваше клика реакционери, включително реакционните социалисти от типа на Танер, днес осъдени от финландския съд заедно с другите военнопрестъпници. Тази клика въвлече Финландия в съюз с хитлеристка Германия и във война против СССР, където Финландия изпълняваше позорна роля в обсадата на славния съветски Ленинград. Обаче въпреки това, когато съветската армия разгроми обсаждащите Ленинград войски на германци и финландци и победоносно тръгна на север от Ленинград, Съветският съюз се съгласи с великодушните условия на примирието и по своя собствена инициатива се отказа от въвеждането на съветските войски в територията на Финландия. С това условията за примирие с Финландия, която, за разлика от всичките други сателити на Германия, бе освободена от големите разходи по издръжката на окупационни войски, бяха твърде улеснени. След завършване на войната Финландия избра свободно своя демократичен път на развитие и от тогава върви по своя собствен път, осъществявайки политиката на добросъседски отношения със СССР. При това, Съветският съюз, както в други случаи, никога не се е намесвал във вътрешните работи на Финландия и не е упражнявал натиск върху тези работи, но когато Финландия се обръщаше към СССР, то той й оказваше необходимата практическа помощ и възможното улеснение в изпълнение условията на примирието. На свой ред Финландия изпълняваше честно репарационните и други задължения към СССР. В проектодоговора за мир с Финландия са предвидени само онези съвсем необходими задължения, които по-рано са влизали в условията на примирието и великодушието на които никой обективен човек не може да отрече. Разбира се, отстъплението от тези минимални условия не може да бъде допуснато.
Що се отнася до политиката на другите велики държави по отношение на Финландия, то тук работата стои до известна степен иначе. Днешната реч на сенатора Ванденберг потвърждава това, като прави доста лошо впечатление от гледна точка на последователност и искреност на изказаните възгледи. Американският делегат застана в позата на доброжелател на Финландия и направи изявление, което означава ни повече, ни по-малко проваляне условията за примирието, подписани от една страна от Финландия, а от друга – от Съветския съюз и Великобритания. Тия условия за примирие бяха подписани преди две години и нито веднъж за това време Съединените щати не изказаха своето несъгласие с тия условия. Едва днес г-н Ванденберг прояви особен кураж и се обяви от името на САЩ против основните условия на примирието с Финландия. Американският делегат започна тук една политика на открито кокетиране с малката страна, преструвайки се, че това кокетиране е в същност грижа за интересите на Финландия. Но такива методи по отношение малките страни са отдавна известни и не представляват новост за никого от нас.
Интересно е, че и малко по-рано английската делегация прояви също така специфично внимание към Финландия. Само по отношение на Финландия Англия се съгласи с предложението на Съветския съюз да не се изземват и ликвидират задграничните авоари на тази страна, при все че както Англия, така и Съединените щати изискват изземването и ликвидацията на задграничните авоари на Унгария, България и Румъния, въпреки всички възражения и молби на съветската делегация да се откажат от тия прекомерни искания към малките страни.
По такъв начин по отношение на едни малки държави САЩ и Англия заеха една позиция, а по отношение на Финландия – друга, при което опитите за своеобразна доброжелателност по отношение на Финландия се правят по такъв начин, че довеждат до противопоставяне Финландия на нейния съсед – Съветския съюз. Ние и преди това сме имали работа с подобни методи във външната политика на някои държави. Преди войната ние бяхме свидетели на многобройни факти от такъв род, особено в отношенията към малките страни – съседки на Съветския съюз.
Известно е до какво доведе кокетирането на великите държави с реакционните кръгове на Финландия. Финландските реакционери си въобразиха тогава, че всичко им е позволено. Свърши се с това, че Финландия сключи съюз с Хитлер и се хвърли във военната авантюра против Съветския съюз. Станала играчка в ръцете на германския фашизъм, Финландия понесе огромни жертви в двете последни войни против СССР.
На някои от реакционерите се харесва подобна политическа игра с малките страни, особено ако това удовлетворява желанието им да нанесат такъв или инакъв ущърб на Съветския съюз. Но ние мислим, че финландците са изпили горчивата чаша и вече се научиха да различават истинските приятели от лошите съветници, които преследват своите особени тесни цели. Ясно е, едно истинско сътрудничество между големите и малките страни може да почива само върху честна демократична основа. Играта на приятелство не трябва да има сега успех между народите, преминали през тежки изпитания, но от друга страна, не може да има съмнение в това, че истинската дружба между народите – това е велика сила на нашето време.
4. ПРИНЦИПАЛНАТА ОСНОВА НА СЪТРУДНИЧЕСТВО
Сега е в ход настъплението срещу основните принципи на сътрудничество между големи и малки държави, вписани в устава на ООН. Това настъпление върви под знамето на така нареченото право на „вето“ на великите държави в Съвета за сигурността, а в същност в това се изразява натискът на реакционните кръгове на някои велики държави, които, въобразили си, че са господари на целия свят, се стремят да диктуват своята воля на всички народи и в желанието си да отстранят от тоя път всички препятствия, искат да ликвидират установените от ООН принципи за сътрудничество между народите.
Сега става още по-ясно как те искат да постигнат това.
Неотдавна Австралия и Куба внесоха в дневния ред на общото събрание на ООН предложение, насочено към разрушаване основата, върху която стои ООН. Те, виждате ли, проявяват особена заинтересуваност в това да ликвидират принципа на единогласие между петте велики държави при решаване основните въпроси за мира и безопасността на народите, както изисква уставът на ООН.
Ясно е, че работата не е в Австралия и не е в Куба, които в такива въпроси не могат да правят нищо самостоятелно. Атаката срещу принципа на единство в действията на великите държави сега започна господин Спаак, забравил, че това е особено неподходяща работа за председателя на общото събрание, който би трябвало да отстоява, а не да разрушава устава на ОΟΗ. Ние знаем, че за някои политически дейци не е толкова трудно да се приспособят към реакционните кръгове. Но ако се има предвид, че бъдещето не е зад тия сили, няма съмнение, че принципите на демократично сътрудничество между народите, обединяващи големи и малки страни в интересите на всеобщия мир и безопасност – тия принципи ще възтържествуват над всякакви домогвания на реакционерите.
Съветският съюз е верен на програмата си за борба за траен мир и безопасност, като защищава принципите на честно сътрудничество между народите. Вие чухте как неотдавна прозвуча из целия свят спокойният и твърд глас на великия Сталин. Главата на Съветското правителство И. В. Сталин каза, че той безусловно вярва във възможността за приятелско и продължително сътрудничество между Съветския съюз и западните демокрации, въпреки съществуването на идеологически разногласия, а също така вярва в приятелското съревнование между двете системи.
Такава е генералната линия на външната политика на Съветския съюз.
Тая политика не е нова. Още на 6 ноември 1944 г., когато съюзниците водиха тежка борба с Хитлерова Германия и империалистическа Япония, великият вожд на страната на Съветите, Йосиф Висарионович Сталин, говори за създаване на Организация на Обединените народи:
„Може ли да се разчита на това, че действията на тая международна организация ще бъдат достатъчно ефективни. Те ще бъдат ефективни, ако великите държави, изнесли върху плещите си главната тежест на войната против Хитлерова Германия ще действуват и занапред в дух на единодушие и съгласие. Те не ще бъдат ефективни, ако бъде нарушено това необходимо условие.“
Тогава тия изявления се сториха на всички ни съвършено безспорни. Нито в една демократична страна не бяха направени каквито и да било възражения против това изявление на главата на Съветското правителство. Но мина войната. Съветската армия извърши своето световно историческо дело. Появиха се нови настроения. Сега се опитват да обърнат нещата в друга посока. Понякога се стремят да използуват дори Мирната конференция за интересите на определена господствуваща групировка и искат видимо да приспособят за такива цели дори и Организацията на ОН. Ние няма да съдействуваме на такова дело. Съветският съюз ще противодействува на всякакви опити да бъде отклонена ООН от нейния главен път, от нейните пътища за уреждане сътрудничеството между миролюбивите страни, в съответствие с целите на всеобщата безопасност на народите.
Съветският съюз държи за сътрудничество между всички народи, за сътрудничество между големи и малки държави въз основа принципите на равноправие и признаване законните интереси на големите и малки държави. Такива са принципите на демократичното сътрудничество между народите, в защита на които ще бъдем верни докрай. Ние знаем, че това е единствената правилна политика.
* * *
РЕЧ НА В. МОЛОТОВ
Господин Председателю, господа делегати, Съветската делегация поддържа с голямо удоволствие току-що обявената резолюция, с която се изразява благодарността на г-н Бидо и на френското правителство за тяхното изключително гостоприемство и признателност на главния секретар и на всички сътрудници на тази конференция, които ни оказаха огромна помощ по време на извършената тук напрегната работа (Аплодисменти). Съветската делегация само иска да изкаже тази голяма и искрена благодарност колкото се може по-красноречиво и убедително.
Ние чухме тук реч, в която се говори за значението на работата на настоящата конференция. Никой от нас не може да не мисли за това в този момент. И не само тези, които се намират тук, мислят днес за резултатите от работата на конференцията, но и онези хора, които са извън тези стени и които са много-много повече, отколкото сме ние тук, които седим в залата. Те мислят за това, защото помнят преживените тежки години на войната, престъпленията на фашизма и изпитанията на борбата в тези последни години, когато стремежът на народите след Втората световна война беше установяване на траен, продължителен мир и безопасност на народите.
Съветската делегация представлява тук страната, която даде своя принос в делото на нашата обща победа. Ние знаем, че този принос на СССР намери най-широко признание всред всички съюзени и обединени народи като велико дело в постиженията за разгрома на врага и в освобождението на народите от фашизма, който възникна след Първата световна война.
Сега, когато съюзниците са заети с работа по установяването на мира и безопасността на народите, Съветският съюз, който ние представляваме тук, смята за свой дълг да продължи борбата за онези цели, за които ние се сражавахме през време на войната. Ние сме уверени, че борбата, която ние водим за демократически мир, отговаря на най-важните интереси на народите от големите и малки страни, отговаря на кръвните интереси на всички миролюбиви народи (Аплодисменти). Ние водим тази борба, макар че на някои това не се харесва понякога, в името на демократическия мир, в името на осигуряването безопасността на народите не на дума, а на дело. Ние, съветските хора, сме предани на това велико дело и ще водим тази борба с всичката упоритост и енергия, на които само ние сме способни, ръководейки се от чувство на дълг пред своя народ (Аплодисменти).
* * *
КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ:
Ив. Батаклиев, Западна Тракия и необходимостта от териториален излаз на България на Бяло море. Сп. «Балкански преглед», г. I, 1946, № 6.
България пред Конференцията за мир. Искането на България за Западна Тракия. Изложение на българския представител г. В. Коларов - председател на Народното събрание, направено в 5-то заседание на политическата и териториална комисия, държано в двореца Люксембург на 3 септември 1946 година. С., 1946, 16 с.
България непризнатият противник на Третия райх. С., 1995, 295 с.
България своенравният съюзник на Третия райх. С., 1992, 363 с.
Българо-съветски политически и военни отношения (1941-1947). Статии и документи. С., 1999, 249 с.
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. Т. І и ІІ. С., 1998, 1371 с.
Сл. Васев, Кр. Христов, България на мирната конференция – Париж – 1946. Увод от В. Червенков, С., 1947, 367 с.
Б. Василева, Миграционните процеси в България след Втората световна война. С., 1991.
Д. Влахов, Мемоари. Скопие, 1970.
Външната политика на Народна република България. Т. І (1944-1962). С. 1970, Т. І (1963-1969). С., 1971, Т. ІІІ, Ч. І (1969-1972). С., 1982, Т. ІІІ, ч. ІІ (1973-1976). С., 1983, Т. ІV (1976-1978). С., 1988, Т. V (1979-1981). С., 1988.
М. Глени, Балканите (1904-1999). Национализъм, войни и Великите сили. С., 2004, 624 с.
Ж. Григорова, Балканската политика на социалистическа България (1944-1970). С., 1985, 478 с.
Г. Даскалов, Участта на българите в Егейска Македония (1936-1946). С., 1999.
Г. Даскалов, България и Гърция. От разрив към помирение (194-1964). С., 2004.
Г. Даскалов, Между реваншизма на Атина, македонизма на Белград и нихилизма на София. (Егейските бежанци през 40-те – 80-те години на ХХ век). С., 2007.
П. Джонсън, Съвременноста. Светът от 20-те до 90-те. С., 1993, 722 с.
П. Джонсън, Чърчил. С., 2010.
Г. Димитров, Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). С., 1997.
К. Димчев, България и излазът на Егейско море. С., 1946, 32 с.
Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. Дневници на Министерството на външните работи в правителствата на Георги Кьосеиванов, проф. Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Константин Муравиев (1939-1944 г.). Съст. Ц. Билярски, Ив. Гезенко. С., 2006, 590 с.
Западна Тракия в международните договори. С., 1946.
История на дипломацията. Т. 4. Дипломацията през годините на Втората световна война. С., 1977, 791 с.
История на дипломацията. Т. 5. Книга първа. С., 1978, 803 с.
Б. Йелавич, История на Балканите Т. І (ХVІІІ-ХІХ) и т. ІІ (ХХ). С., 2003.
Ж. Кастелан, История на Балканите (ХІV-ХХ век). С., 2002, 671 с.
Х. Кисинджър, Дипломацията. С., 1997, 782 с.
М. Мазовер, Балканите. Кратка история. С., 2005, 221 с.
В. М. Молотов, Въпросите на външната политика. Речи и изявления (април 1945 – юни 1948 г.). С., 1959, 509 с.
От Сан Стефано до Париж (1878-1947 г.). Най-важните договори за България. Съставителство, предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, 336 с.
С. Пенков, Международните договори на България (1947-1993). С., 1994, 344 с.
Преписка на председателя на Министерския съвет на СССР с президентите на САЩ и министър-председателите на Великобритания по време на Великата отечествена война (1941-1945). С., 1983, 814 с.
Пълен текст на договора за мир с България. С., 1947, 16 с.
Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.
Симеон Радев и българският излаз на Бяло море, в С. Радев, Лица и събития от моето време. Т. 7. С., 2016, с. 582-604.
Съветският съюз на международните конференции в периода на великата отечествена война (1941-1945):
Т. 1 – Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания (19-30 октомври 1943). Сборник документи. С., 1984, 455 с.
Т. 2 - Техеранската конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания (28 ноември – 1 декември 1943). Сборник документи. С., 1984, 214 с.
Т. 3 – Конференцията на представителите на СССР, САЩ и Великобритания в Дъмбъртън Оукс (21 август – 28 септември 1944). Сборник документи. С., 1985, 326 с.
Т. 4 - Кримската конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания (4-11 февруари 1945). Сборник документи. С., 1985, 366 с.
Т. 5 – Конференцията на Обединените нации в Сан Франциско (25 април – 26 юни 1945). Сборник документи. С., 1986, 790 с.
Т. 6 – Берлинската (Потсдамската) конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания (17 юли – 2 август 1945). Сборник документи. С., 1987, 591 с.
Техеран-Ялта-Потсдам. Сборник документи. С., 1968, 386 с.
В. Тошкова, САЩ и България (1919-1989). Политически отношения. С., 2007, 430 с.
Е. Хьош, История на балканските страни. С., 1998, 480 с.
У. Чърчил, Втората световна война (мемоари в 6 тома). С., 1993.
У. Чърчил, Втората световна война (мемоари в 2 тома). С., 2015.
Тази и други публикации може да видите в:
Телеграм:
Два канала без дублирано съдържание един в друг – „Суверенитет” и „Сталин”. Новите публикации са най-долу, обратно на Фейсбук. Прелиствайте нагоре, за да видите по-старите.
Може да си инсталирате Телеграм на телефона или компютъра, а може и без да инсталирате нищо така:
В адресната лента на браузъра (Chrome, Opera, Mozilla…) сложете това t.me/Suverenitet_Bulgaria и натиснете Enter. В отворения прозорец цъкнете най-долу Preview channel.
За „Сталин” е: t.me/Stalin_Bulgaria
Фейсбук:
Едноименни страници „Суверенитет ” и „Сталин ” има и във Фейсбук, те са от пролетта на 2017. Еднакви са с тези от Телеграм от януари 2021 насам. Публикациите преди това са само във Фейсбук.
Яндекс:
По-големите публикации може да видите без да прелиствате в страницата ми в Яндекс
Олег Костадинов