Наскоро Никита Михалков припомни нещо, което се набива в очите. Постоянният поток от "развлечения", с който обществото бива облъчвано води до усещането в хората, че изкуството и забавлението това са само едни положителни неща, които не будят размисъл и те приучават да очакваш само повърхностни неща. Да свикнеш да консумираш само повърхностни неща. И ежедневните дози зрелище те принуждават да свикнеш да си чакаш дозичката допамин. Без нея ти не можеш да функционираш пълноценно. Но нека добавим към това, което е толкова вярно един друг феномен, който е ежедневната доза смърт. Ние свикнахме постоянно да се говори за смърт, постоянно да се показват мъртви хора, да виждаме трупове, не само, но свикнахме да виждаме с очите си как хора се сриват и агонизират. Комбинацията между тези два постоянни ежесневни потоци от материал, който се излива върху хората води от една страна неспособност да се осмислят по-дълбоки неща, но и до провал във функционирането на емпатията. Гледам видея, в които някой пада насред улицата и хората около него бавно започват да го оглеждат, някой идва, мисли, гледа, вадят се телефони. Това е много далече от начина на мислене, в който ние бяхме възпитани. Пред мен пада жена и трима дотичваме за миг до нея, веднага е вдигната, веднага дотичват още хора. Това е нормалното поведение, когато някой е в беда.
И така. Проблематиката на дълбокото съдържание остава в зоната на нежеланата черна хроника. Черната хроника идва задължително и на края на деня човек иска просто да гледа как някой си удря пръста и за да се посмее на това. Но как се отразява това на всеки един от нас. Привикнали да виждат смъртта, привикнали да не реагираме на бедите, привикващи да подминаваме чуждото страдание. Говоря си с приятели и те споделят неща, които са непосредствени и честни, но са тревожни. "Хладилника ми е пълен. Зная, че има хора чийто хладилник е празен, но гледам да не мисля за това. На мен нещата, които се случват са ми изгодни". Разбира се това беше казано като самоосъзнаване и като опит за обяснение защо една група от хора са напълно слепи за чуждото страдание и биха предпочели да не знаят за него, ако разберат да го подминат, а ако се налага да правят избори то тези избори ще са изцяло в собствена полза. Ето го обяснението. Ако имаш една критична маса, колкото и да е малка, все пак налична, която живее добре получаваш група от хора, които ще викат по-силно от гладния, ще се аргументират по-ревностно от мъдрия само и само за да запазят статуквото, което са получили. Това е инстинктивна реакция. За да получиш феномена Спас Генов е необходимо да се появи една по-висша идея. А как се прокарват висши идеи на място, където се търси повърхностното зрелище? Точно така. Няма почва в която да поникнат. Няма достатъчна дълбочина за да насадиш цяло дърво да пази сянка и на притежателя си и на други около него. Има място само за малко рехав райграс.
Като споменах Спас Гинов да кажем още нещо. Големите идеи имат нужда от смелост, от готовност ако нещо се обърка и портите на ада се разтворят да си готов да преминеш. Историята му е много тъжна, той се оказва заедно с цялото си семейство в черквата в Перущица обградена от всички страни от турците, които са потушили възстанието и са на път да влязат. Там е и Честеменски, там са още много мъже с целите си семейства. Историческата действителност е тъжна и жестока, но това е пътя към големите идеи. Съвременият човек не иска да се окаже обграден и поставен в такава ситуация. Той не е готов да остане без тоалетна хартия камо ли да трябва да се бие за живота си и да трябва да защитава някаква кауза или да трябва да направи избора, който Спас Гинов е направил, който Кочо Честеменски е направил. Не, съвременният човек иска да му е пълен хладилника и останалото не го интересува. Останалото е "там няква литература" и "там някви трупове". Да. Толкова е останало.
"Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство."
Не е смешно, не е леко, душата не си прави проветряване с такива текстове. Натоварващи са и са осъдителни към всеки път, когато сме си затворили очите. Случвало ми се е читател да ми каже, че му отнема по една седмица да схване за какво говоря. Аз разбирам шегата, но това съвсем не е смешно.