Някога, когато бяхме деца си правехме лексикони. Събирахме в тях интересни мисли, послания и лепяхме шарени стикерчета по страниците, които по това време бяха богатство. Факт е, че между децата, общуването по този начин колкото и да е инфантилно носеше и известно удоволствие защото в тетрадките записвахме разни интересни неща, интересни мисли, интересни според нас случки от лятото, от учебната година. Анекдотично или помпозно лексикона беше форма на социален медиатор между децата. В по-голяма степен момичетата, защото жените попринцип повече се радват на финтифлюшки, изречения и стихчета. Но нека наприм една бележка, че само "интересни, важни и ценни" неща влизаха в тези лексикони за споделяне. Те бяха лични вещи и в някаква степен споделянето на съдържанието им беше едва след като другия е доказал своята добронамереност и приятелско отношение.
Днес целият свят споделя в така наречените социални медии всякакви подробности от личния си живот. От това какво работи, през това с кого живее, къде е ходил на почивка и така чак до това какво е вечерял. Или иначе казано личното пространство е превърнато в публично и хората нямат никакъв проблем с това, напротив не малка част от тях изпитват удоволствие да споделят тези неща с всичките си контакти онлайн, които нито могат да бъдат класифицирани като приятели, нито имат потреблост да навлизат толкова дълбоко в живота на някой. И така социалните медии давайки достъп до голямо разнообразие от аудиовизуални формати за споделяне дадоха възможност на всеки един да покаже себе си. За да се почувства малко по-интересен, малко по-значим. Да почувства поне малко светлината на прожектора насочена и към него. Не защото държи на мнението на всички тези хора, а защото се опитва да затвърди социално приемливият си образ и да му придаде повече обаяние.
Това доведе до инфантилизиране на съдържанието и начините за общуване. По този начин общуват децата и това връщане назад към първичният инстринкт на егото да бъде показан и оценен положително доведе до падане на нивото.