Тапио и Антеро изпълзяха от избата, в която попаднаха преди... Те нямаха никаква идея. Антеро надигна капандурата на един от вкопаните коридори и огледа навън.
- Тапио. Какво е това там?
Тапио застана до него и понеже му беше трудно да стои прав от алкохола подпря се на стената и примижа за да фокусира.
- Мисля, че това е жираф. Да го попитаме дали иска да пие с нас.
- Тапио, чакай...
Антеро се опита да спре Тапио, но той се покатери по една бъчва и се промуши през прозореца и като се изправи разпери ръцете си към жирафа.
- Къде си, приятелю? Искаш ли да пиеш с нас? Ние имаме много пиене и много ядене там долу. Имаме сирена... Огромни кръгли, дебели, вмирисани сирена, които вървят чудесно с..
Антеро също пропълзя през отворения прозорец и с колеблива крачка стигна до Тапио.
- Мисля, че не разбира езика ни. Трябва да намерим някой да превежда.
И двамата тръгнаха по улицата. Но колкото повече криволичеха толкова повече им се струваше странно приветливо и усмихнато мястото. Антеро отвори вратата на една къща и извика:
- Ехо... Някой знае ли да превежда?
Двамата опитаха да намерят преводач и малко по малко стигнаха до площада на малък провинциален град.
- Идея нямам къде сме.
- Как! – Тапио видя нещо да се движи и клатушкайки се тръгна натам.
Когато се прилижиха видяха познатата кабина за самоевтаназиране и пред нея стоеше един робот.
- Аз знам... Аз помня... – Антеро вдигна пръста си. – Това е кенеф!
- Да! – Тапио го тупна по рамото и двамата избухнаха в неудържим пиянски смях.
- Добър ден. – Заговори им роботът. – Заповядайте в новата капсула последен модел и станете част от бъдещето.
- Къде са останалите хора? – Тапио сложи ръка на рамото на робота.
- Коя година е? – Антеро подпря челото си на гърдите на робота, защото му беше трудно да стои прав.
- Хората са в бъдещето.
- Къде е това бъдеще? – Тапио отпи от бутилката и се сети защо е дошъл. – Трябва ни преводач!
- Аз съм асистент на капсулата. Откакто хоум офисите бяха закрити останахме само ние да помагаме на хората.
- Остави я тая работа! – Тапио се опита да разтресе рамото на робота, но той не помръдна. – Трябва ни преводач. Ей там има един жираф и той не ме разбира какво му говоря.
- Тапио... – Антеро започна да се кикоти и падна на колене на земята. – Разбира се, че не те разбира. Та той е копитно животно. А ти нямаш копита...
Сега и Тапио избухна в смях и двамата се сринаха в краката на робота в лудешки кикот, който продължи часове, защото те не бяха изтрезнявали от години. Не бяха изпадали в такъв истеричен смях много отдавна.
Няколко часа по-късно започна да им се отваря апетит за нов алкохол и те си намериха бутилки в някаква бакалия. Тя изглеждаше така сякаш хората до преди малко са били там. Те си взеха по една бутилка и се върнаха при робота.
- Кажи сега, - Тапио си запали цигара и примижа заради дима, който му влизаше в окото. – Хора няма. А какво ще правим с тебе?
- Аз съм тук за да ви служа и да улесня пътя ви към бъдещето.
- Разбрахме го това бъдеще. Ние сме старомодни опиянчени идииоти.
- Дай да го яздим.
Двамата се опитаха да се качат върху робота и той нито им попречи нито им помогна.
- Знаеш ли да играеш на криеница?
- Можеш ли да тичаш?
- Как се казваш?
- Коя е столицата на Лондон?
- Англия, бе!
- Англия. Точно така. Как не се сетих...
Робота въртеше главата си с голямата кръгла камера от единия на другия и въпросите не спираха.
- Можеш ли да стоиш на един крак?
- Можеш ли да пишеш?
- Летят ли още самолети?
Робота въртя главата си известно време и в един момент спря наклонен на една страна и блокира.
- Последния ти въпрос направо го уби! – Тапио видя един джип на улицата и като тръгна натам покатери се с усилие вътре и го запали. Без да чака приятеля си потегли и като се засили към робота блъсна го и го вкара вътре в кабинката.
Като даде на заден и слезе от автомобила робота се изправи и като излезе навън застана срещу тях и заговори:
- Добър ден. Заповядайте в новата капсула последен модел и станете част от бъдещето.
Двамата пияници се спогледаха и се смълчаха. Вече не беше смешно. Те се прегърнаха и бавно тръгнаха по улицата. И докато Антеро тихо плачеше Тапио започна да си тананика една стара детска песничка. Малко по-надолу детската песничка се превърна в крещене, което изпълни въздуха с необичайна за последните месеци звукова динамика. На практика последният, който пя на този площад се застреля на един баир в гората над града. Но той мислеше, че е останал съвсем сам.
Тези двамата си почиваха твърде дълго в мазето под земята и едно нещо със сигурност знаеха и то беше, че нямат никакво намерение да стават част от бъдещето. Настоящето си беше достатъчно наситено с изживявания и такова каквото го завариха.