70 г. – Римската армия начело с Тит превзема Втория храм и плячкосва Йерусалим.
Обсадата на Йерусалим през февруари-септември 70 година е решаващото сражение на Първата юдейско-римска война.
Йерусалим, който след началото на бунта през 66 година се намира под контрола на еврейските бунтовници, е обсаден от римска армия, водена от бъдещия император Тит. Римляните преодоляват на няколко етапа укрепленията на града, поставяйки го под пълен контрол на 7 септември. След превземането те унищожават Втория храм, разрушават града и избиват голяма част от жителите му.
1812 г. – Бородинска битка: Наполеон при Бородино се сражава в най-голямата битка на годината с войските на Александър I.
Ход на битката.
На 7 септември още на изгрев слънце битката започва. Френската атака се насочва към левия фланг на руснаците, който е под командването на генерал Пьотър Багратион.
Френската пехота атакува флешите – три артилерийски укрепления (с 5, 7 и 12 оръдия) – намиращи се на височината край село Семьоновское. Именно на това място Наполеон иска да пробие отбранителната линия на Кутузов. Битката е кърваво меле, в което дори и снарядите от оръдейния обстрел не успяват да нанасят сериозни поражения, заради „планината от кървави тела“, както пише по-късно Лермонтов. Едва осмата атака на французите носи успех на левия фланг. Генерал Багратион е смъртоносно ранен.
Едновременно с това вторият жесток сблъсък се оформя в центъра на фронта, където се намира батареята, командвана от кавалерийския генерал Николай Раевски. В романа на Лев Толстой „Война и мир“ подразделението от 7-ми корпус от армията на Кутузов получава названието „батареята на Раевски“. Борбата за тези позиции се превръща в кулминация на цялото сражение. Батареята се намира в центъра на руските позиции. Представлява редут – укрепление от ров и земен насип, откъдето се води огън от батарея с 18 оръдия. Французите успяват да овладеят позицията едва на третата атака, когато в тил на руснаците пробива френската тежка кавалерия. Загубите на французите обаче са огромни, затова и мястото се нарича „гробница за тежката кавалерия“. В атаката загива и командващият 2-ри кавалерийски корпус генерал Огюст дьо Коленкур.
Към края на деня и двете страни търпят големи загуби в жива сила. Но нито една от армиите не бележи значителен напредък. Някои историци упрекват Наполеон, че не печели битката, защото не се решава да включи в боя гвардията си, която наброява 18 000 души и през цялото време остава в резерв. Маршалите му не еднократно настояват да вкара гвардията в боя, но Бонапарт категорично отказва да рискува елита на армията си „на 800 левги от Париж“. Дори и да я пусне в битката, все пак и Кутузов разполага с 9 – 10 000 резерви, които биха могли да отразят атаката.
В крайна сметка край Бородино пълководците не успяват във всичките си замисли. Кутузов например е упрекван, че половината от артилерията си запазва в резерв, а десният му фланг почти бездейства през целия ден, въпреки че срещу него не е изправена силна френска линия.
Според най-новите данни в Бородинската битка руснаците губят между 45 – 50 000 души. „Великата армия“ на Наполеон дава 35 000 жертви. Бонапарт губи почти половината от кавалерията си. Заради големите загуби в командния състав и на двете армии сражението е наричано още и „битката на генералите“. В руската армия са убити 4 генерала, други 23-ма са ранени и контузени. Французите губят 12 генерала, а още 38 са ранени.
Около 18 часа вечерта французите овладяват позициите, защитавани от батареята на Раевски. След този момент сражението постепенно започва да утихва. Наполеон решава да не предприема активно настъпление. Руските войски се оттеглят към село Горки, където започват да се готвят за ново сражение на следващия ден. Късно през нощта обаче пристига заповед от Кутузов, която нарежда да се спре подготовката за бойни действия и войските да се оттеглят в посока Можайск.
Адютантът на Наполеон Арман Коленкур (брат на загиналия генерал Огюст Коленкур) пише:
"Императорът много пъти повтаряше, че не може да разбере, как на редутите, които завладяхме с такъв героизъм и защитавахме с толкова труд, ни донесоха толкова малко пленени. Много пъти питаше офицерите си, пристигащи с донесения, къде са пленниците, които бяха длъжни да вземат. Изпращаше дори свои хора да проверят отново, дали не са пленени и още руснаци. Такива успехи, без трофеи, без пленени не го удовлетворяваха… Неприятелят изтегли всичките си ранени и ние успяхме да пленим едва малцина, както и само 12 оръдия от редута… и три или четири други, които пленихме в първите атаки.”
Според оценката на историците всеки час на бойното поле край Бородино са загинали 6000 души. Наполеон нарича сражението „най-голямата битка в кариерата си“, въпреки скромните резултати, които постига.
И двамата пълководци записват победата на своя сметка.
Император Александър I обаче е наясно с реалната ситуация. Все пак, за да поддържа висок духа на руснаците, също обявява битката за спечелена. Кутузов е произведен в чин генерал-фелдмаршал, всички герои от командването и низшия офицерски състав са наградени с различни ордени и материални награди.
Западните историци (разбира се, как иначе) смятат битката за спечелена от Наполеон. В резултат на сражението руските войски са притиснати и в крайна сметка са принудени да отстъпят и да изоставят Москва. Но и тези историци не отричат, че руската армия запазва боеспособността си и бойния дух, т.е. изпълнява целта, поставена от Кутузов.
Наполеон не успява да постигне главната си цел – пълният разгром на руската армия. Обективните условия на цялата Руска кампания от 1812 година, както и липсващото решаващо поражение на руската армия в крайна сметка определят общото поражение на Наполеон Бонапарт.
Седмица по-късно – на 14 септември 1812 година, французите влизат в Москва. Градът обаче е изоставен от жителите и руската армия. Едновременно с влизането на френската армия на няколко места избухват пожари и скоро целият град е в пламъци. Наполеон без никакъв резултат очаква капитулацията на руснаците. След малко повече от месец, прекаран в обезлюдения град, Бонапарт е принуден да нареди оттегляне. Руските части и местното население по всякакъв възможен начин пречат за снабдяването на френските войски с продоволствие. Наближава зимата, а французите не са подготвени за студените месеци. Презимуването в Москва е решение, но Наполеон не е доволен от пиянството и ниската дисциплина на армията си. Смята, че с подобни войски не може да атакува столицата на империята Санкт Петербург, затова в края на октомври поема обратно към Париж.
Оценката на самия Наполеон:
„От всичките ми сражения най-ужасно е онова, което се случи под Москва. В него французите се оказаха достойни да спечелят победата, а руснаците си запазиха правото да бъдат непобедени… От петдесетте ми сражения, в битката под Москва французите показаха най-голяма доблест и пожънаха най-малко успехи.“
1883 г. – Съставено е първото в българската история коалиционно правителство, начело с Драган Цанков.
Той е трети министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 7 април до 10 декември 1880 г., и седми министър-председател на България от 19 септември 1883 г. до 11 юли 1884 г.
Той е народен представител в Учредителното, I Велико народно събрание (1879 г.) и в I (1879 г.), II (1880 – 1881 г.), IV (1884 – 1886 г.), X (1899 – 1900 г.), XI (1901 г.) и XII (1902 – 1903 г.) Обикновено народно събрание. Председател на XII Обикновено народно събрание в периода 22 април 1902 – 21 август 1903 г.
Драган Цанков е сред най-активните противници на извършения през пролетта на 1881 година от княз Александър държавен преврат. Той публикува във вестник „Независимост“ открито писмо до руския дипломатически представител Михаил Хитрово, в което отправя остри критики към княза, руските офицери в страната и самия Хитрово, предупреждавайки го, че действията му в подкрепа на преврата ще доведат до разрив в близките българо-руски отношения.
Писмото предизвиква публичен скандал и под натиска на Хитрово правителството взема мерки за ограничаване на свободата на печата.
Малко по-късно Цанков е интерниран във Враца. След възстановяването на Търновската конституция през септември 1883 г. князът възлага формирането на новия кабинет на Драган Цанков, който привлича в правителството някои дейци на Консервативната партия. Този акт предизвиква острото недоволство на т.нар. „непримирими“ либерали, водени от Петко Славейков и Петко Каравелов. Между двете течения в Либералната партия започва борба.
През лятото на 1884 г. Драган Цанков заедно със своите поддръжници се отцепва от партията и поставя началото на нова проруска политическа формация. По време на кризата след абдикацията на Александър I Батенберг Драган Цанков е сред авторите на т.нар. „махзар“ – молба до формалния сюзерен на България – турския султан, в която се иска неговата намеса за уреждане на ситуацията чрез окупация.(!!!)
През 1886 г. емигрира в Русия.
Завръща се в България през 1895 г. след падането от власт на Стефан Стамболов и веднага се заема с възстановяване на своята партия. През 1897 г., поради напредналата си възраст, отстъпва лидерския пост на д-р Стоян Данев, който през 1899 г. преименува партията на Прогресивно-либерална. По време на самостоятелното управление на тази партия (1901 – 1903) е председател на Народното събрание. След като партията минава в опозиция, Драган Цанков се оттегля от политическия живот.
1886 г. – Княз Александър I Батенберг абдикира от българския престол под натиска на Русия и окончателно напуска страната; съставено е правителство начело с Васил Радославов и регентство в състав Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров (26 август стар стил).
Кой знае - как щеше да се сложи съдбата на България, ако младият княз беше речил да се опълчи на братовчед си: руския император Александр III и на Ото фон Бисмарк, които са били против оставането му в България.
Съдбата му е безрадостна - той не надживява с много тези събития.
През 1886 г. Александър моли в Берлин за ръката на пруската принцеса Виктория, но канцлерът Бисмарк се обявява против. Няколко години след абдикацията князът заболява. Той получава окончателен отказ от Берлин и пет години преди смъртта си влиза в морганатичен брак с актрисата от Дармщатския театър Йохана Лойзингер (* 18 април 1865; † 20 юли 1951). Заради това е принуден да приеме по-ниската титла граф Хартенау. Александър и Йохана имат син и дъщеря:
- Крум-Асен, граф Хартенау (1890 – 1965)
- Вера-Цветана (1893 – 1935)
Константин Стоилов е кръстник на сина му Асен и дъщеря му Цветана. И Асен, и Цветана умират, без да имат свои деца.
Княз Александър умира в Грац, Австрия, на 17 ноември 1893 г. след неуспешна операция на апендицит. Останките му са пренесени в София на 24 ноември и са погребани с почит на 3 януари 1898 г. в Мавзолея на княз Александър I, в центъра на столицата.
1897 г. – Иван Вазов е назначен за министър на образованието.
Сравнете със сегашния.
Не, всъщност - опитайте се да сравните титан като Иван Вазов с който си поискате от министерстващите мижитурки за последните 30 години.
Сравнихте ли?
И аз така...Не видях какво да сравнявам...щъкащи и цвърчащи дребни инсекти и буболечки покрай един колос на българската литература, култура и образование.
1913 г. – Избухва Охридското въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония.
Охридско-Дебърското въстание (на албански: Kryengritjes së Ohrit dhe Dibrës; на сръбски: Охридско-дебарски устанак или Арбанашка побуна) е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация въстание на българи и албанци в западната част на Вардарска Македония срещу новата сръбска власт.
Въстанието избухва 2 месеца след края на Междусъюзническата война в Дебърско, Стружко и Охридско под водачеството на Милан Матов, Петър Чаулев, Павел Христов и Антон Шибаков. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено.
Избухване на въстанието
Всеобхватна подготовка обаче не е извършена, тъй като непредвидено въстанието избухва един месец по-рано и бързо обхваща Дебърско, Стружко и Охридско.
На 7 септември 1913 година долнодебърският байрактар Селим ага е заграден от сръбски войски в Пешкопия. На помощ му пристига милиция от албанските и българските села, но пристигат още сръбски войски и започва голямо сражение, след което въстава цяло Дебърско. Обединените български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г., чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени. В града е установена българо-албанска власт, като във временната управа са избрани Сефедин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стразимири, Наум Бояджиев и други, всички родом от Дебър.
Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен молебен, на който присъства цялото охридско гражданство. По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прогонват сръбските войски към Битоля.
На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се воеводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са завзели град Поградец в южния край на Охридското езеро. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.
Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала „нова война“. Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници.
В помощ се изпращат и четите на Черна ръка. Още при избухването на въстанието Сръбското върховно командване телеграфира на Василие Търбич в Прилеп да замине с четата си за Кичево и да се включи в отбраната на града. Търбич уведомява и другите сръбски войводи – Йован Долгач, Дано Стоянов, Михаил Йосифов, Божко Вирянец, да тръгнат с отрядите си към Кичево.
Сраженията
В Битоля се съсредоточават многобройни сръбски войски. Поради това Чаулев нарежда на въстаниците първо да освободят Кичево, а след това да се отправят към Битоля. Но на път за Кичево въстаническите чети се срещат с настъпващите сръбски войски при прохода на Изток планина, на пътя между Ресен и Охрид. Завързва се ожесточено сражение, което продължава две денонощия (17 и 18 септември). Четири пъти сръбските войски тръгват в настъпление и всеки път са отблъснати от огъня на българските въстаници. Позициите се защитават предимно от четите на Антон Шибаков и Нестор Георгиев. Но сръбските войски нападат с големи сили, като вкарват в боя оръдия и картечници, което принуждава въстаниците да отстъпят на юг към Галичица. Много жертви падат и от двете страни.
В същото време четата на Петър Чаулев в ожесточен бой разбива сръбските войски при село Иванчища и на 17 септември превзема Кичево. Цялата територия на изток от Черни Дрин и Охридското езеро е свободна. Сръбските войски обаче получават значителни подкрепления от артилерията и предприемат настъпление по всички фронтове.
На 18 септември въстаниците се оттеглят на юг от Кичево към Галичица планина между Охридското и Преспанското езеро.
На 18 и 19 септември тежки боеве се водят при Голак планина. Тук в помощ на сръбските части идват гръцки войски от юг.
На 19 септември селата около Охрид са превзети и опожарени от сръбски чети. Сърбите влизат и в самия град. Всички въстанически чети, български и албански, на 20 септември отстъпват на запад към Голо бърдо, за да охраняват прохода, през който въстаниците се изтеглят на албанска територия. Същия ден ръководителите на ВМОРО узнават, че албанските чети от Дебърско са разформировани и въстаниците заедно със семействата си отстъпват към Албания. Тогава Петър Чаулев дава заповед за разформироване на българските въстанически чети и трансформирането им в малобройни хвърчащи отряди, всеки с отделен войвода.
Потушаване
При потушаване на въстанието сръбските войски и чети извършват масови насилия и разрушения във въстаналите райони.
В Охридска околия са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. В Охрид са убити осем свещеници, петима учители и около 150 български граждани. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Голяма част от избитите са хвърлени в дълбокия сух кладенец до Имарет джамия. След това кладенецът е затрупан с камъни. Стотици охридчани са хвърлени в затворите.
Другият въстанал район – Дебърско, е също подложен на жестоко опустошение. Градът е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници.
В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци. Освен това като съмишленици на въстаницитв над 150 души са жестоко бити. Вследствие на побоя 17 от тях умират.
В село Пласница, Кичевско, са убити 46 души селяни и 5 къщи са изгорени.
В село Гявато са убити над 40 души и труповете им са хвърлени в кладенците.
Насилия са извършвани и в невъстаналите райони на Вардарска Македония.
В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани.
В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали.
В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души.
В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.
За да спасят живота си, над 30 хиляди души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Хиляди албански бежанци намират подслон в съседна Албания.
На 2 декември 1913 г. в аудитория №1 на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ ЦК на ВМОРО организира възпоменателно събрание в памет на жертвите на въстанието.
______
Така, като го четете, какви мисли ви идват в главата? Странни, нали? Това въстание е слабо, да не кажа почти не изучавано в уроците по история. Българи и албанци (2 различни народа!) тръгнали да вдигат въстание срещу...сръбската власт, която е практически родствено-братовчедска с българската...по род, кръв, език и вяра, поне.
Какво точно са искали?
Да, общото между тях е, че не са искали сръбска власт. И нашенците са развявали (естествено) български знамена. А въстаналите албанци дали са споделяли настроенията и намеренията на нашенците да махнат сръбската, за да дойде българска власт? Дали не са искали да дойде албанска власт? Погледнете на картата: това въстание избухва в най-западните краища на Македония, където единсвтената гранична държава (или народностни землища) са само и единствено албанските.
Чия подкрепа, военна, официална, неофициална може да бъде очаквана или обещана на въстаниците?
На България? На Албания?
А кой е разрешил, или направо казано - кой е подкокоросал политически субектната държава да предизвиква и прдпомага въстание със своите малцинства в друга държава тогава?
Кой има интерес? Почвайте да броите на пръсти.
България?
Очевидно не. Балканската война е свършила официално преди 2-3 месеца, подписан е Лондонския мирен договор, минала е и Междусъюзническата, която хвърля България в първата национална катастрофа. Имаме да ближем кървави и тежки рани, а не да мислим за нови боеве, и да се готвим за очевидната по това време предстояща Първа световна война.
Албания?
Тя е създадена едва през 1912-1913, и още не си е стъпила на краката до степен да получи политическа субектност. Тя също е била участник в Първата и Втората балкански войни, и има своите загуби.
Тогава? Кой има възможност?
На кого, на какво са разчитали въстаниците? Кому е нужно едно обречено въстание, за което е ясно, че България и Албания няма (или едва ли) ще вземат участие, Гърция в случая също не е отбелязана като фактор, и единственият, който би могъл да спечели нещо, е този, който най-много е загубил в резултат на Първата и Втората Балкански войни. Това е само предположение.
Кой е той? Кой е този политически субект?
Кой все още е фактор в Албания, и има тил, и способ за снабдяване и съобщение с нея?
1940 г. – Подписана е Крайовската спогодба, съгласно която Румъния връща Южна Добруджа на Царство България.
Крайовската спогодба е договор, подписан в град Крайова на 7 септември 1940 г., между Царство България и Кралство Румъния. За осъществяването му са съдействали всички велики сили, участващи във Втората световна война, като измежду тях особена тежест при преговорите и крайния резултат имат Германия, СССР и Италия.
Условията на спогодбата налагат на Кралство Румъния да върне на Царство България територията на Южна Добруджа („Cadrilater“, рум.) с размер 7 565 km², а също така и да се осъществи обмен на населението от Северна Добруджа и Южна Добруджа.
На 19 август 1940 г. протичат мъчителни и трудни преговори между двете държави. Румънската страна се стреми да направи възможно най-малки отстъпки, но в крайна сметка на нея ѝ се налага да върне южната част на Добруджа на Царство България.
88 000 румънци, заселени от румънските власти след края на Втората балканска (Междусъюзническата) война през 1913 г. (виж Букурещки договор), когато територията на Добруджа е окупирана от Кралство Румъния, са принудени да напуснат и да се преселят на север.
68 000 българи от северната част се преселват на юг. Румънските власти им разрешават да се преселят единствено с това, което са можели да носят, и със своите стада. Оземлени са със земята, която румънските власти са отнели от другите българи в полза на румънските заселници още в първото десетилетие на окупацията – системата „triime“. Действителните имоти на българите от Северна Добруджа остават като „компенсация“ на румънските поземлени имоти, създадени в Южна Добруджа.
Крайовската спогодба (1940) е официално приета и одобрена от всички велики сили, вкл. Германия, СССР и Италия. Така, далновидно, чрез Крайовската спогодба (1940), по дипломатически път Южна Добруджа е опазена за България и 7 години по-късно, в края на Втората световна война.
1954 г. – Открит е Паметникът на Съветската армия в центъра на София.
1956 г. – Влиза в сила Допълнителната конвенция на ООН за премахване на робството, търговията с роби и институциите и обичаите, сходни с робството.
1964 г. – Край Габрово е открит Архитектурно-етнографският музей „Етър“.
1968 г. – Във Варна е открит Дворецът на културата и спорта.
1973 г. – В Свищов е открит химическия комбинат Свилоза.
1977 г. – САЩ и Панама постигат съгласие за предаването на Панамския канал на Панама през 1999 г.
Това е един от най-големите и трудни строителни проекти, чието прокопаване оказва значително влияние върху корабоплаването между двата океана, като елиминира необходимостта от изминаване на дългия и опасен път през Магелановия проток или нос Хорн. Кораб, отправил се от Ню Йорк за Сан Франциско през канала изминава 9500 km – по-малко от половината на курса от 22 500 km около нос Хорн.
Панамският канал има следните размери: дължина 81,6 km, дълбочина 12,5 m, широчина 150 m. Съоръжен е с три системи от шлюзове. За едно денонощие се прекосява от 48 кораба.
Какъв елегантен израз: "постигат съгласие за предаването". Сякаш ако нямаше съгласие, нямаше да има другие местни политици със съдбата на Омар Торихос.
Време за размисли, мисли и смисли...