5 август, събития от тази дата, но в други времена и земи
1923 г. – На заседание на ЦК на БКП, съгласувано с Коминтерна, се взема решение за вдигане на Септемврийското въстание.
Септемврийското въстание от 1923 г. е неуспешен бунт, организиран от Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под натиск от Коминтерна, като опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с Деветоюнския преврат по-рано през същата година. В него се включват също така леви земеделци и анархисти. Въстанието е насочено към „установяване на работническо-селско правителство“ в България. Септемврийско въстание като понятие е наложено от българската марксистка историография. Съвременната (колониално-подчинена) историография, като отчита организацията, мащабите и резултатите, характеризиращи септемврийските събития от 1923 г., ги окачествява като Септемврийски бунтове.
След свалянето на земеделците с Деветоюнския преврат през 1923 година и при последвалите го опити за въоръжена съпротива на земеделците (т.нар. Юнско въстание) ръководството на БКП заема позиция на неутралитет. По думите на висшия комунистически функционер и тогавашен генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов „за БКП ръководителите на БЗНС са представители на селската буржоазия“, а според бъдещия партиен водач Георги Димитров „става дума за перипетия между буржоазни сили“. Централният комитет на партията дори се разпорежда комунистите по места, които в някои случаи се включват в действията на земеделците, да се разграничат от тях.
Междувременно още дни след преврата Коминтернът осъжда остро неутралитета на БКП, критикуван от Григорий Зиновиев, Карл Радек и особено от Йосиф Сталин, който дори призовава за „съд над компартията в България или над нейните ръководители“. Коминтернът сравнява преврата с Корниловския пуч в Русия и Каповския пуч в Германия и издава указания за организиране на въстание и обща стачка, а, за да приведе в изпълнение това решение, в България пристига Васил Коларов. В стратегията на Коминтерна по това време България заема важно място, заради относително добрите позиции на местната комунистическа партия, която може да се използва за дестабилизиране на Балканите, като подготовка за по-мащабни акции в Централна Европа и най-вече в Германия.
След няколкоседмичен арест за нередовни документи, Коларов пристига в София в началото на август, последван от друг емисар на Коминтерна, Александър Абрамович.
На продължително заседание на Централния комитет на БКП (т.с.) от 5 до 7 август те успяват да убедят неговите членове, с изключение на Тодор Луканов (лидерът на партията Димитър Благоев е тежко болен и не участва в заседанието), да променят рязко курса на БКП, започвайки бърза подготовка за въоръжена акция.
Още на 6 август е създаден военно-технически комитет за подготовка на въстанието, страната е разделена на 5 окръга с окръжни организации, разработват се планове за саботажи и други акции. На Георги Димитров е възложено привличането на среди извън БКП, като малко по-късно Централният комитет го критикува, заради призивите му за взаимодействие с твърде широки кръгове – от анархокомунисти през земеделци и широки социалисти до радикали и висши офицери.
1938 г. – Подписан е протокол за френски външен заем за Царство България в размер на 375 млн. франка.
Битува мит, че след Деветнадесетомайския преврат от 1934 година (отмяната на партиите) България преживяла бурен икономически растеж и цъфтеж. Прави се пряка, проста, но за сметка на това крайно непълна, и като следствие - неточна връзка между едното и другото. Всъщност, чак такова бурно развитие няма. 1938 е само 4 години след отмяната на партиите и началото на фактически едноличното управление на Борис III. Икономически растеж, и цъфтеж, а България е принудена да тегли заем (колко познато) от 375 млн франка. Това не са днешните 375 млн нито лева, нито евро. Много, много повече са...в Много пъти повече - можете да видите индексите на инфлациите, за да разберете - съотнесено към днешен ден за колко милиарда става дума.
1946 г. – На прохода Хаинбоаз започват работа 2000 младежи от първата национална младежка строителна бригада Георги Димитров, което е начало на бригадирското движение в Народна република България.
Първите прояви на бригадирското движение датират от периода след 1944 г., когато отечественофронтовското правителство привлича на младите хора за доброволно участие в строителството на обекти с национално значение, без или с минимално заплащане. Преки организатори на бригадирското движение (под ръководната роля на БКП) са младежки организации: най-напред Комитетите на демократичната младеж, по-късно СНМ, а след смъртта на Георги Димитров – в Димитровски съюз на народната младеж (ДСНМ), и най-накрая ДКМС.
Мотото на бригадирското движение е „Строим за Родината“, а символът – червен факел.
БКП организира българската интелигенция да създаде много патриотични песни, вдъхновяващи ентусиазма на младите, между които „Елате, хиляди младежи“, „Свири, хармонико, свири“, „Пред нас са блеснали житата“ и други.
Най-популярният поет на бригадирското движение е „Поетът с ватенката“ – Пеньо Пенев.
Бригадите са доброволни и наистина има много включили се с желание и самоотверженост, защото са свързани и със социални гаранции: за кандидатстване във ВУЗ, за работа в промишлени предприятия и др., за да бъдат привлечени младите хора да се запишат в строителството на нова България. В края на 40-те години в бригадирското движение участват и около 1000 православни свещеници, почти половината от членовете на казионния Свещенически съюз.
Проход на Републиката
За начало на организираното бригадирско движение се приема 5 август 1946, когато 2075 бригадири започват прокопаването на първокласен шосеен път през прохода Хаинбоаз, получил названието Проходът на републиката.
Откриването на националната бригада става на 5 август 1946 г. За настаняване на бригадирите е изграден лагер за 2000 души. Оказва се, че желаещите са повече и се налага връщането на малолетните. В крайна сметка участие в бригадата вземат 2085 души. За командир е назначен Пенчо Кубадински – по-късно виден комунистически лидер. Освен младежи, в бригадата участват и 140 партизани, 48 фронтоваци и 22 политически затворници.
Първият етап е до края на 1946 г.
През 1947 г. започва втори, 6-месечен етап, в който се работи на 2 смени. Участват над 18 000 души, разпределени в 18 лагера.
Железопътни линии
Някои от тези строежи се вписват в живота на поколението като героично начало на цяла строителна епоха – жп линията Перник-Волуяк за извозване на каменните въглища от мина „Перник“, жп линията Ловеч-Троян – на горската, селскостопанската и промишлената продукция от този район, жп линията Самуил-Силистра – на „хляба на народа“ от Добруджа.
Самуил-Силистра: Железопътна линия 91 (България)
Свързването на Силистра с железопътната мрежа на страната е предвидено още със Закона за разширяване на мрежата на Българските държавни железници от 1897 г.
На 11 август 1946 г. се набират бригадири, които заминават със специални влакове на строежа на републиканска ж.п. линия Самуил–Силистра. Първият участък от линията Самуил – Исперих (27,4 km) е открит за временна експлоатация на 20 ноември 1948 г. Официалният влак се вози от локомотив 17.02 от парка на депо Русе. Обявяването на този участък за редовна експлоатация става през 1951 г.
Перник-Волуяк. Железопътна линия 6 (България)
Още преди Освобождението на България правителството на Османската империя започва строителството на железопътната линия Белово – София – Кюстендил – Скопие като част от международната линия Виена – Цариград. Предвиждало се след построяването ѝ тя да се експлоатира от Източни железници на Барон Хирш, но строителството е прекратено поради липса на средства.
При изготвянето на първия двегодишен народностопански план за 1947 – 1948 г. като един от най-важните обекти в него е завършването на железопътната линия, предвидено да стане през 1949 г.
В тон с тогавашното време младежката бригада на която е възложено изграждането обещава да завърши основните строителни работи до края на 1947 г. и да предаде линията в редовна експлоатация една година преди определения срок. В разгара на строителството в бригадата работят около 15 000 бригадири, а общо в построяването на линията вземат участие 25 000 младежи, между които младежи от Югославия, Полша, Унгария, Франция и Швейцария.
Ловеч-Троян
След 9 септември 1944 г. населението по долината на река Осъм повдига въпроса за завършване на местната ЖП-линия, като местните хора поемат задължението да осигурят 40 % от общата стойност на линията в труд, материали и пари.
През 1947 започва строежът на първите 15 km, които са прокарани през труден скален терен с изграждане на няколко високи подпорни стени, мостове, водостоци и четири тунела с обща дължина от около 1000.
През 1948 линията е обявена за национален строителен обект, като в построяването ѝ се включват 12 000 младежи-бригадири от цялата страна, които са на издръжка на местното население. Над 30 000 души мъже и жени от тогавашната Троянска и Ловешка околия изработват 62 000 м3 земни работи, извадена скална маса и чакъл 25 000 m3, подготвят и превозват 51 000 траверси. Въпреки сложния терен на трасето участъкът е завършен в много кратък срок и е открит на 10 октомври 1948 г.
Димитровград
На 2 септември 1947 г. започва изграждането на Димитровград, понякога наричан „младият град на социализма“. Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Част от тях стават жители на новия град. От 1948 до 1950 г. те работят в самостоятелна бригада, наречена „Млада гвардия“. Техният девиз е: „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!“.
1947 г. – Започва съдебен процес срещу Никола Петков, обвинен в шпионаж.
В политическия живот Никола Петков навлиза в началото на 1930-те години. Участва в учредяването на Националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт през 1944 г.
Сега, забележете:
Като участник в Деветосептемврийския преврат Никола Петков е сред възможните външни министри в първото правителство на Отечествения фронт, но остава министър без портфейл от 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. През този период привържениците на правителството извършват масови убийства и заседава т.нар. Народен съд, като самият Петков участва във вземането на решение за създаване на концентрационни лагери за политическите противници.
Да ви звучи опозиционно? Опозиционер всъщност става малко по-късно, да видим - защо и как:
От лятото на 1945 г. е лидер на Българския земеделски народен съюз – Никола Петков и Обединената опозиция. След отстраняването от страната на Г. М. Димитров комунистическото ръководство започва да го разглежда като основна заплаха за държавата, а Васил Коларов го определя като „център и надежда на цялата разнолика опозиция“
Значи, разопозиционерства се чак след лятото на 1945. И то защо? Да видим - продължението:
През декември 1945 година САЩ и Великобритания поставят като условие за признаване на българското правителство включването в състава му на 2 представители на опозицията.
Чия е тази опозиция, все пак, щом именно САЩ и Великобритания не просто изразяват мнение, не просто съветват, а направо настояват?
Но Сталин, за да не строши хатъра на довчерашните съюзници, които издигнаха вече "Желязната завеса", все пак е готов на някои компромиси:
По указание на Йосиф Сталин на 5 януари 1946 година министрите Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Антон Югов се срещат с лидерите на опозицията Никола Петков и Коста Лулчев, но те категорично отказват да влязат в правителството, отхвърляйки легитимността на изборите от ноември и настоявайки за прекратяване на "терора на комунистите".
Не щат, значи.
От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI Велико Народно събрание (1946 – 1949).
Борбата му за запазване на "парламентарната демокрация" е обявена за контрареволюционна дейност.
На 24 април 1947 г. ревностният защитник на земеделската кауза Мейнард Барнс (какво странно име за български земеделец) е отзован от София, а след по-малко от седмица е спрян в. „Народно земеделско знаме“.
На 5 юни 1947 г. американският сенат ратифицира подписания на 5 февруари същата година мирен договор с България, което е първата стъпка към признаването на комунистическата власт от страна на САЩ.
Забележете: Никола Петков е курназ, защото очаква САЩ и Великобритания да го спасят. Те обаче имат друго виждане по въпроса.
Същият ден е снет депутатският имунитет на Никола Петков и още в сградата на Народното събрание е арестуван, при което заявява:
„Имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и своя брат – да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си за свободата на българския народ“.
От 6 юни до 15 юли 1947 година Никола Петков е разпитван в Държавна сигурност в следствие за подбудителството на Марко Иванов, Борис Гергов и други офицери за предполагаемото възстановяване на Военния съюз и подготовката на държавен преврат. Заради засиления международен интерес към случая той не е подложен на обичайните (за кого? За бившата полицейска власт до 1944?) изтезания, а режимът му в ареста е следен лично от диктатора Георги Димитров. В показанията си Петков отхвърля всички обвинения, като заявява, че продължава да подкрепя учредителната декларация на Отечествения фронт и първоначалната програма на неговото правителство от 17 септември 1944 година.
От 5 до 14 август 1946 година протича съдебен процес срещу Никола Петков и на 16 август той е осъден на смърт чрез обесване и глоба от половин милион лева въз основа на Наредба-закона за защита на народната власт. Изпълнението на присъдата е забавено, тъй като властите изчакват влизането в сила на мирния договор с Обединените нации на 15 септември, а от друга страна се опитват да убедят Петков да поиска помилване, признавайки се за виновен.
Само за сравнение: смъртната присъда над Вапцаров и други заловени политически затворници до 1944 е извършвана доста по-оперативно. А от 09.06.1923-09.09.1944 в повечето случаи не се церемонят и глезотят със съдебни процеси и смъртни присъди, а по бързата процедура попълват списъка на "безследно изчезналите", в това число и направени да изчезнат безследно с помощта на обикновена телена гарота, например: Гео Милев.
Макар присъдата за екзекутирането на Никола Петков да е вече произнесена, властите все още не бързат, и обмислят целесъобразността на нейното изпълнение.
На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на властта на Георги Димитров, като при това продължава да настоява за отмяната на смъртната присъда на Петков. Тоест, потвърждават правилността на произнесената над него присъда за шпионаж. И с този дипломатически акт на практика го отписват. Или "изписват", въпрос на терминология.
В крайна сметка, както знаем от историята, е екзекутиран. Точно така, както тогава по целия свят, в т.ч. и "демократичния", постъпваха в такива случаи, в т.ч. и със "свои" шпиони.
1958 г. – Плиска, Преслав и Мадара са обявени за историко-архитектурни резервати с национално значение.
От кого? Ами, разбира се, от ония, лошите комунисти, дето всъщност е било социализъм. А днешните БСП-СДС-социалисти дума не дават да се издума за социализъм. Как се стопанисваха тези " историко-архитектурни резервати с национално значение." тогава? Образцово! А сега? Замълчи, сърце...
1976 г. – Създаден е Национален аграрно-промишлен комплекс (НАПС) с подразделения по окръзи (ОАПС) и общини (АПК), с което управлението на земеделието в Народна република България става от кооперативно държавно.
Тоест, беше изпълнена т.н. "комасация", която позволи максимални добиви и износ на готова и преработена продукция в десетки страни по света.
___
Време за размисли, мисли и смисли...