27 юли, In memoriam, на тази дата, но в други времена и земи
916 г. – Климент Охридски, първият български епископ (* ок. 840)
В „Краткото житие“ се казва, че той „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Въз основа на този пасаж, някои учени приемат, че Климент е създателят на кирилицата.
Тази хипотеза обаче среща някои трудности.
От една страна, Охрид, център на Климентовата дейност, остава център на глаголицата в ранното средновековие, докато кирилицата се установява като стандартен скрипт в книжовната школа в Преслав.
От друга, не съществува надеждна традиция, която да свързва името на Климент с кирилицата, а в „Краткото житие“ са установени няколко сериозни исторически грешки, което предполага предпазливост при приемането на твърденията в него. Затова по-голямата част от изследователите отхвърлят гледището, че Климент е създател на Кирилицата. Преобладаващото мнение е, че той е използвал Глаголицата, и че „другите форми на буквите“ се отнасят за подобрение или опростяване на глаголицата.
1841 г. – Михаил Лермонтов, руски писател и поет (* 1814 г.)
1873 г. – Фьодор Тютчев, руски поет (* 1803 г.)
1934 г. – Илия Димушев, български революционер (* 1876 г.)
Димушев е роден в 1876 година в град Лерин, тогава в Османската империя, днес Флорина, Гърция. Син е на големия лерински чорбаджия Димуш Търпенов. Учи в Битолската българска класическа гимназия, където е привлечен във ВМОРО от Гьорче Петров и Пере Тошев. Изключен преди да положи изпитите за IV клас Димушев се връща в Лерин през 1895 година.
От 1897 до 1900 година е касиер на околийския комитет на ВМОРО в Лерин, подпомага дейността на Марко Лерински. В 1898 година при спор между българи и гъркомани в града за аязмото „Свети Пантелеймон“ Димушев напада гръцкия владика и му оскубва брадата, за което е осъден на една седмица затвор. Димушев работи под ръководството на леринския началник на ВМОРО Георги Попхристов.
След затварянето на Даме Груев в Битоля Попхристов се премества в Битоля и Димушев застава начело на околийския комитет на организацията в Лерин. В 1901 година по време на аферата в Костурско Димушев е арестуван. След Илинденско-Преображенското въстание въстание Димушев се опитва да организира наново Леринско.
Гръцки андартски чети нападат сватбата му, другарите на Димушев отвръщат на стрелбата, но са арестувани заедно с младоженеца, откарани в Битоля и осъдени на 15 години затвор. След застъпничеството на чуждестранните консули са освободени.
През 1904 година прави инспекционна обиколка в Леринско заедно с Даме Груев, след което се прехвърля във Воденско. През 1905 година е делегат за Леринско на Битолски революционен окръг и е избран за касиер на окръжното тяло, но на 14 август е арестуван, заради намерени негови писма в арестуваните четник Пандил Шишков в Айтос. Димушев е осъден на 15 години.
След Младотурската революция в 1908 година е амнистиран, става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Лерин. В 1909 година на Отоманския конгрес в Дебър представлява българите от Леринско.
При обявяването на Балканската война през есента на 1912 година се включва в отряда на Васил Чекаларов и Иван Попов в похода им към Костурско. Връща се в завзетия от гръцките войски Лерин и е назначен за кмет на града. При посещение на гръцкия крал в Лерин заявява:
„Българин съм роден, българин ще умра.“
Скоро след това е принуден да избяга през Солун в окупирания от български части Сяр. Взима участие в похода на четите на Васил Чекаларов и Иван Попов през юни - юли 1913 година. След разгрома им от гръцките войски край Екши Су в началото на юли 1913 година успява да достигне родния Лерин, но там на 3 август е пленен от новите гръцки власти. Осъден на смърт, като по-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор след защитата от страна на губернатора Нико Загорас. Лежи в Атинския затвор до март 1914 година, когато е освободен и емигрира в България.
Участва в Първата световна война като доброволец. След войната се установява в Бургас, занимава се с търговия и възглавява местните Леринско дружество и Илинденската организация.
1959 г. – Александър Цанков, министър-председател на България (* 1879 г.)
Министър-председател на България в 41-вото (1923) и 42-рото (1923 – 1926) правителство. Председател на XXI (1926 – 1927) и XXII (1927 – 1930) Обикновено Народно събрание. Министър на народното просвещение (15 май 1930 – 29 юни 1931).
В сформираното след Деветоюнски преврат 1923 г. правителство, Цанков покровителства извънзаконни и престъпни действия, обяснявани пропагандно със защита на българската държава от метежи, атентати, въоръжени чети и подривна дейност на комунисти и земеделци. Управлението му организира отвличания, изтезания и многобройни убийства, което създава на Цанков прозвището „кръволок“ и „кървав професор“. Мнозина чуждестранни наблюдатели по това време определят властта на Цанков като „най-ужасното и безскрупулно правителство в Европа“.
1960 г. – Георги Кьосеиванов, министър-председател на България (* 1884 г.)
2002 г. – Христо Фотев, български поет (* 1934 г.)
Още с първите си книги Фотев е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!...“. Морето е централен философско-поетичен символ в лириката му.
___
Време за размисли, мисли и смисли...