26 юли, In memoriam, на тази дата, но в други времена и земи
811 г. – Никифор I, източноримски император (* 760)
Никифор I Геник (на гръцки: Νικηφόρος Α΄) (760 – 26 юли 811), в по-редки случаи Никифор I Логотет, е източноримски император управлявал от 31 октомври 802 г. до смъртта си на 26 юли 811 година.
По произход Никифор I е покръстен арабин, патриций от югозападна Анатолия, който успява да се издигне до поста на логотет (logothetēs tou genikou, финансов министър) при императрица Ирина. След дворцов преврат императрицата е детронирана и заточена, а Никифор I заема властта (802 г.) заедно със сина си Ставракий.
Никифор, след като ограбва и опожарява Крумовата резиденция, потегля обратно за Константинопол като победител. Докато ромеите са опиянени от разграбването на Плиска, Крум мобилизира всички налични сили и се подготвя за решително сражение. Той е разгневен както от отказа на императора да сключи мир, така и от невижданите жестокости, грабежи и произволи в държавата му. Българите заграждат входовете и изходите на планинските проходи с дървени укрепления и правят прегради в тесните места.
Когато Никифор научил за всичко това, разбрал, че пътят за отстъпление е отрязан, като луд почнал да се лута и като не знаел какво да прави, извикал:
„Дори да бяхме с криле, пак нямаше да избегнем гибелта си!“.
Крум събрал войската си и през нощта срещу събота, 26 юли, нападнал.
В планинските теснини на Върбишкия проход става страшна касапница. На разсъмване българите се нахвърлят върху палатката на василевса, където според българската възрожденска легенда Никифор бил посечен от Крум Страшни с думите:
„Като не щеш мира – на ти секира!“
Не се знае със сигурност как точно загива Никифор. Някои казват, че ромеите го убиват с камъни, след като той пада, а от женоподобните му служители, с които той спи наедно, едни загиват в огъня на преградата, а други от мечовете на българите. В нощния бой освен императора, загиват много видни велможи и военачалници – патриций Теодосий Саливара, стратегът на източните войски патриций Роман и стратегът на Тракия. Много офицери и безброй много войници намират гибелта си в планинските теснини. Летописецът Теофан отбелязва
„цялата християнска красота загина!“.
Ставракий, синът на Никифор, тежко ранен в гърба, едва успява да избяга в големи страдания до Адрианопол.
Поражението на император Никифор I и войската му във Върбишкия проход на 26 юли 811 г. неутрализира за дълго опасността от Източноримската империя. Българите закрепват всички завоевания на запад заедно със Средец. Държавата е запазена за дълго от бъдещи нападения от страна на ромеите.
1894 г. – Цани Гинчев, български писател (* 1835 г.)
Роден е в Лясковец през август 1835 (според някои източници – 1832). Автор е на книгата „Български басни“ и на повестите „Ганчо Косерката“, „Женитба“ и „Зиналата стена“. Същите повести публикува в списание „Труд“ (1887 – 1892), докато е негов редактор.
Учил се в селищното килийно училище, после в Метоха при Петропавловския манастир под ръководството на игумена му Максим Райкович, след това и във Велико Търново при Никола Златарски.
През 1846 отива „на бахча“ в Букурещ. През 1848 става градинар в Белград. Спечелил пари, за да продължи образованието си в Белградската гимназия. В Белград се запознава с Раковски, сближава се с него и става член на легията му. 1858 се премества в Одеса, където дели квартира с Раковски.
Станава сътрудник на етнографския труд на Раковски „Показалец“, в който авторът отпечатал народни песни, приказки, обредни обичаи и вярвания, както и народен календар. Гинчев преписвал, коригирал труда на Раковски, дори разпродавал книгите му в Бесарабия и Молдова.
През 1860 се разделя с Раковски и отива в Киев, където следва естествени науки.
През 1862 става учител в българската колония Карагач в Бесарабия, където прекарва седем години.
През 1864, идвайки за кратко в България се жени за дъщерята на виден търновски търговец. През 1868 отпечатва народни умотворения в списание „Общ труд“.
Окончателно се завръща в България през 1870. Същата година издава първата си стихосбирка „Български басни“, а през следващата 1871 издава и учебник по „Земляделие за всекиго“.
През 1872 отпечатва в Цариград своята балада „Неожидана среща“.
1873 се премества в Габрово, където преподава естествени науки (история), химия и черковнославянски език. Тогава участва и в подготовката на въстанието на Цанко Дюстабанов. След провала на въстанието по внушение на габровските чорбаджии, учителите от Априловската гимназия биват заловени и откарани на съд във Търново. След двумесечен престой в затвора Цани Гинчев бил назначен за Окръжен управител на Оряхово.
От 1 юли 1880 Гинчев е назначен за училищен инспектор във Врачанското и Оряховското учебни окръжия, както и за първостепенен учител в Лом. Част от живота му по това време е свързана с град Бяла Слатина. Той съдейства за утвърждаването на града като околийски център, за разширяване на образователното дело, за откриване на седмичен пазар за едър рогат добитък. Неговото име носи едно от училищата в града. Според местни слухове, Гинчев помогнал за разширяването на училищната сграда, като станал през нощта и разместил колчетата обозначаващи размерите на бъдещото училище.
През 1886 Цани Гинчев се премества като учител в Търновската девическа гимназия по български език и литература и естествена история. Едновременно с това от следващата 1867 става издател и на списание „Труд“, в което и печата свои трудове. През първата година това е „Няколко думи за историята на нашето градинарство“, на следващата 1888 – повестта си „Зиналата стена“, а през 1890 и повестта „Ганчо Косерката“. През 1892 Гинчев издава повестта си „Женитба“, както и „Писма за корените и законите на българския език“ и „Седянка“.
След 30 годишно учителстване в чужбина и в България, през 1893 Цани Гинчев се оттегля от професията учител, но става член и ревностен сътрудник на образуваното по негово време Българско книжовно дружество (превърнало се по-късно в Българска академия на науките). Сътрудничи на сборници, списания и вестници отпреди и след Освобождението в духа на народознанието и литературата.
През юли 1894 Гинчев участва в І конгрес на българската публицистика.
След себе си Цани Гинчев оставя незаличима следа със своето творчество, народополезна дейност и родолюбие. Човекът, който е работил денонощно и не уморно, оставя незабравими балади, повести, патриотични и лирични стихотворения, научни статии по езикови, земеделски и битови въпроси, вкл. и незавършена енциклопедия на болестите и лекуването им с билки (Лекарственик – 77 билки за 77.5 болести).
1904 г. – Димитър Попстаматов, български революционер (* 1880 г.)
Димитър Попстаматов е роден в 1880 година в село Бугариово, Солунско, тогава в Османската империя, днес Неа Месимврия, Гърция. Син е на българския свещеник и революционер Стамат Танчев и племенник на Божин Танчев. Сестра му Петра Попстаматова е учителка и деятелка на ВМОРО. Димитър Попстаматов завършва V клас на Солунската българска гимназия и става учител в село Конско, Гевгелийско, а по-късно в Морарци (днес Антигония), Кукушко.
По време на Солунската афера от 1901 г. е арестуван от турските власти. През 1903 година е четник при Кръстьо Асенов, ранен е заедно с Вано Ташев от Морарци в сражението при Постолар от 2 юли 1903 година, когато четите на Кръстьо Асенов, Апостол Петков и Трайко Гьотов отблъскват турски аскер. По-късно в края на година оглавява чета в Струмишко, а на следната 1904 година - в Малешево.
В 1904 година е обграден от турска потеря в село Митрашинци и загива в сражението.
Христо Силянов пише за Димитър Попстаматов:
„...Димитър поп Стаматов импонираше на всички в гимназията със страшната си физическа сила, а после се прочу като безстрашен терорист и четник, но загина твърде рано.
1904 г. – Тодор Пеев, български общественик (* 1842 г.)
Тодор Пеев е роден през 1842 година в град Етрополе. Първоначално се образова в родния си град, след това в Ловеч и София. Учи във Френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград (1863-1865). Работи като главен учител в Силистра, Кюстендил и Етрополе. Съдейства за откриването на девическо училище и на читалище „Напредък“ в Етрополе.
Включва се в националноосвободителните борби на българите. Избран е за председател на Етрополския частен революционен комитет на ВРО (1870). Взема участие в работата на Общото събрание на БРЦК в Букурещ (1872). Включен е в състава на комисията, която изработва програмата и устава на организацията. Пеев основава комитети в Кюстендил, Радомир и в Осоговския манастир “Свети Йоаким”, като стига до Крива Паланка. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание в 1875 година и на Априлското въстание на следната 1876 година.
Тодор Пеев се е познава и поддържа кореспонденция с много видни представители на национал-освободителното движение. В едно от писмата си до него Христо Ботев излива огорчението си от бездействието на революционните среди:
„Види се, че самият наш живот е безсъдържателен, ако секи път, щом зема перото, неволно ми се изпречва вопрос: що да пиша? … Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да прознеса над себе си праведния приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава Богу и дяволу, природата не ни е обидела нито умствено, нито физически – защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете?“
След Освобождението заема редица важни административни длъжности. Окръжен началник на Златишко, Кюстендилско, Варненско, Плевенско и Свищовско. Окръжен управител във Варна (1899). Търговски агент в Скопие (1899-1901). Член е на Българското книжовно дружество. Автор е на ценни мемоари и на пиесата „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“.
Разочарован от следосвобожденската действителност се самоубива на 26 юли 1904 година в град София.
___
Познато?
___
Време за размисли, мисли и смисли...