26 юли, родените на тази дата, но в други времена и земи
1862 г. – Васил Кънчов, български историк, географ и политик († 1902 г.)
Васил Кънчов е роден на 26 юли (14 юли стар стил) 1862 година във Враца в семейството на бъчвар. След като завършва четирикласното училище в родния си град, през 1880 година заминава със стипендия от общината да учи в Ломската гимназия. През 1884 година завършва с отличие и през следващата учебна година е главен учител на врачанското четирикласно училище.
През 1885 година Кънчов получава държавна стипендия и заминава да учи химия в Харков, където се запознава с Марин Дринов, но малко по-късно прекъсва образованието си, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война. След войната учи химическа технология – три семестъра в Мюнхен и два в Щутгарт. В началото на 1888 година заболява от ревматизъм, отива на лечение в Тирол, но губи стипендията си и трябва да се върне в България, без да се е дипломирал.
След като няколко месеца е учител в железарското училище в София, Васил Кънчов заминава за Солун, който по това време е още под османско управление. От септември 1888 година той е учител по химия в Солунската българска мъжка гимназия, през 1891 година става директор на българските училища в Серско, а през 1892 – 1893 година е директор на Солунската гимназия. В Солун се жени за Христина Балтаджиева, учителка в Солунската девическа гимназия (1867 – 1893).
През този период Българската екзархия развива активна дейност в Македония, основавайки множество нови училища в цялата област. Кънчов често пътува в различни части на Македония, събирайки етнографски, исторически и географски сведения за посещаваните места. Работата му е забелязана от екзарх Йосиф, който през март 1894 година го назначава за главен екзархийски инспектор на българските училища в Македония, за да му създаде по-добри условия да продължи проучванията си. Докато изпълнява тази длъжност, през юни 1897 година в Цариград е направен неуспешен опит за убийството му, вероятно организиран от полицията.[3]
Пътуванията на Кънчов му позволяват да изработи първата цялостна българска статистика на населението в областта Македония – „Македония. Етнография и статистика“. За него Иван Хаджиниколов казва:
„Васил Кънчов беше много словоохотлив и между другото в приказките си каза, че той е дошъл учител в Солун да побългари Македония. Много и силно казано. Възразих му, че така не трябва да се говори и себе си да надценява, тъй като Македония отдавна е българска и че македонските българи отдавна водят борба с рутината, ней ѝ трябва просвета, каквато всички учители и духовници понастоящем трябва да пръскат.“
През ноември 1897 година Васил Кънчов напуска поста си в Екзархията с намерението да продължи работата си в България. Прибирайки се в страната през Сърбия, той е задържан за кратко в Ристовац, където полицията се опитва да намери у него компрометиращи материали, с които да го злепостави пред османските власти.
След кратък престой във Враца, от 1898 година Кънчов се установява окончателно в София, където живее на улица „Неофит Рилски“ №80. От 1898 е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките, като през периода 1898 – 1901 г. е деловодител и секретар на Историко-филологическия клон към него. През 1899 и 1901 година е избиран за народен представител от Враца като кандидат на Прогресивнолибералната партия, а през 1901 година става и подпредседател на Народното събрание. В началото на 1902 година става министър на народното просвещение в правителството на Стоян Данев.
Към 15 часа на 6 февруари (24 януари стар стил) 1902 година Васил Кънчов е застрелян в кабинета си в Министерството на народното просвещение от Тома Каранджулов, който се самоубива непосредствено след това. Каранджулов, родом от Прилеп, е бивш учител, уволнен поради непригодност, който в продължение на няколко години прави постъпки пред различни министри да бъде върнат на работа, като често прибягва до заплахи.
Ученикът му Иван Крайничанец пише за него:
„Неговата културна и научна дейност остави неизгладими следи във възраждането на Македония.“
Във Враца има средно училище, което носи името на Васил Кънчов.
1875 г. – Карл Густав Юнг, швейцарски психолог и психиатър († 1961 г.)
1942 г. – Людмила Живкова, български политик († 1981 г.)
Живкова си поставя за цел популяризирането на българската култура и историческо наследство в чужбина. Комитетът организира изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи“, която е представена в 25 страни по света, а през 1974 година самата Живкова защитава докторска дисертация на тема „Казанлъшката гробница“.
Живкова проявява интерес към колекционирането на произведения на изкуството и антики и поставя началото на колекцията, поставила началото след нейната смърт на Галерията за чуждестранно изкуство в София. По нейна инициатива се провеждат редица международни изложби и мероприятия, България посещават някои изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят. С нейна намеса е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол.
Людмила Живкова организира няколко мащабни кампании. Тя е създава движението „Знаме на мира“ и свързаните с него Международни детски асамблеи, провеждани през 3 години международни детски фестивали. В тази връзка е изграден парковият комплекс „Камбаните“. Всичко това е свързана и с т.нар. „всестранно развита личност“, за което е създадена специална държавно финансирана програма.
Людмила Живкова стои в основата на честванията на „1300 години България“. В тази връзка е създадена специална служба „Културно наследство“, чиято цел е със съдействието на Държавна сигурност да купува намиращи се в чужбина исторически паметници, свързани с българската история.
Построен е Националният дворец на културата (НДК) в София (който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име).
Това е "Златният век" за българската култура, за дейците на културата, за българското кино, театър, книги, възстановяване и поддръжка на исторически паметници, крепости, храмове, манастири. Същите дейци, които след 1990 подло и неблагодарно оплюха нейната памет, нейното дело, и времето, през което благодарение на нея станаха известни, народни любимци, и пълните зали и всякакво техническо и организационно обезпечение за концертите и изявите на артистите.
Същите, които без нея, след 1990, се оказаха захвърлени, ненужни, и неуспешни да плуват в мътните, но за сметка на това дълбоки и ледено-студени води на колониалния капитализъм, който безумно наричаха "свободата", разбирайки мечтите си за лично богатство и успех.
___
Време за размисли, мисли и смисли...