30 юли, In memoriam, на тази дата, но в други времена и земи
1868 г. – Стефан Караджа, български революционер (* 1840 г.)
Връх Стефан Караджа на Антарктическия полуостров е наименуван на революционера.
Революционна дейност
Стефан Караджа е сред първите доброволци в организираната от Раковски Първа българска легия в Белград. Проявява се в сраженията с турците в Белград. След разпускане на легията Стефан Караджа се завръща в Румъния, където се отдава изцяло на народната борба. Няколко пъти преминава Дунава с революционни задачи.
През 1866 г. за пръв път се присъединява към малка чета, водена от Хаджи Димитър и Желю войвода, с която прехвърля на десния бряг на Дунав.
През 1867 г. постъпва във Втората българска легия.
През 1868 г. след разпускането на легията, се връща в Румъния, където отново се събира с Хаджи Димитър.
На 6 юли двамата начело на чета от 127 души минават Дунав при село Вардим. В боя в местността Канлъдере край Вишовград Стефан Караджа е ранен тежко и е пленен от изпратените от Мидхад паша войски.
След това, на 12 юли, е отведен в Търново, а по-късно в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден съд, наречен престъпен съвет, и осъден на смърт чрез обесване.
На 30 юли 1868 г. умира от раните си в Русенския затвор. Погребан е от баба Тонка.
1898 г. – Ото фон Бисмарк, 1-ви канцлер на Германия (* 1815 г.)
Бисмарк, в качеството си на канцлер на Германската империя, е домакин на Берлинския конгрес и "спасител на мира в Европа" посредством подписания през 1878 г. Берлински договор.
Известен е с това, че след освобождението на България цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича „прусаците на Балканите“.
Колониална политика
През 1881 г. Бисмарк заявява, че „дотогава, докато той е канцлер, Германия няма да има никаква колониална политика“.
Все пак, "независимо" от това, в периода 1884 – 1885 г. са създадени германски колонии в Югозападна и Източна Африка, в Того и Камерун, Нова Гвинея, на архипелага Бисмарк, Соломоновите и Маршаловите острови.
След обединението на Германия ("с огън и меч") той е райхсканцлер от 1871 до 1890 г.
Във външната си политика Бисмарк се стреми да подсигури Германия срещу война и да изолира Франция чрез сложна система от международни съюзи. Една от първите стъпки в тази посока е сключването на Съюза на тримата императори между Австро-Унгарската, Руската и Германската империи през 1873 г. Това съглашение осигурява на първо място мир между трите държави, а освен това те трябва да съгласуват и обединяват действията си в политиката на Балканите. За Германия е важно Русия да се въздържа от съюз с Франция, тъй като това намалява риска от война на два фронта.
През 1879 г. Германия подписва военен договор и с Австро-Унгария. Съюзът на тримата императори фактически се разпада през 1887 г., но Русия и Германия сключват таен договор за презастраховане, по силата на който запазват неутралитет помежду си в случай на война с трета страна.
Един от инициаторите на Берлинския конгрес, подписва Берлинския договор през 1878 г. Въпреки че в Руско-турската война подкрепя Русия, отношението му към балканските народи е негативно. В един разговор той споделя:
„Нека тези крадци на овце разберат, че европейските правителства не се интересуват от борбите им.“
1947 г. – Лука Групчев, български революционер (* 1874 г.)
Роден е в 1874 година в Охрид. Принадлежи към големия род Групчеви (Групче). Завършва гимназия в София, след което учи в университета, но не завършва. Учител е в Охрид и главен учител в Ресен.
От 1903 година е нелегален. За кратко е в четник при Тома Давидов. Делегат е на Смилевския конгрес на ВМОРО като едни от представителите на Охридския район, където е избран за член на Охридското горско началство. Секретар е на четатата на Яким Алулов и впоследствие самостоятелен войвода на Стружки Дримкол по време на Илинденското въстание.
След въстанието се оттегля през Албания и Черна гора в България, където работи като секретар на III-та Девическа гимназия в София. През 1904 година е включен в Задграничното представителство на ВМОРО.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Нестроевата рота на 9 велешка дружина. Награден е със сребърен медал. По време на Охридско-Дебърското въстание през септември 1913 година Групчев влиза във временната управа на Охрид.
През 1938-1939 година заедно с Лазар Томов и Христо Танушев е член на редакционния комитет на списание „Илюстрация Илинден“.
1949 г. – Стоян Данев, министър-председател на България (* 1858 г.)
1951 г. – Асен Разцветников, български писател (* 1897 г.)
1961 г. – Мамин Колю, български революционер (* 1880 г.)
Никола Коев е роден в Хасково през 1880 година. Братов син е на войводата Тане Николов. Получава основно образование и от януари 1901 до ноември 1902 година служи в 10 пехотен родопски полк. Включва се в редовете на ВМОРО още в казармата и веднага след уволнението си заминава за София, където се сформират организационните чети за въоръжена борба в Македония. През 1903 година влиза в Македония като четник на Иван Наумов Алябака.
По време на Илинденското въстание заедно с Коста Христов Попето запалват Крушевската жандармерийска казарма. След потушаването на въстанието Мамин Колю се прибира в България.
В София през 1904 година заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул, при което е ранен гавазинът му и след възникналия скандал властите са принудени да ги заловят и осъдят. Шест месеца по-късно без разгласяване на амнистия са изведени от затвора и посъветвани да изчезнат от полезрението на властите. Мамин Колю се отправя веднага към Македония и от 1905 година до Хуриета е последователно четник при Коста Попето, Иван Наумов, Апостол Петков и Ичко Гюпчев. След реакционния контрапреврат с четата на Христо Чернопеев участва в похода до Цариград за детронацията на султана и откарването му в Солун.
От 1912 година Мамин Колю е подвойвода и байрактар в четата на чичо си Тане Николов. Участва в Балканската война. При защитата на Елидже е самостоятелен войвода.
През зимата и ранната пролет на 1913 е участник в Покръстителната мисия на Българската Екзархия в Родопите.
След освобождението на Западна Тракия Мамин Колю се жени в село Кушланли, Гюмюрджинско и от 1914 до 1919 живее в Ксанти и Гюмюрджина, като известно време е на служба като български стражар. През периода 1920 - 1924 сътрудничи в Хасково и Западна Тракия на ВТРО.
След 1924 година се оттегля от революционна дейност и до 1945 година е мелничар в Асеновград заедно с Тане Николов. От 1949 до смъртта си през 1961 живее в родния си град Хасково.
Мамин Колю е колоритна личност, която се превръща в любимец на населението в Македония и Тракия, което го възпява в много народни песни, които се пеят в цялото българско етническо землище – от Гора до Северна Добруджа.
2010 г. – Стефка Съботинова, българска народна певица (* 1930 г.)
Родена е на 2 април 1930 г. в Розов кладенец, област Стара Загора. Предците ѝ са били преселници от Беломорска Тракия и от тях тя наследява огромно и своеобразно певческо наследство. За професионалната певческа кариера я открива фолклориста и народен певец Жечо Долчинков. Дълги години е била хористка и солистка в Държавния ансамбъл „Филип Кутев“. С ансамбъла гастролирала в най-големите концертни зали по света. В началото на седемдесетте години постъпва в Ансамбъла за народни песни на Българската телевизия и радио и в състава „Мистерията на българските гласове“. Тя е единствената певица със солови песни в първия албум на Марсел Селие „Мистерията на българските гласове“. В него са включени песните „Притури са планината“ и „Мър, Станке ле“. Още тогава „Притури са планината“ е използвана като част от филмовата музика в световните продукции“ Исус от Монреал“ и „Лионците“. Стефка Съботинова в дует с Тинка Пешева записва много хумористични народни песни, сред които особено популярни са „Цонке ле, чушко червена“, „Заплакал е стар, бял дядо“ и „Овдовяла лисичката“.
Световна известност добива през 1994 г. с песента „Притури са планината“, с новия модерен аранжимент на Жаки Анона.
___
Време за размисли, мисли и смисли...