30 юли, събития от тази дата, но в други времена и земи
1868 г. – Българските земи под османско иго: Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е разбита от османски редовни войски на връх Бузлуджа.
Боен път
След преминалото обучение на четниците, четата тръгва от румънското село Петрушан, преминава Дунава през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. и навлиза в България. Преминаването на Дунава се осъществява край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра.
Тъй като още при дебаркирането са забелязани от турски патрул, войводите провеждат военен съвет, на който е решено да не се обявява въстание, а да се прекъсне телеграфа между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балкана. След това четата се отправя към с.Сяръ Яр, където престоява известно време и се снабдява с коне и каруци.
Още същия ден четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена да заеме позиции в лозята на с. Караисен. Отбранявайки се организирано, четниците отблъскват всички атаки, като дават няколко жертви, сред които Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване, отрядът обхожда турските позиции и продължава на юг.
Сутринта на 8 юли решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и, без да успеят да починат, отново трябва да приемат боя. След няколко часово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник – Пеню Хаджипенев (Тошооглу).
Избират направление западно от с. Бяла черква и прекосяват р. Росица, но не успяват да се откъснат от противника. Вместо това, на 9 юли, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с 4000 редовна войска. в местността Дълги дол и отново е принудена да влезе в бой.
За трите дни марш от Дунава към Балкана това е трето сражение без никакъв отдих.
Редовните турски части атакуват фронтално четническите позиции, на моменти се стига до ръкопашен бой с многочисления враг и броят на боеспособните четници намалява до 85 човека. Дочакала нощта, четата се изтегля на север и с обходен маньовър поема към планините, но не успява да скрие следите си.
Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Лошата позиция принуждава войводите да заповядат фронтална атака на една височина. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да заловят ранения на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски, височината е овладяна и от тази позиция боят продължава до късния следобед. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите.
На 13 юли достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14 – 15 човека изостава и се отделя.
Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби. Някои учени считат, че в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само няколко човека.
Войводата Стефан Караджа пък умира на 31 юли от раните си в затвора. Според някои изследователи обаче, Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, като за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен (тогава Аджар). Там, въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър починал от раните си около 5 август/17 август 1868 г.
Погребан е на същото място.
Дванадесет години по-късно, през ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар от пловдивския викарен Епископ Гервасий Левкийски (по-късно, Митрополит Сливенски). Малко по-късно майката на Хаджи Димитър прибира тези кости и те са препогребани в църквата "Св.Николай Чудотворец" в кв. Клуцохор в Сливен.
През 1970 г. във връзка с цялостно преустройство на къщата музей „Хаджи Димитър" и възстановяването на съборените сгради костите са предадени в Регионалния исторически музей в Сливен.
1877 г. – Руско-турска война (1877–1878): По време на обсадата на Плевен корпусът на генерал-лейтенант Николай Криденер осъществява втората атака срещу града.
През следващите десет дни и двете страни получават силни подкрепления. Руските части са усилени с нови 26 000 души и така нарастват до 35 000. Генерал-лейтенант Николай Криденер вече разполага с 36 батальона, 32 ескадрона и 184 оръдия.
Силите на Осман паша нарастват до 22 000 души или 33 табура, 7 ескадрона и 58 оръдия като вече сформират Западната турска армия.
Видно е, че русите нямат голямо числено превъзходство в жива сила, но имат тройното превъзходство в артилерията. То обаче се оказва напълно ненужно, понеже Осман паша вече е изградил множество землени защитни съоръжения.
Като допълнение – руското командване се страхува да изпраща оръдията си на първа бойна линия, поради което те се оказват неефективни, а руските пехотинци са разстрелвани от добре прикритите турски войски.
На 18/30 юли руското главно командване нарежда на генерал-лейтенант Николай Криденер да атакува повторно Плевен. Той не вярва в крайния успех, понеже изчислява погрешно противниковите сили на 50 – 60 000 души, при това на защитни позиции. Водят се тежки боеве при Сулуклийския дол, Гривишките редути и Зелените хълмове. До края на деня турците отблъскват всички руски атаки и си възвръщат изгубените позиции.
Атака на лявата колона
Генерал Шаховски, заблуден от едно придвижване на десния фланг, което взема за настъпление, заповядва в 14:30 часа атака на 125 Курски и 126 Рилски полк (бригадата на генерал Горшков). В същото време генерал Криденер смята да отложи настъплението за следващия ден, понеже счита артилерийската подготовка на десния фланг за недостатъчна. Когато обаче получава известие, че лявата колона е започнала вече атаката, заповядва на генерал Веляминов да атакува също с дясната колона.
Полковете на Шаховски се насочват към укрепленията северозападно от с.Радишево, отбранявани от войските на Тахир паша. С малко загуби, те успяват да изтласкат врага и превземат слабо укрепената Ибрахим бей табия, защитавана от един табур и батарея с две оръдия. Командирът на батареята Хурмит ага е убит, но войниците на Ибрахим бей се изтеглят с едното оръдие, а на другото взимат затвора.
Турците се оттеглят в укрепленията Атуф паша и Араб табия северно от Сулуклия дол (днес в кв. Дружба на Плевен) и получават подкрепления. Виждайки отстъплението на табурите на Тахир паша, гарнизонът на Омар бей табия, с командир Хасан Сабри паша, за да не бъде обкръжен, също се оттегля и прегрупира южно от Плевен. Руските полкове превземат четири укрепления, но генерал Шаховски не се решава да изпрати резерви, преди да получи подкрепления от общия резерв на Криденер. Обратно на това, Осман паша изпраща в този сектор на отбраната две трети от войските си и спира руското настъпление. Русите все пак получават в подкрепление 118 Шуйски полк и с общи усилия преминават за кратко отново в настъпление. Тогава загива и командирът на Шуийския полк, полковник Каулбарс, ранен с три куршума в крака, стомаха и гърдите. Умората на русите, трудният терен, непоносимата жега, както и поредицата турски контраатаки, принуждават оредялата лява колона да предприеме постепенно отстъпление към изходните си позиции при с.Радишево и оттам към с.Пордим. По време на отстъплението много от ранените войници са спасени и отведени за лечение в лазаретите.
Атака на дясната колона
Планирано е дясната колона да атакува Гривицкият редут, който представлява главен опорен пункт на отбраната на Осман паша. Редутът има силен профил и е пригоден както да артилерийска, така и за пушечна отбрана. Встрани от него се намират множество ложементи и окопи. Атакуван е от две страни от батальоните на 121 Пензенски, 122 Тамбовски и 123 Козловски полк. В резерв остават 17 Архангелогородски, 18 Вологодски и 20 Галицки полк, участници в първата атака на Плевен. Овладени са с щикове и с цената на големи загуби турската батарея и първия ред ложементи. Батальоните се нахвърлят на втория ред, но са посрещнати от дъжд от куршуми от редута. В боя са хвърлени и резервните три полка, но това не дава резултат. Атаката е отбита и е издадена заповед за отстъпление.
Действия на Кавказката казашка бригада
Действията на Кавказката казашка бригада, под командването на генерал Скобелев, има самостоятелен характер. Бригадата напуска бивака си при с.Бохот в 6 часа и под прикритието на сутрешната мъгла достига с.Къшин. Като продължава да настъпва, тя заема командните височини, обкръжаващи Плевен от юг, като достига само на 600 метра от покрайнините на града. Турската артилерия открива огън по бригадата, последван от настъпление на пехота. Понеже е отделен от колоната на Шаховски от дълбок каменист дол (местността Кайлъка), Скобелев е принуден с бой да отстъпи към с.Къшин, където остава да охранява левия фланг на руското настъпление.
Втората атака на Плевен е истинска катастрофа за русите. Загубите са изчислени в убити и ранени на 168 офицери и 7167 войници. Турските загуби са едва 1200 убити и ранени.
Като основни причини за неуспеха на атаката може да се посочат:
- Неправилно направление на главния удар.
- Слаба артилерийска и оръжейна подготовка на атаката.
- Лоша комуникация на първата бойна линия с резервите.
- Слабо числено предимство в пехотата.
- Бездействие на конницата.
1913 г. – Бежански въпрос: 15 Обикновено народно събрание отпуска 500 000 лв. за подпомагане на бежанците.
Той възниква в резултат на масовия приток на българи бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, останали вън от пределите на свободната българска държава след ревизирането на Санстефанския мирен договор от 1878 г. от западноевропейските велики сили и последвалите Букурещки мирен договор от 1913 г., Цариградски договор от 1913 г. и Ньойския мирен договор от 1919 г.
Първа бежанска вълна (1878 – 1879 г.)
Първият приток от български бежанци пристига в страната през 1878 – 1879 г. след изтеглянето на руските войски от южните български земи и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание 1878 – 1879 г. Бежанците тогава са над 15 000 души.
Втора бежанска вълна (1903 г.)
Извършеното през 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България става повод за рязка промяна в отношението на османското правителство към многобройното българско население, живеещо в Източна Тракия. В отговор на някои акции, предприемани от Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Одринско, местното българско население е подлагано на жесток терор, което принуждавало немалка част от него да търси спасение в България. След неуспешния край на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., страната е залята от нова голяма бежанска маса от Македония и Одринско. До избухването на Балканската война през 1912 – 1913 г. броят на бежанското население в България възлиза на около 120 000 души.
Трета бежанска вълна (1913 – 1923 г.)
Нов, още по-голям приток от български бежанци идва от територията на съседните балкански страни след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война от 1914 – 1918 г.
При подписване на Ньойския мирен договор през 1919 г., Гърция, с помощта на западните съглашенски сили, налага на България и т. нар. конвенция за „доброволно“ изселване на населението между двете държави. След поражението на гръцката армия в Мала Азия през есента на 1922 г., атинското правителство забравя за тази спогодба и прогонва насилствено от Западна Тракия огромен брой българско население. Спогодбата Моллов - Кафандарис от 1927 г. само оформя това положение.
Четвърта бежанска вълна (1940 г.)
Последната значителна вълна от бежанци пристига в България след връщането на Южна Добруджа през 1940 г. По силата на последвалия Крайовски договор 1940 г. през есента от Северна Добруджа са изселени принудително около 70 000 души българи.
Положението на бежанското население в България е твърде тежко. Поради липса на средства българските правителства не са в състояние да му осигурят сносни условия за живот. Сключеният през 1926 г. бежански заем не довежда до съществена промяна на неговото социално-икономическо положение.
___
Време за размисли, мисли и смисли...