29 юли, In memoriam, на тази дата, но в други времена и земи
1917 г. – Райна Княгиня, българска учителка и революционерка (* 1856 г.)
В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.
В ученическите си години Райна Попгеоргиева Футекова е избрана от българската общност сред панагюрските ученички да продължи образованието си в Старозагорското девическо училище на издръжка на общината. Като будна и интелигентна девойка, изборът на панагюрци се пада на нея и на нейна съученичка панагюрка – като бъдещите учителки в града.
След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания. Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан.
След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи 3 години медицина и става акушерка – първата дипломирана в България. Написва своята „Автобиография“, излязла първо на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат.
Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев (като краен русофил) не може да си намери работа.
Райна осиновява момиченце – Гина.През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Умира скоро вследствие на политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с 3 деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Поддържа тесни връзки с Венета, вдовицата на Христо Ботев.
Въпреки влошеното си здраве, рано починалия съпруг, 6-те деца тя неуморно акушира безплатно на бедните жени, а благодарение на акуширането на дипломати и други по-богати и знатни люде успява да издейства построяването на Майчин дом в София – сегашния Национален център по трансфузионна хематология, като името Майчин дом продължава да носи близката до него градинка на булевард „Христо Ботев“, малко преди Централна гара.
Умира 61-годишна в София на 29 юли 1917 г.
1917 г. – Иван Колев, български военен деец (* 1863 г.)
Сръбско-българска война (1885)
На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.
На 14 януари 1886 г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев, като отличник е определен за артилерист. Още от малък, той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист заявява
„Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа – ще се уволня!“.
На 27 април 1887 г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен като взводен командир в Трети конен полк в Пловдив. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892 г., след успешно положени изпити постъпва във военната академия в Торино, която завършва през 1894 година.
На 2 август 1894 г. е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. През 1897 г. е назначен за командир на ескадрон от 4-и конен полк.[1] Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния, от 1900 г. е офицер за особени поръчки в Кавалерийската инспекция, като на 14 февруари 1900 е произведен в чин майор, след което от 1901 г. е старши адютант в Кавалерийската дивизия. През май 1902 г. е назначен за помощник-командир на Лейбгвардейския ескадрон (реорганизиран през 1904 г. в полк). На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин подполковник и е назначен за началник на щаба на Кавалерийската инспекция.
През септември 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908 г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник, и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.
Балкански войни (1912 – 1913)
В началото на Балканската война (1912 – 1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. На 8 май 1913 г. е назначен за началник на щаба на 1-ва резервна армия, а от 21 май – за началник на щаба на 5-а отделна армия. През Междусъюзническата война (1913) продължава да заема длъжността началник-щаб на 5-аармия.
След Междусъюзническата война отново поема командването на Лейбгвардейския конен полк. През октомври 1914 г. е назначен за командир на 10-а пехотна беломорска дивизия, а на 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.
Първа световна война (1915 – 1918)
По време на Първата световна война (1915 – 1918) генерал-майор Колев първоначално командва поверената му дивизия, след което на 23 март 1916 е командир на 1-ва конна дивизия, като от 7 май същата година е инспектор на конницата. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници – румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.
Паметни са останали думите му на 4 септември 1916 г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:
„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“
На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст „За храброст“, лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен – главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването, главнокомандващият изтъква:
„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!“
Години по-късно, в своите спомени, видният теоретик и тактик на танковия бой, участник в двете световни войни и главнокомандващ моторизираните войски на Третия райх, Генерал-полковник Хайнц Гудериан (1888 – 1954), ще напише:
„ При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Колев в Добруджа”.
На 10 март 1917 г. поема командването на останалата в Добруджа самостоятелна българска армия, на 17 май с. г. заминава на лечение във Виена.
На 28 юли 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София. Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.
В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча и е кръстена улица. През 2007 г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, който ще бъде оглавен от директора на Института по история при БАН акад. Георги Марков. На мястото на паметника на маршал Толбухин в Добрич е поставен този на ген. Колев.
Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич).
На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов „Добруджанската конница“.
1947 г. – Йордан Иванов, български учен (* 1872 г.)
Йордан Иванов е роден през 1872 година в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, баща му е мутафчия, а дядо му – свещеник. Тук получава средното си образование. Продължава образованието си във Висшето училище в София (във втория му випуск), където през 1892 г. завършва с отличие славянска филология. Негови учители са изтъкнати български учени като Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др. През следващите две години – 1892 – 1894 г. – специализира в Лозанския университет, където изучава литература на романските народи, латински език и палеография и усвоява основно френски език. До 1898 г. е гимназиален учител по български и френски език и литература в Сливен. Лектор по френски език във Висшето училище в София (1899 – 1906)
През 1906 – 8 г. Иванов е секретар на Българското търговско представителство в Солун и това му дава възможност да пътува из южна Македония и атонските манастири. От 1909 г. е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
През 1911 г. е избран за редовен доцент в Софийския университет, през 1924 г. – редовен професор и титуляр на Катедрата по българска литература, на която длъжност остава до 1942 г., когато напуска университета поради пределна възраст. В два периода от 1920 до 1923 и от 1927 до 1930 г. е професор по български език и литература в Националното училище за живи източни езици в Париж.
Един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 – 1942). Член-учредител е на Македонския научен институт.
Откривател е на първообраза (оригинала) на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски през 1906 г., при едно от посещенията му в манастира Зограф и изследва неговите ръкописите (виж книгата му от 1914 г. по-долу). Преди това малката книжка (тя дори не е била подвързана) е останала незабелязана, въпреки че е разглеждана от други изследователи, които са я мислили за препис.
През 1916 г. Йордан Иванов е поканен и участва в Научната експедиция в Македония и Поморавието.
През 1932 г. е избран за член на Славянския научен институт в Прага. През 1942 г. по случай 70-годишнината му и 50-годишната научна дейност той е награден с орден „За заслуга“, II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.
1974 г. – Петко Карлуковски, български актьор (* 1921 г.)
Филми: Любимец №13 Пеци; Сиромашка радост Стоян; Димитровградци Стойне „Шопа“; Героите на Шипка – (Герои Шипки)СССР / България „Боримечката“; Под игото Иван „Боримечката“
2001 г. – Едвард Герек, полски политик и държавник (* 1913 г.)
___
Време за размисли, мисли и смисли...