29 юли, събития от тази дата, но в други времена и земи
1014 г. – Българо-ромейски войни: Българската войска претърпява поражение от войските на ромейския император Василий II в Битката при Беласица; цар Самуил умира при вида на 15 000 осакатени военнопленници.
Тя е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и източноримския император Василий II Българоубиец, продължил десетилетия в края на Х и началото на XI век.
В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г. насетне, когато Източно-римската империя се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата. При поредния си поход през лятото на 1014 г. Василий II е спрян пред едно от тези укрепления – крепостта-дема, издигната от Самуил в Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ.
Българските войски отбиват многократните опити на ромеите да превземат преградата с фронтално нападение, но на 29 юли са нападнати внезапно в гръб от отряда на Никифор Ксифий, който успява да обходи позициите им по планински пътеки. Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно „Българоубиец“. Цар Самуил избягва гибелта в самата битка, но умира два месеца по-късно – на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.
Макар и да не води непосредствено до края на Първата българска държава, Беласишката битка намалява съществено съпротивителните ѝ способности и предопределя до голяма степен изхода от борбата ѝ с Византия. Наследниците на Самуил не успяват да отразят византийския натиск и през 1018 година България губи независимостта си.
1856 г. – Българските земи под османско владичество: В Търново Капитан Дядо Никола обявява въстание. (стар стил)
През 1843 г. е един от водачите на Третия бунт в Браила, подготвен от българските емигранти. През месец октомври 1843 година е заловен от румънските власти и е осъден на 15 години затвор. Присъдата излежава в солниците Очнеле Мари край град Ръмнику Вълча. Амнистиран от властта през 1848 година.
По време на Кримската война (1853-1856) се установява в Търново като шивач. Под това прикритие започва революционна агитация и подготовка на въстание.
Повежда въстанието на 28 юли 1856 година. Бунтът тръгва от Лясковския манастир с благословията на манастирските братя. Дядо Никола повежда четата си от 13 души към Габровския Балкан, преследван от потеря от 300 души.
На 31 юли 1856 година (стар стил) четата на Капитан дядо Никола се установява в Соколския манастир с идеята да го превърне в център на въстанието, където и е осветено знамето ѝ.
Решителната битка се провежда около моста „Шипка“, днес „Шиваров мост“ в Габрово, където въстаниците са разбити. Останалите живи се насочват към Трявна, като на 2 август Капитан дядо Никола загива край село Дончовци.
1877 г. – Главната щабквартира на руския император Александър II по време на Руско-турската освободителна война се премества в Бяла (Област Русе).
1885 г. – На заседание на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в село Дермендере (днес Първенец) се взима решение за обявяване на въстание за Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Българският таен централен революционен комитет е българска революционна организация, създадена в Пловдив на 10 февруари 1885 година. Първоначалната цел на комитета е извоюването на автономия на Македония (Западна Румелия), а в по-далечна перспектива, образуването на Балканска федерация. БТЦРК играе важна роля в организирането на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Според Иван Андонов, комитетът е основан сред всеобщото раздвижване на духовете по Македонския въпрос по инициатива на велешанина революционер и опълченец Спиро Костов, който настоява Андонов и Захарий Стоянов да се заемат отново с революционна дейност с цел освобождение на македонските българи.
На 10 февруари 1885 година в къщата на Андонов в Пловдив се събират революционни дейци, които основават организация, наречена първоначално Таен македонски реворюционен комитет, който е преименуван през април на БТЦРК. За председател на Централния комитет в Пловдив е избран Захарий Стоянов, секретар е Андонов, касиер – Тодор Гатев, а членове са опълченецът Петър Зографски, учителят Тома Карайовов, въстаникът от 1876 година Спас Турчев, военният прокурор в Пловдив поручик Ганю Атанасов, секретарят на Дирекцията на правосъдието Иван Стоянович и Спиро Костов. По-късно се присъединяват пристигналите от Княжество България Коста Паница и Димитър Ризов, един от водачите на Либералната партия Георги Странски и други.
„Целта на комитета беше не само освобождението на Македония, но и обединението на целокупния български народ, който беше разпокъсан от Берлинския конгрес на пет части. Избра се и една комисия, която да изработи революционния устав на комитета.“
Организацията се заема с образуването на революционни комитети в градовете в Източна Румелия – Станимака, Чирпан – където основен двигател е Стою Филипов, Голямо Конаре, Сливен, Ямбол, Хасково, Стара Загора, Татар Пазарджик, Бургас, Панагюрище.
Спиро Костов е назначен за екзекутор на всички решения на Пловдивския централен комитет. По негова препоръка са привлечени и учениците македонци от Пловдивската гимназия Андрей Ляпчев, Пере Тошев, Христо Татарчев и Кушев, Петко Германов от Дерекьой, Лозенградско, журналистът Ангел Семерджиев от Батак, Стефан Салгънджиев и Боню Баев от Шипка. Комитетът изпраща на агитационна обиколка из Македония Димитър Стерев от Свищов, Д. Голов и Воденичаров, които са заклети, снабдени с паспорти на чужди имена, пари и прокламации, издадени от тайния революционен Македонски комитет. Тримата обаче са заловени от османските власти.
През април, комитетът изработва и отпечатва устав в печатницата на Семерджиев в Пловдив. Уставът е базиран на този на БРЦК, изработен от Любен Каравелов и Левски. Комитетът е прекръстен на Централен български революционен комитет, като за цел е посочено
„освобождението и обединението на целия български народ“
Първата публична акция на комитета са панихида и демонстрация по повод годишнината от смъртта на Христо Ботев на 19 май, на които се държат речи за освобождението на Македония и обединението на Северна и Южна България. Правителството реагира, като уволнява от държавна служба основните участници в комитета – Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Ганю Атанасов, Спас Турчев, Георги Бенев, изключени са и ученици от гимназията. Към края на месеца комитетът започва да издава вестник „Борба“, който придобива широка популярност в областта.
През лятото на 1885 комитетът организира кражбата на оръжие от военен склад в Чирпан. То трябва да бъде прехвърлено в Княжество България за въоръжаването на чети, които да заминат за Македония. След като властите залавят пратката и организират наказателно дело срещу извършителите, Захари Стоянов решава, че правителството на Източна Румелия е сериозна пречка пред дейността на организацията. Основен приоритет на БТЦРК става свалянето на източнорумелийското правителство и обединението на Княжество България и Източна Румелия.
Чрез публикации в пресата и публични демонстрации БТЦРК засилва обществените нагласи в полза на обединението. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 21 юли. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта.
Представители на БТЦРК се срещат с княз Александър I Батенберг, който ги насърчава, и комитетът решава да обяви Съединението на на 15 септември. На 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.
На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. С това е поставено началото на въстанието, довело до Съединението на България. На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре се придвижват към Пловдив.
През нощта срещу 6 септември частите на милицията, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, включващо първоначално главно членове на БТЦРК.
1913 г. – След края на Междусъюзническата война с царски указ на Фердинанд I е обявена демобилизация на българската армия.
1946 г. – Започва Парижката мирна конференция с цел уреждане на проблемите в Европа след Втората световна война.
Парижките мирни договори, подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия, уреждат статута на петте държави след края на Втората световна война и им дават възможност да се включат в Организацията на обединените нации. От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов – подпредседатели на Министерския съвет. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.
Сега, внимание - интересната - същностната част:
Териториални клаузи
Според договора:
- границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от Оста, но след Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа;
- искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница.
Военни клаузи
Българската войска е сведена до 65 хил. души, задължителната военна служба за населението е запазена. България няма право да строи укрепления по границата си с Гърция.
Военноморският флот е ограничен до 3500 души и тонаж от 7250 тона, като е забранено производството и притежаването на контактни мини и торпеда, торпедни катери, подводници и щурмови кораби.
Обърнахте ли внимание? Армията на България като победена страна след ВСВ война е наказана да бъде сведена до 65,000 души от победителите, като са наложени и други ограничения. запомнете и осмислете това.
А след 1990 година 167,000 ни армия и ВПК бяха сведени до 26,000 (това е формално - щиковете са в пъти по-малко), което означава, че и след 1990 България е третирана именно като военно-победена страна след Третата световна ("Студената война").
Да продължим с още по-интересната част...
Финансови клаузи
Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война.
България се задължава да изплати 70 милиона долара репарации, от които 45 милиона долара на Гърция и 25 милиона долара на Югославия. Изплащането трябва да стане в стоки по цени от 1938 г., завишени само с 10 – 15%, което увеличава реалната стойност на задължението до 119 милиона долара.
Сега - най-сладкото:
Тази сума е многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми.
В допълнение към това репарациите трябва да бъдат изплатени само за 8 години, което прави годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор.
Стойността им се равнява на половината от целия годишен износ на страната през 1945 – 1946 г.
Малко по-късно Югославия опрощава репарациите на България като жест на добра воля в контекста на (забележете:) преговорите за създаване на федерация между двете страни.
Това, разбира се, не е всичко. Има и за десерт:
Освен наложените репарации България се отказва от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 г. Стойността им е около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни. На България не е разрешено да компенсира тези вземания с германските активи на българска територия, които съгласно решение на Съюзната контролна комисия в Германия се дължат на Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.
Това да ви напомня фактическата забрана на България да си иска и получи дълговете, които ни дължаха нападнати от САЩ страни като Ирак, Либия, и други страни?
Нас ни заставиха да "опростим" нашите вземания, и даже да участваме в тези военни агресии на страната на агресора срещу нашия длъжник, и за наша сметка, с военни мисии. САЩ и другите им съюзници и васали обаче не опростиха нищичко, и взеха колкото можаха, и още вземат от тези страни. Дали това не е още едно доказателство, че България не е само военно-победена, но и военно-окупирана страна, за последните 30 години?
___
Време за размисли, мисли и смисли...