12 юли, родените на тази дата, но в други времена и земи
100 г. пр Хр. – Гай Юлий Цезар- римски държавник († 44 г.) пр Хр.
Политик, верен на популарската традиция, Цезар заедно с Марк Лициний Крас и Гней Помпей формира неофициалния Първи триумвират, който доминира римската политика за няколко години. Негова опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Цезар е начело на римската експанзия в Галия, която разширява римския свят до Северно море, а също и на първото римско нашествие в Британия през 55 пр.н.е. Разпадането на триумвирата води до срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през реката Рубикон, разделяща Италия от Галия, през 49 пр.н.е., Цезар започва гражданска война, от която излиза като неоспорим господар на римския свят.
След като поема управлението, Цезар започва интензивни реформи в римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор (Dictator perpetuo) и обсебва цялата власт в Републиката. Тези събития карат приятеля на Цезар Марк Юний Брут и група сенатори да убият диктатора на мартенските иди (15 март) на 44 пр.н.е.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на Републиката, но предизвикват нова гражданска война, която води до установяване на постоянна автокрация от страна на осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42 пр.н.е., две години след убийството му, Цезар е обожествен от Сената.
___
Част от това обожествяване е фактът, че месецът, в който сме сега, през който е роден Цезар, е наречен специално именно в негова чест "Юлий". Както е казал премъдрият Конфуий: "светът се упрвлява от символи и знаци".
1904 г. – Пабло Неруда, чилийски поет, Нобелов лауреат през 1971 г. († 1973 г.)
Пабло Неруда е сред великите автори в световната поезия на 20 век, Нобелов лауреат за литература през 1971 година.
„Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ (Veinte poemas de amor y una canción desesperada) от 1924 г. е първото произведение на Неруда с международен отзвук и едно от първите по популярност в испаноезичната литература за всички времена. Автобиографията му (1973) е озаглавена „Изповядвам, че живях“ (Confieso que he vivido).
Удостоен е с Международната награда за мир (1950) на Световния съвет за мир. През 1953 година получава Сталинска награда за мир от съветското правителство.
1920 г. – Петър Танчев, български политик († 1992 г.)
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. влиза в централното ръководство на БЗНС, а от 1974 г. е негов лидер. Между 1945 и 1948 г. е секретар на Централния комитет на демократичната младеж.[1] От 1948 г. е заместник-организационен секретар на Постоянното присъствие на БЗНС. Участва в правителството като министър на правосъдието (1962 – 1966), вицепремиер (1966 – 1971) и първи вицепремиер (1971 – 1974). От 1974 до 1989 е първи заместник-председател на Държавния съвет.
През 1987 г. получава Ленинска награда за мир от съветското правителство.
Свален от поста Секретар на БЗНС след промените на 10 ноември 1989 г., с аналогичен пленум на УС на БЗНС на 2 декември 1989 г. заедно със своите заместници, организационният и селскостопанският секретари на ПП на БЗНС Алекси Иванов и Пандо Ванчев от вътрешно партиен преврат, начело с дотогавашния международен секретар на ПП на БЗНС Ангел Димитров, избран на негово място за Секретар на БЗНС и члена на ПП на БЗНС и завеждащ международния отдел на БЗНС Виктор Вълков, избран за Организационен секретар на Постоянното присъствие на БЗНС, намиращи се в близки отношения с новото ръководство на БКП и НРБ, начело с Петър Младенов и Андрей Луканов.
1935 г. – Минчо Семов, български учен († 2006 г.)
В Софийския университет чете курсовете Теория на политиката, Политическа социология, Политология – за студенти от специалностите „Политология“, „Социология“ и „Международни отношения“.
Приносът на Минчо Семов за институционалното и научно изграждане и утвърждаване на политологията като университетска наука в България е всеобщо признат. Отначало той създава и ръководи Лабораторията за изследване на политическия живот на българина в Софийския университет (1981). Тя е първото аналитично звено, изцяло посветено на систематичните политически изследвания в България. Проф. Семов е инициатор за създаването на специалността „Политология“ в Софийския университет (1985 – 1986) – първата академична институционализация на тази наука в България. Така България и Полша са единствените страни от Източния блок преди промените от 1989 г., в които се изгражда политологията като наука, съществуваща в академиите като алтернатива на т.нар. „идеологически дисциплини“. Проф. Семов е и пръв ръководител на създадената с негови усилия катедра в областта на политологията „Теория на политиката“ в Софийския университет (преименувана „Политология“ в 2002 г.). В този период се изследва и адаптира чуждестранния опит в преподаването на политологическите дисциплини, създават се първите научни кадри в новата област, фиксират се учебни планове, отношения с други науки и научни центрове и пр.
Семов е съосновател и първи заместник-председател на Българската асоциация за политически науки.
1952 г. – Ирина Бокова, български политик
1958 г. – Пламен Павлов, български историк
___
Време за размисли, мисли и смисли...