4 юли, In memoriam, на тази дата, но в други времена и земи
1856 г. – Амадео Авогадро, италиански физик и химик (* 1776 г.)
През 1811 г. публикува своята хипотеза, гласяща: „Един мол какъвто и да е газ при еднаква температура и налягане заема един и същ обем“. По-късно хипотезата му е наречена Закон на Авогадро. Той е създател и на числото на Авогадро.
Умира на 9 юли 1856 г. в Торино на 79-годишна възраст.
1868 г. – Коста Евтимов, български революционер (* 1834 г.)
Роден в Габрово през 1834 г. в семейството на дребен търговец. Отрано започва да пътува из Османската империя, заедно със своя баща. През 1856 г. на връщане от Ганополи, Одринско, баща му и съдружникът на баща му са нападнати и убити от турски разбойници. Смъртта на баща му го кара да стане хайдутин и в продължение на 4 г. е войвода на малка чета.
През 1860 г. заминава за Италия. Там се записва доброволец в отрядите на Джузепе Гарибалди и се бие за освобождението на Италия. Включен е в експедицията на Хилядата в Южна Италия и в сраженията при Калатафими.
През 1862 г. се завръща в България и взема участие в организацията на Габровското въстание на даскал Никола Стефанов, учител по френски и италиански в Габровското класно училище.
След неуспеха на въстанието, заедно с още няколко свои другари заминават за Гърция и вземат участие в Критското въстание срещу турците. Като капитан на отделение от 25 гарибалдийци участва в 19 тежки сражения.
В началото на 1867 г. научава, че в България отново се правят усилени опити за борба срещу поробителите. Коста Евтимов се озовава в Румъния. Там се запознава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 г. постъпва при тях капитан на 25 души четници.
За своето безстрашие и приятна външност – строен, хубав, русокос, с наполеоновска брада – е наричан Наполеон.
На 9 юли 1868 г. пада убит в битката при Вишовград.
В един от докладите на Мидхад паша за дейността на Хаджи Димитровата чета, Коста Евтимов фигурира под името Наполеон.
Коста Евтимов е един от 13-те четници, изобразени в картината „Клетвата на четата“ от полския художник Хенрих Дембицки.
В знак на признателност за делото и подвига на българите – гарибалдийци, през 1987 г. е поставена паметна плоча на Хълма на гарибалдийците съвместно от Римската община, Научния институт „Джузепе Гарибалди“ и българското посолство.
1904 г. – Славейко Арсов, български революционер (* 1878 г.)
Славейко Арсов е роден през 1878 година в щипската махала Ново село, тогава в Османската империя. Основното си образование завършва в родното село, учи също и в Скопие а през 1897 - 1898 в София. Брат му Михаил става член на ВМОРО по времето когато Даме Груев и Гоце Делчев са учители в Щип, а самият Славейко се заклева през 1895 година.
Учител е в Прилеп, където е член на ръководството на Прилепския революционен комитет.
В края на 1899 година Славейко Арсов се установява в Кичево, къдете развива революционна дейност, лежи една година в затвор, а през есента на 1901 става четник при Марко Лерински, в началото заедно с войводата и Гоце Делчев обикалят Костурско, Воденско, Леринско и Битолско.
Заедно с капитан Тома Давидов участва в дейността на ревизионната чета. От февруари 1902 година Славейко Арсов е войвода на самостоятелна чета в Битолско, а от лятото в Ресенско. Под негово ръководство селяните от село Круше изтравят разбойническата чета на Асан Секира. В Ресен той и Никола Кокарев създават първите комитети на организацията. На Смилевския конгрес е делегат на ресенския революционен район заедно с Александър Панайотов, Велян Илиев и Никола Кокарев. Преди въстанието в четата на Славейко Арсов се присъединяват поп Тома Николов и Донка Ушлинова. Участва в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието се оттегля в България.
Завръща се в Македония в 1904 година заедно с четите Атанас Бабата и Стоян Донски. На 9 юли 1904 са предадени от сърбоманите поп Иван и сина му от село Кокошине край кратовското село Горно Гюгянци са обградени от турски аскер, след 6-часови сражения четниците почват да се изтеглят. Загиват 20 четници и войводата Стоян Донски, а раненият войвода Славейко Арсов се самоубива.
Четата на Мише Развигоров заедно с милиция се притича на помощ на Арсов, но закъснява. Развигоров влиза в Кокошине залавя поп Иван и го заколва заедно с още десетина сърбомани, струпва труповете на купчина и оставя отгоре писмо, че убийството е извършено от четници (вижте: Кокошинско клане)
1904 г. – Стоян Донски, български революционер (* 1869 г.)
Донски е роден в 1869 година в битолското село Битуша, тогава в Османската империя, днес Парорио, Гърция. През 1894 година се установява в България. В 1895 година се включва в Четническата акция на Македонския комитет. Заловен е в сражение и е осъден на 101 години заточение в Диарбекир. След амнистия се завръща в Македония и живее в село Смилево. Става четник при Никола Геройски.
В 1901 година с Донски се свързва сръбският офицер и деец на Сръбската пропаганда в Македония Живоин Рафаилович и Донски става войвода на организирана и въоръжена от Белград чета. При пристигането си в Македония обаче Донски не пропагандира сърбизма, свързва се с ВМОРО, като полага клетва пред Георги Попхристов и става битолски околийски войвода. Води чета в Битолско и Ресенско, като в началото на 1902 година е заместен от Славейко Арсов. През това време негови укриватели са Мико Кокин в Смилево, Филип Терзиов в Градешница, Тодор Фурнаджиев в Лажец и Битоля.
Участва в Илинденско-Преображенското въстание и е сред защитниците на Смилево.
В 1904 година четите на Стоян Донски, Славейко Арсов и Атанас Бабата са предадени от сърбомани и обградени край светиниколското село Горно Гюгянце. В шестчасово сражение, в което турците използват артилерия и кавалерия загиват войводите Донски и Арсов заедно с 20 четници, между които и Илия Видинов. Останалите четници, начело с Атанас Бабата, успяват да пробият кордона. След сражението са наказани шпионите от Кокошино (вижте: Кокошинско клане).
1913 г. – Васил Чекаларов, български революционер (* 1874 г.)
Във ВМОРО
Взима участие в легалната дейност на Върховния комитет и става близък приятел на Борис Сарафов. Изпратен от него през 1900 година подпомага и революционната дейност на ВМОРО, като заедно с Лазар Киселинчев създава канали за закупуване на оръжие от Гърция.
През 1901 година Васил Чекаларов се установява в София, където става председател на Костурското благотворително дружество. След разкритията на Иванчовата афера Васил Чекаларов е изпратен от Битолския окръжен революционен комитет като войвода да подпомогне дейността на Пандо Кляшев и Лазар Москов във Костурския революционен район през юни 1901 година. Чекаларов екзекутира шпионина гъркоман Цеман от село Дъмбени.
В началото на 1902 година Гоце Делчев посещава Костурския район и определя за ръководители на района Кузман Стефов, Лазар Поптрайков, Лазар Москов, Пандо Кляшев и Михаил Николов, докато Васил Чекаларов продължава да се занимава със закупуване на оръжие от Гърция. На общо събрание организацията осъжда Коте Христов на смърт заради харамийството му, а Чекаларов настоява за незабавно изпълнение на присъдата му, но Коте е помилван от Гоце Делчев. След това Чекаларов урежда последни доставки на оръжие от Гърция, с което приключва основното въоръжаване на Костурско и Леринско.
През август съединените костурски чети, начело с Васил Чекаларов, дават сражение на Коте Христов при село Ощима. До началото на септември Васил Чекаларов и ръководното тяло възпират полковник Анастас Янков и Коте Христов да вдигнат преждевременно въстание в костурския район по идея на ВМОК. За зимата Васил Чекаларов разквартирува четниците си по селата в района, а той организира бомболеярна в Смърдеш.
На 29 декември Чекаларов се намира в Лабаница и пише в дневника си:
„Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат дотам се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме.“
На 13-14 март 1903 година Васил Чекаларов заклева в Българската екзархия селата Върбник и Въмбел, дотогава патриаршистки.
На 20 март Черешница Чекаларов се среща с четата на Борис Сарафов, а селото преминава също към екзархията.
На 28 март са обсадени от турски аскер в Смърдеш, но с подкрепата на селски чети от района се измъкват от засадите.
В средата на април пристигат в Смилево, Битолско, за предстоящия конгрес. На него Васил Чекаларов и Пандо Кляшев представляват Костурския революционен район.
На 24 април при Златари, Ресенско, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов и Митре Влаха дават сражение на турски аскер. В подготовката за въстанието събира по пушка и патрони от селата Смърдеш, Косинец, Дъмбени, Турие и Кономлади и ги праща в Статица.
На 7 май Васил Чекаларов заварва опожарено родното село Смърдеш, изгорено от турската армия.
На 31 май 1903 г. 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Голямото сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха.
По време на въстанието
На 20 юли Илинденско-Преображенското въстание се вдига и в Костурско от около 2000 въстаници. Още на 23 юли е превзета Клисура.
На 28 юли четите на Лазар Поптрайков и Васил Чекаларов дават престрелка на турски аскер, а на 29 в планините до Дъмбени отбиват турска армия за 6 часа, която се оттегля в Костур.
На 12 август след голямо сражение, ръководено от Чекаларов, се превзема Невеска, но четниците я напускат веднага след това. Фотографията на четите е направена в село Косинец.
След много сражения на 27 август се взима решение за изтегляне на четите от Костурско, за да запазят мирното население от 15 хилядния аскер в района. В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов на 30 август е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
Васил Чекаларов оглавява отряд от 450 души от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета. Водят сражение на 29 август в Апоскеп и в близост до град Костур.
В село Нестрам на 1 септември наказват провинилите се и предателите и разбиват малка турска военна част. След това се изнасят през Костенарията за албанската област Колония. В Колоня прочистват областта от албански и турски разбойници и печалят симпатиите на местното гръцко и албанско население. Накрая се завръщат в разореното Костурско, където четите се разпускат. Васил Чекаларов, заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, тайно преминават границата с Гърция и оттам с параход се прибират в България.
Балканска война
При избухването на Балканската война през 1912 година Васил Чекаларов е определен за командир на партизанска чета № 4, част от Костурската съединена чета, заедно с чета № 5 на Иван Попов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение. След началото на военните действия четата се насочва през Леринско за Костурско.
На 19 октомври гръцката армия и сборната чета провеждат първа съвместна акция при Кили дервент, като след победата частите са посрещнати в Баница.
След 20 октомври сборната чета освобождава последователно Невеска, Прекопана и Загоричани и обезоръжава околните турски села и помашкото Жервени. След това са освободени и селата Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. След разгрома на Пета гръцка дивизия при село Баница сборната чета на Васил Чекаларов води ариергардни сражения с турския аскер и осигурява изтеглянето на гръцките части. При общото изтегляне четата прави опит да защити селата от напредващите турци.
На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници при Писодер и Желево. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, като са тържествено посрещнати от членовете на българската община, начело с архерейския наместник Панарет.
На 29 ноември гръцките части се оттеглят от областта Кореща, а съединената чета се поставя в защита на селищата там.
Костурската съединена чета е разформирована в края на месец ноември 1912 година, като четниците се включват в редовните дружини на Опълчението. Васил Чекаларов заминава на 24 ноември за Солун и София, а почти всички четници се прибират по родните си места, като тези от България и няколко костурчани се разделят между Силянов и Попов, като Силянов потегля към Дъмбени, а Попов – към Смърдеш.
Васил Чекаларов и Иван Попов се срещат в Лерин с бившия андартски капитан, офицера от артилерията, Георгиос Цондос. Официално Костурската чета е разформирована на 20 декември 1912 година. Васил Чекаларов, подобно на много други македонски дейци, смята, че Македоно-одринското опълчение е трябвало да бъде изпратено на фронта в Македония, а не в Тракия, за да не се позволява на съюзниците гърци и сърби да окупират населени с българи земи. В писмо до заместник-командира на МОО Александър Протогеров от 10 декември 1912 година Чекаларов пише:
„Както виждате, драги Протогеров, вие с юнаците освобождавате там и гръцки места, за да допуснем заробване на нашите чисто български земи. Ако бяхме тръгнали за тук, за нашите места, днес нямаше народът да оплаква окаяното си положение, а щеше да се радва, както в Щип и в други места, освободени от България.“
След това Васил Чекаларов се намира в Кукуш, а Владимир Караманов го описва така:
„Неговата хубост и приятна външност, както и стройността и напетостта му, а също и увлекателния му разговор, го правеха не по-малко симпатичен, отколкото миналото му на голям революционер и войвода от Югозападна Македония. Всекиму от нас, тогавашните чиновници в Кукуш, както и на военните в тоя град, той правеше впечатление на голем български патриот, имащ предвид общите интереси на целокупния български народ. В своя патриотизъм той отиваше в крайност. Не даваше ни дума да става за отстъпки на български места на Гърция, като искаше да се включат в обединена и велика България, всички села и места от Костурско и Кайлярско, населени с българи, за които казваше, че са едни от най-здравите и добри българи
Междусъюзническа война
През Междусъюзническата война Васил Чекаларов и Иван Попов повторно организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия. На раздяла в Сяр Чекаларов казва на войводата Михаил Думбалаков:
„Братко прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“
В средата на юни 1913 година от Дойран за Костурско заминават с войводи и четници, сред които Христо Цветков, Илия Димушев, Никола Иванов, Григор Джинджифилов, Дончо Лазаров, Панайот Карамфилович, Пандо Сидов и други. Потеглят на югоизток в авангарда на 41-ви и 42-и пехотни полкове от българската армия.
При Фурка на 17 юни 160 четници и войници разбиват сръбско-гръцки части, а при селата Стояковои Богданци 80 евзони и 1 антиполахос (подпоручик). Освобождават Гевгели и при Тушин, Мъгленско, бият отново гръцки части.
На 19 юни Гевгели попада отново в гръцки ръце и по-голямата част от четата се изтегля. Васил Чекаларов, Иван Попов, Никола Кузинчев, Христо Цветков и Пандо Сидов продължават към Костурско.
На 2-3 юли попадат в засада при дефилето Дармани, Воденско, от която Васил Чекаларов измъква четата с хитрост. Престорва се на гръцки офицер, преследващ четата на Чекаларов и преминава поста.
На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен от лявата страна, над сърцето. Четата се разделя на две и Иван Попов и Пандо Сидов заминават за Баница, но търпят поражение на 5 юли. Същия ден и четата на Чекаларов е разпръсната, ранен е повторно – в крака, но достигат до планината Вич на 8 юли. Васил Чекаларов е ранен многократно в гърдите при сражение с гръцки войници на 9 юли 1913 година между Бел камен (днес Дросопиги) и Невеска (днес Нимфео) в местността Лакото.Гръцкият подполковник Михалакопулос описва последвалата ситуация така:
„Пет-шест войници и андарти се спуснаха към падналото тяло с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг, той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече! (В това време андарт удря безжизненото тяло на Чекаларов с нож.) Вероятно това беше последното съзнание на главата и тази опасна глава се сбогува със своето тяло. Надали вече чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което нямаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитан Х.. с два още удара отсече главата от мъртвото тяло.
Отрязаната глава на Васил Чекаларов е отнесена от войниците в Лерин и набучена на кол е разнасяна из улиците с викове:
„Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!“
След това гръцки капитан удря с главата Илия Димушев и го заставя да я носи начело на процесията. Сръбски офицер не позволява гаврата да продължи и протестира пред гърците. Впоследствие, гръцките войници я предават на епитропа от българската църква „Св. Панталеймон“, който я погребва в българското гробище. Двадесет и шест от четниците на Чекаларов са съдени в Солун от военен трибунал и получават различни присъди.
1934 г. – Иван Хаджиниколов, български революционер (* 1861 г.)
Роден е на 24 декември 1861 година в южномакедонския град Кукуш, тогава в пределите на Османската империя, днес Килкис, Гърция. Завършва българското класно училище в Кукуш, после учи в Пловдив, а в 1888 година - търговската академия в град Линц, Австро-Унгария.
В началото на 90-те години участва в Младата македонска книжовна дружина. През юли 1892 година се среща с Коста Шахов и Гоце Делчев в София и ги привлича към идеята си за основаване на революционна организация.
На 11 септември 1893 отваря книжарница в Солун, в която първоначално продава на консигнация учебници, издадени от Христо Г. Данов и Драган Манчов. Книжарницата му издава различни учебници, художествена литература, календарчета и други, печатани главно в България, но и Солун, в печатницата на Ираклидис - гръцка, но и с българско отделение. Издава „Тълкувание на неделните ипразничните евангелия“ (1896) в превод на Григор Алексиев и „Семейството“ от Пол Жане.
През октомври 1893 година Хаджиниколов се нарежда между шестимата основатели, поставили началото на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Солун. Той е член на пъвия централен комитет на организацията и участник в Солунския конгрес на ВМОРО от 1896 година.
През януари 1901 година при разкритията на Солунската афера Хаджиниколов е единственият член на Централния комитет, които успява първоначално да избегне арест и успява да конституира нов Централен комитет, в който влизат Иван Гарванов, Димитър Мирчев, Спас Мартинов и Йосиф Кондов (който по-късно се отказва). Хаджиниколов е арестуван на 5 март и на следния ден в полицейския участък прави опит да се самоубие с прерязване на вените, но е спасен. Осъден е на 101 години затвор и изпратен на заточение в Бодрум кале, Мала Азия.
След амнистия през август 1902 се установява в София. Занимава се с книжарство и издателска дейност. В 1906 година открива „Интернационална книжарница и Представителска къща София - Солун“ за учебници и книги на български и чужди езици. Доставя книги на Народната библиотека.
През Балканските войни Иван Хаджиниколов е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи като куриер в нестроевата рота от Шеста охридска дружина.
След Първата световна война Хаджиниколов е виден деец на македонската емиграция в България. Представител е на Солунското братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.
През 1923 година е избран за касиер в Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации при обединението на МФРО с неутралните братства.
Иван Хаджиниколов, измъчван от стомашна болест, се самоубива в София на 9 юли 1934 година.
Негови публикации са поместени в Албум-алманах „Македония“ на Илинденската организация с псевдоним Основател. Спомените на Иван Хаджиниколов са публикувани през 1935 - 1937 година от Христо Шалдев в списание „Илюстрация Илинден“. В тях на много места определя местното население, говорения от тях език и революционната организация като български. За себе си казва:
„Бях на около 10 годишна възраст, когато за пръв път започнах да уча българската история по учебника на Д. В. Манчов. При изучаването на тая история аз си казах: „Значи ние сме имали царство и турците са ни го взели.“ От същата история узнах, че и Тесалия някога е била населена с българи, които гърците са погърчили.
И тогава пак си казах:
„Значи и гърците са наши неприятели. Тогава защо нашите бащи не въстават да си вземат царството от турците и да си повърнат погърчената Тесалия? Всред българските земи се простира Стара планина, където могат да се съберат всички въстанали българи и оттам да тръгнат към Цариград, Солун и Тесалия.“
От Битиеписанието пък научих, че Моисей, като видял, че един египтянин бие един израелтянин, отървал израелтянина и убил египтянина.
И тогава си казах:
„Ако видя някой инородец или иноверец да бие българин, последния ще защитя, а първия ще набия.“ И наистина случи се да приложа това скоро. Един път виждам две турчета в нашата махала да бият едно българче. Оттогава тия турчета не закачваха българчетата в махалата ни".
1974 г. – Яна Язова, българска писателка (* 1912 г.)
Творческите ѝ пристрастия са свързани с историята. Драмата „Последният езичник“ е посветена на покръстването и борбата на престолонаследника Расате (Владимир) срещу византизацията на българската държава. Драматургичната интерпретация извисява образа на ослепения княз до трагизма на самотното прозрение, до пророческо обобщение за национално-историческото битие. Пиесата е преведена на немски език от проф. Ал. Балабанов.
Яна Язова създава и първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“. За целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Книгата е завършена до края на 1944 г., но от нея са отпечатани само 8 коли. Наборът изгаря при бомбардировките над София, когато е уцелена печатницата. Така бурните политически промени захвърлят в забвение това интересно произведение.
Деветосептемврийските събития от 1944 г. бележат прелом в творческия път и в житейската съдба на Яна Язова. През тези години създава книгата на своя живот – историческата трилогия „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ (части от трилогията) са широко епично платно за национално-освободителното движение на българите в края на османската власт. Философско-историческата идея обхваща не само масовия порив към свобода и героизъм, но извежда и значението на моралния абсолют в лицето на Водача като пример за святото дело.
Трилогията е завършена през 1962. Предложен е приживе от авторката за печат романът „Левски“, който макар и препоръчан с високи оценки от писателите Димитър Талев и Георги Томалевски, е отхвърлен. По-късно, 13 години след смъртта на писателката, романът е отпечатан, подготвен по чернови.
1977 г. – Фани Попова-Мутафова, българска писателка (* 1902 г.)
Събрани творения. Том 1 – 10. С., Ив. Коюмджиев, 1941 – 1943:
1. Легенди (1941);
2. Велики сенки (1943);
3. Разкази – 1 том (1941);
4. На кръстопът (1941);
5. Солунският чудотворец (1942);
6. Дъщерята на Калояна (1942);
7. Йоан Асен ІІ (1943);
8. Боянският майстор/Последният Асеновец (1943);
9. Разкази – 2 том (1943);
10. Недялка Стаматова (1942).
2002 г. – Людия Иванов, български учен (* 1929 г.)
___
Време за размисли, мисли и смисли...