16 юли, родените на тази дата, но в други времена и земи
1818 г. – Спиридон Палаузов, български историк († 1872 г.)
Син е на Николай Ст. Палаузов. През 1832-1840 г. учи в Ришельовския лицей в Одеса, а през 1840-1843 г. следва в университетите в Бон, Хайделберг и Мюнхен. На 24 август 1843 г. защитава дисертация в Мюнхенския университет, посветена на древногръцкото стопанство. През 1844-1846 г. посещава семинара на проф. Осип Бодянски в Историко-филологическия факултет на Московския университет.
Избран е за действителен член на Императорското общество по руска история и старини в Москва (1846). Впоследствие работи в Азиатския департамент на Министерството на външните работи в Петербург и в Министерството на народната просвета (като чиновник със специални поръчения). Успоредно с това се отдава на интензивна научноизследователска дейност, която му отрежда (наред с по-младия му съвременник Марин Дринов) мястото на родоначалник на критическото направление в развитието на българската възрожденска историография. Като член на руската Археографска комисия участва в редактирането и издаването на съставения от руския митрополит Макарий (1542-1563) монументален корпус от средновековни славянски текстове, известен като „Велики чети-минеи“ („Великие Минеи Четьи“).
Чете много гръцка литература. Въвежда понятието „Златен век“ в България. Участва активно в набавянето на исторически извори за българската история.
1868 г. – Христо Чернопеев, български революционер († 1915 г.)
Във ВМОРО
През август 1899 година Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, доктор Христо Татарчев и Христо Матовчетири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско. Михаил Попето го прекръщава на Чернопеев.
От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни – Марко Лерински и Михаил Попето, е създаване на селски комитети и военно обучение на населението. В четата на Чернопеев се обучават Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов, Александър Китанов, Петър Китанов, Мирчо Икономов, Никола Дечев и други бъдещи изявени дейци на ВМОРО.
През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части – 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с брата на Гоце Делчев Мицо Делчев. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет и им дава чести сражения. Четата на Христо Чернопеев, заедно с тези на Кръстьо Асенов и Яне Сандански участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901 година.
Чернопеев се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата на Чернопеев навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за муниции и оръжие и отново навлиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Четата му се разделя на три – едната, начело с Петър Самарджиев, заминава за Тиквеш, а друга част, начело с Никола Жеков, – за Радовишко. Чернопеев води няколко сражения с османски части през септември в края на въстанието се завръща в България.
Сближаване със санданистите
След поражението на въстанието заедно с Яне Сандански и Димо Хаджидимов участва в изработването на Януарската директива от 1904 година, която послужва за идейна основа на левицата в македоно-одринското национално-революционно движение. Войвода е на чета в Кукушко, като обучава бъдещи войводи на ВМОРО. През октомври 1905 година е делегат от Струмишки революционен окръг на Рилския конгрес вече като ръководител на Струмишкия окръг. Действа независимо и не признава ръководството на организацията. Помощник войводи са му Петър Китанов с 5 четници в Малешевско и Пехчевско, Мануш Георгиев с 9 души в Петричко. В Радовишко действа Стамен Георгиев, който се подчинява на ръководството на ВМОРО.
След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е арестуван в София, по подозрение за съучастничество. Не успява да участва на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година.
След Младотурската революция в 1908 година се легализира и установява в Солун. През април 1909 година четите на Чернопеев и Сандански участват в смазването на контрапреврата в Цариград. В 1909 година става един от учредителите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.
През декември 1909 година обаче струмишките дейци напускат партията и Чернопеев заедно с Константин Самарджиев Джемото и бившите върховисти Михаил Думбалаков и Кочо Хаджиманов обикалят Струмишко за възстановяване на организиционната мрежа в окръга. Думбалаков пише за Чернопеев:
„...тоя безумен храбрец и неумолим, жесток и страшен терорист... Чернопеев, надарен със стоманени мишци и с всички революционни добротедели, притежаваше един обезличаващ недостатък – липсата на самостоятелност. Жертва на влияния, той бе започнал революционната си дейност като върховист; минавайки границата бе работил в услуга на вътрешните; по-късно бе спечелен от Влахова за федералистите, а хуриета го бе заварил в щаба на санданистите...“
Късайки със Сандански, Чернопеев пише остро писмо до него и съмишлениците му, в което ги обвинява за съглашателство с младотурците. В началото на 1910 година четиримата минават в България и Чернопеев е временно интерниран в Дерманци по настояване на османските власти, но скоро четиримата отново се събират в София През 1910 година Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация заедно с Апостол Петков, Тане Николов и др. Христо Чернопеев навлиза в Македония през 1910 година, заедно с войводите Ичко Димитров, Апостол Петков и Въндо Гьошев. В 1911 година след като БНМОРО и ВМОРО се обединяват заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев е избран член на ЦК на ВМОРО, като запасен член става Александър Протогеров от ВМОК. Чернопеев е началник на разузнавателния пункт на ВМОРО в Струмица.
По време на войните за национално обединение
При избухването на Балканската война в 1912 година е начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души. Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов Спасява село Калапот от башибозук, но закъснява в Плевня. На 24 октомври с Михаил Чеков влизат в Драма, а на 27 в Кавала, след което е назначен за комендант на Кавала.
По-късно служи в 3 рота на 4 битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ ІІІ степен.
Взема участие в покръстването на помаците от Драмско и Неврокопско през зимата на 1912 година.
По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик.
Става народен представител от Струмишки окръг, но през 1915 година напуска парламента и като запасен капитан отива на фронта. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой със френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата „Успение Богородично“ на Ново село, квартал на Щип.
1872 г. – Руал Амундсен, норвежки полярен изследовател († 1928 г.)
Той ръководи първата експедиция, преминала през Северозападния проход около Северна Америка, както и първата експедиция, достигнала до Южния полюс. Амундсен става и първият човек, посетил както Южния, така и Северния полюс.
1877 г. – Васил Коларов, български политик, ръководител на БКП и Коминтерна († 1950 г.)
Васил Коларов изпълнява функциите на държавен глава на България от 15 септември 1946 г. – когато след гласуване на референдум от 8 септември същата година, действащата до този момент монархия е отменена и страната е обявена за Народна република България, до 9 декември на следващата година – когато е приета Димитровската конституция – влязла в сила от 6 декември 1947 г.
Той е министър-председател на България в 65-то (1949 – 1950) и 66-то (1950) правителства, председател на XXVI обикновено народно събрание (1945 – 1946) и на VI велико народно събрание (1946 – 1947).
1929 г. – Дойно Дойнов, български историк († 2014 г.)
Уредник и научен сътрудник във Военноисторическия музей (1954–1971); директор на Археологическия музей към Българската академия на науките (1971–1978); заместник генерален директор (1979–1980) и генерален директор (1980–1981) на Дирекция „Културно-историческо наследство“ при Комитета за култура; от 1981 до 1991 година е началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет и член на Изпълнителното бюро на Международния съвет на архивите – ЮНЕСКО (1985–1989); ст.н.с. I ст. в Института за история при БАН (1986–1994). От 1991 г. е председател на Общобългарския комитет „Васил Левски“.
1946 г. – Паша Христова, българска певица († 1971 г.)
Вслушайте се само в заглавията на тези песни. Намерете ги, пуснете си ги.
И сравнете. А след това се замислете.
___
Време за размисли, мисли и смисли