258 Г. – В РИМ Е ИЗГОРЕН СВЕТИ ЛАВРЕНТИЙ РИМСКИ.
Св. Лаврентий Римски (на латински: Laurentius – увенчан с лаври; 31 декември 225 – 10 август 258) – е един от седемте дякони в Древен Рим, убити по време на гоненията устроени от римския император Валериан.
Съгласно традиционното житие, Лаврентий произхождал от град Оска (днес Уеска) в Тараконска Испания и бил ученик на архидякон Сикст. Когато Сикст става папа през 257 г., Лаврентий бил ръкоположен за дякон. Отговарял за надзора на имуществото на църквата и грижата за бедните.По време на гоненията на Валериан през 258 г. много свещеници и епископи са убити, а християните сенатори и членове на знатни фамилии лишени от имущество и изгонени от града. Сикст II е една от първите жертви на тези преследвания – обезглавен е на 6 август. След убийството на папата, Лаврентий бил хвърлен в тъмница, където извършил много чудеса, изцелявал болните и много хора присъединил към християнството. Скоро римския префект поискал от него да даде на империята съкровищата на църквата. Измолвайки тридневен срок, Лаврентий раздал почти цялото църковно имущество на бедните. На третия ден отишъл при префекта, заедно с тълпа от просяци, сакати, слепи и болни, казвайки:
„Това са истинските съкровища на Църквата“.
За тази си дързост бил подложен на жестоки изтезания и изпечен жив върху желязна решетка.Светецът се почита както в католическата, така и в православната църква на 10 август.
955 Г. – СЪСТОИ СЕ БИТКАТА НА ЛЕХСКОТО ПОЛЕ – РЕШИТЕЛНА ПОБЕДА ЗА ОТО I, ВЛАДЕТЕЛ НА ИЗТОЧНОТО ФРАНКСКО КРАЛСТВО НАД МАДЖАРСКИТЕ ВОЖДОВЕ БУЛЧУ, ЛЕЛ И СУР.
Битката при Лехфелд (на немски: Schlacht auf dem Lechfeld; на унгарски: Augsburgi csata) на 10 август 955 г. е решителна победа за крал Ото I, владетел на Източното Франкско кралство над маджарските вождове Булчу, Лел и Шур, която възпира унгарското нашествие в Централна и Западна Европа.
Разположено южно от Аугсбург, Бавария, Лехското поле е равнина по поречието на река Лех, която бива наводнявана при прииждане на водите. Исторически извори на данни са преди всичко съчиненията на Видукинд, Vita Sancti Uodalrici на хрониста Герхард фон Аугсбург и Gesta Hungarorum.
Битката
Според хрониста Видукинд Ото „опънал палатката си на територията на гр. Аугсбург и се присъединил там към войските на херцога на Бавария Хайнрих I, който лежал смъртно болен недалеч, а към него се присъединил херцог Конрад Червения с голям брой франконски рицари. Неочакваното пристигане на Конрад дотолкова окуражило воините, че те пожелали да нападнат врага незабавно. Една дивизия от швабски бойци е под командването на херцог Бурхард, съпруг на Хедвига, дъщеря на Хайнрих – Отовия брат. Самият Ото командва пряко около 3000 саксонци.
Съотношението на силите е 10 000 франкски тежковъоръжени конници срещу 30 000–на лека кавалерия на маджарите.
Начело на всеки отряд от армията си маджарите носят знамена от конски или якски опашки, оцветени в ярки цветове. Те откриват битката с нападание срещу швабите, което обявяват чрез надуване на рогове, биене на чинели и страховитите викове. Техният предводител Булчу е впечатляващо снаряжен с пера по шлема си и кръгъл посребрен щит.Ото разгръща отрядите си в единична линия, без резерв. От дясно наляво линията се държи от франконците на Конрад, трите баварски и двата швабски отряда и отряда на Ото. Бохемският отряд остава да защитава лагера. След като Ото се приближава към маджарите, голям отряд маджарски конници неочаквано прекосява Лех и Ото внезапно се оказва обграден по фланга от голям брой вражески бойци, което го заплашва с пълно обкръжение от двете по-големи маджарски армии. Маджарите начеват бързо фронтално нападение в типичен рояк от конни стрелци, обсипващи със стрели франкските рицари, но това е военна хитрост. Основата атака е покрай фланга на Ото срещу лагера, където са разбити рицарите на Болеслав. Част от унгарците, които извършват фланговия маньовър, обаче слизат от конете си, за да плячкосат франкския обоз. Ото успява да изпрати част от воините си, които помитат изненаданите маджари. В отговор маджарите удрят двете швабски дивизии в тил и на предната линия.
Швабите са дезорганизирани от двойното нападение, но не се паникьосват, а отстъпват пробивайки си път към кралските части. Ото заповядва на Конрад да изтегли отряда си от крайното дясно крило и да се придвижи зад франкската линия, за да помогне на швабите на левия фланг. Рицарите на Конрад се втурват първо срещу фланговия отряд на маджарите, а после предриемат директна атака срещу основната маджарската армия. Маджарите обстрелват със стрели добре бронираните франкски воини, но без особен успех и тежката франкска кавалерия се врязва в маджарската линия. Франкските воини повеждат ръкопашен бой, което не позволява на маджарите да използват предпочитаната си тактика удряй и бягай. Булчу се опитва да привлече врага в преследване, за да разбие строя им, но опитът му не успява. Франките удържат формацията си и разгромяват маджарите, които бягат от бойното поле. Настигнатите маджари са посечени.Франкските воини поддържат дисциплинирано преследване през следващите два дни, за разлика от други битки с маджарите, когато ентусиазирано са се впускали напред и разпръсквали. Виждайки, че губят, маджарите бягат през реката. Много са убити докато напрягат уморените си коне по стръмния и хлъзгав западен бряг на Лех. След като франксите воини превземат и плячкосват маджарския лагер, маджарите се отправят към Панония. Те са принудени да направят дълго отклонение на юг и изток, по време на което много малки отряди са настигнати и избити от местни хора. Пленените маджари са или екзекутирани или върнати на княза им Таксони без носове и уши. Унгарските водачи Булчу, Лел и Сур, са пленени и обесени в Регенсбург от херцога на Бавария. В отговор маджарите избиват франкските пленници, които се намират в техни ръце.
Последици
На бойното поле франкските благородници издигат Ото на щитовете си и го провъзгласяват за император. След няколко години Ото е коронован в Рим за император на Германия от папа Йоан XII. Битката на Лехското поле е краят на вековните набези на маджарите на запад и след премахването на тази заплаха през втората половина на 10 век Източната Франкска държава преживява културен, религиозен и икономически разцвет.
1792 Г. – ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ: В ПАРИЖ ТЪЛПАТА АТАКУВА ДВОРЕЦА НА ЛУИ XVI И АРЕСТУВАТ НЕГО И СЕМЕЙСТВОТО МУ.
Луи XVI (23 август 1754 – 21 януари 1793) управлява като крал на Франция и Навара от 1774 до 1791, а след избухването на Френската революция и провъзгласяването на страната за конституционна монархия като „Крал на французите“ от 1791 до 1792.
Син е на Луи-Фердинанд дьо Бурбон, дофин на Франция, и втората му съпруга Мария Жозефа Сакска, внук е на Луи XV.
След смъртта на баща му и на двамата му по-големи братя, 11-годишният Луи е обявен официално за дофин (20 декември 1765). Коронясан е за крал на 11 юни 1775 г. в катедралата в Реймс.В първите години на революцията продължава да оглавява изпълнителната власт, но със силно ограничени правомощия. През лятото на 1791 г. прави опит за бягство, а през лятото на 1792 г. е отстранен от властта и арестуван (10 август 1792). Съден е от Конвента, признат е за виновен в държавна измяна и на 21 януари 1793 е гилотиниран. Екзекуцията му слага край на абсолютната монархия във Франция.
Още при първите заседания на Конвента мненията за съдбата на краля не съвпадат и дискусиите стават все по-остри. Монтанярите искат смъртна присъда, като го обвиняват в „заговор срещу свободата и сигурността на отечеството“. Жирондинците се противопоставят и всячески отлагат вземането на решение. Те настояват кралят да бъде изгонен в чужбина или просто да бъде оставен на свобода, без да разполага с някакви различни права. На 20 ноември 1792 обаче в двореца Тюйлери е открита тайна каса с документи, които доказват извън всякакво съмнение опитите на краля да възвърне властта си и дават повод той да бъде обвинен в държавна измяна.
Депутатите от Конвента си възлагат съдебни функции и съдебният процес започва на 10 декември. Луи XVI е определен като враг и „узурпатор“, чужд на нацията. Проведени са два разпита в присъствието на негови адвокати. Гласуването започва на 14 януари 1793 и признава крал Луи XVI за виновен в заговор срещу обществената свобода със 721 гласа „за“ (включително 37 с уговорка) и нито един „против“. Председателят на Конвента, Верньо, обявява резултата от гласуването така:
„От името на френския народ Националният Конвент обявява Луи Капет за виновен в злоумишлени действия против свободата на нацията и общата сигурност на държавата.“.
На 17 януари е проведено гласуване, продължило 21 часа, в което 361 депутати гласуват за безусловна и незабавна смъртна присъда, а 360 за други варианти на наказание (смърт с отсрочка и всенародно обсъждане, условна смъртна присъда, арест, заточение или затвор). Конвентът отхвърля правото на последно обжалване и на 21 януари 1793 Луи XVI е екзекутиран чрез гилотиниране. През октомври Мария Антоанета го последва на ешафода след скалъпен процес с предрешен изход от Комитета за обществено спасение.
Кой е големият печеливш от унищожаването на френската монархия, което в тези времена е почти равно на унищожаване на френската държавност?
Този, който си е запазил монархията и държавността, и е имал интереса, силите и възможностите да направи и подклажда това, което ние учим в учебниците по история като "френска революция".
Кой се усилва за сметка на отслабването на Франция тогава...и до днес?Отговорът е същият.
1913 Г. – ПОДПИСАН Е БУКУРЕЩКИЯТ ДОГОВОР, КОЙТО СЛАГА КРАЙ НА МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА.
Букурещкият договор, сключен на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г. между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга, е един от двата договора (наред с Цариградския), които слагат край на Втората балканска война.
Под натиска на румънските войски, достигнали околностите на София, България е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния и да се откаже от претенциите си за Македония. Съгласно договора Сърбия получава Вардарския, а Гърция – Егейския дял на областта. За България остават Пиринският край и Западна Тракия. Тя отказва да приеме тези условия за окончателни и по време на Първата световна война се присъединява към Централните сили, за да потърси реванш от Сърбия.По преценка на Едуард Грей (британски външен министър през 1905 – 1916)
„всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“
ТЕРИТОРИАЛНИ
България отстъпва на Румъния областта на север и изток от линията Тутракан—Екрене, включително двете селища (чл. II). София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма заедно с горното поречие на Струмешница (чл. III). Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица на изток до устието на Места (чл. V). Така в пределите на Гърция влизат редица градове и области, завзети от българите през войната с Османската империя – Кукуш, Сяр, Драма и Кавала.
ВОЕННИ
С чл. VI на договора българското правителство се задължава да сведе в кратък срок армията си до мирновремения ѝ състав. Демобилизацията трябва да бъде извършена ден след като армейските щабове на страните по договора си разменят официални съобщения за подписването му.Изтеглянето на чуждестранните войски от българска територия трябва да започне след разпускането на българските запасняци и да продължи най-много 15 дни (чл. VII). Дотогава румънската армия остава зад демаркационна линия между Свищов и Ловеч (на изток), Лом и Берковица (на запад), Арабаконак, Мирково и Златица (на юг).В срок от две години (до 1915) България трябва да срине всички укрепления по новата граница с Румъния и се ангажира да не строи нови около Русе, Шумен и в 20-километров периметър от Балчик (чл. II).
ДРУГИ
Договорът урежда размяната на военнопленниците „по възможност в най-скоро време“ и финансови компенсации за разходите по издръжката им (чл. IX). Определя се 15-дневен срок за ратифициране на договора и обмен на ратификациите (чл. X). Предвиждат се също смесени комисии за подялба на имуществото и капиталите на общините, разделени от новите граници (чл. II, III, V).
1943 Г. – В БЪЛГАРИЯ Е СЪЗДАДЕН НАЦИОНАЛЕН КОМИТЕТ НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯТ ФРОНТ.
Отечественият фронт (съкратено ОФ, произнасяно о-фе) е политическа организация в България, съществувала от 1942 до 1990 година.
Създаден в съответствие с политиката на Коминтерна за създаване на народни фронтове, през цялото си съществуване той остава под контрола на Българската комунистическа партия (БКП). От самото му създаване комунистите са мнозинство в ръководството му и подбират останалите участници в организацията. Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 година ОФ играе важна роля като фасадно прикритие на завземането на властта от БКП. По това време ръководството на ОФ отхвърля определянето му като коалиция на партии, разглеждайки го като „народно движение“, доминирано от БКП.
Първоначално дейността на Отечествения фронт се състои главно в поддържането на контакти между дейците на отделните организации и издаване на общи документи, като са изградени десетки комитети в цялата страна. На 10 август 1943 година е създаден Национален комитет на ОФ, включващ Кирил Драмалиев, Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев и Димо Казасов.
С „Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт към българския народ“, от края на август 1944 г., се декларират непосредствените политическите цели на ОФ при очерталата се загуба на войната от силите на Тристранния пакт и възможността за вземане на властта.
През есента на 1943 година Отечественият фронт претърпява тежка криза и е на ръба на разцеплението във връзка с публикуването на неговия първи официален бюлетин. Кимон Георгиев и Никола Петков настояват в него да се включи статия с позицията на организацията по Македонския въпрос, като се обявяват за създаване на обединена и независима македонска държава. Комунистите се опитват да не заемат публична позиция по въпроса, тъй като Съветският съюз се е ангажирал с възстановяване на довоенните граници, а Георги Димитров не изключва и възможността за Балканска федерация, включваща и България. В крайна сметка през декември е публикуван компромисен текст, избягващ въпроса за връщането на Македония в Югославия.
През пролетта на 1944 година ръководството на Отечествения фронт обмисля съставянето на нелегално правителство на България. Получено е съгласието на Кимон Георгиев да го оглави, но неспособността на партизаните да осигурят относително безопасна територия за правителството предотвратява неговото създаване. При подготовката за съставяне на кабинета на Константин Муравиев в края на август на Отечествения фронт са предложени четири министерски места, но той отхвърля предложението, разчитайки на подготвяния военен преврат и приближаването на съветските войски.
1987 Г. – ОФИЦИАЛНО Е ОТКРИТ ПАМЕТНИКЪТ 1300 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ, РАЗПОЛОЖЕН В ГРАДИНКАТА ПРЕД НАЦИОНАЛЕН ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА В СОФИЯ.
„1300 години България“ е архитектурно-монументален комплекс в София, съществувал в периода 1981 – 2017 година, посветен на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Монументът е разположен в градината пред Националния дворец на културата на площад „България“.Автори на проекта са:
- арх. Александър Брайнов,
- инж. Румен Младжов (конструкции),
- инж. Милчо Брайнов (консултант при конструктивните решения)
Тогава откриваха, строяваха, паметуваха, почитаха...Сега само рушат...под малодушния смачкан страхлив поглед на многомилионния мълчалив и преклонен нашенец...
___
Време за размисли, мисли и смисли...