в други времена, и в други земи
Кардинал Мазарини, наричан от на френски Жул Мазарен (Jules Mazarin), с рождено име Джулио Раймондо Мадзарино (на италиански: Giulio Raimondo Mazzarino) (14 юли 1602 г. – 9 март 1661 г.) е френски пръв министър по време на регентството и младостта на крал Луи XIV, от 1642 г. до смъртта си.
Той поема управлението след смъртта на кардинал Ришельо и е фаворит на Ана Австрийска. Продължава политиката на централизация на властта, както и участието на Франция в Тридесетгодишната война. Най-голямото изпитание на неговото управление е бунтът на парламентите и големите аристократи, наречен Фронда.
Вътрешна политика
От самото начало Мазарини трябва да се справя със заговорите и недоволството на големите аристократи, които са против курса на централизация, започнат от Ришельо. Херцог дьо Бофор, внук на Анри IV, организира т. нар. Cabale des Importants (Заговор на високомерните), но е арестуван и затворен в крепостта Венсан. Централизацията е нужна, за да се осигурят повече доходи за амбициозната външна политика, така че кардиналът увеличава ролята на интендантите, измисля всякакви финансови операции – продава постове, повишава данъците. Когато през 1648 г. решава да продължи войната с Испания (Френско-испанската война) и следователно да увеличи данъчното бреме, срещу него се надигат почти всички обществени групи. Това едва не коства поста и живота му.
Фрондата (1648 – 1653)
В този бунт против монархията се обединяват кръвните принцове, аристократите на шпагата и на робата, парламентите, които искат дял от управлението, селяните и градските радикални среди, подпомагана от време на време от испанците. Само хугенотите (традиционни опоненти на краля) остават извън събитията. Мазарини става най-мразеният човек в държавата, защото е чужденец и защото насред увеличаващата се бедност придобива значително богатство – имоти, къщи, редки книги и скъпоценни камъни (включително легендарния розов диамант). Като любител на лукса, той се обзавежда със скъпи италиански мебели и вещи. Брат си и своите племенници осигурява с добри постове или бракове.
Мазарини е по-гъвкав от предшественика си. Ришельо би се опълчил на въстанието със сила, но Мазарини приема да напусне Париж заедно с кралското семейство и да остави разнородните сили на Фрондата да се изпокарат помежду си. Той прави това два пъти – от февруари до декември 1651 г. и от август 1652 до февруари 1653 г. В изгнание нито за миг не спира да действа като премиер и да докладва на регентката за състоянието на държавата. Накрая Мазарини се оказва победител и за това има две причини. Първата е фактът, че по това време Луи ХІV достига зрялост (13 години според тогавашните закони) и на 7 ноември 1651 г. е провъзгласен за крал. Той запазва кардинала на неговия пост. Втората е появилият се страх у много поданици от анархията и опасността от външно нашествие. Като подкупва враговете си, той сломява съпротивата им и през август 1653 г. войските му превземат Бордо – последната точка на съпротива.
Мазарини – абсолютен владетел на Франция
Според Волтер осемте години след Фрондата превръщат Мазарини в пълен господар на страната. В ръцете му се съсредоточава повече власт отколкото който и да било крал дотогава. Ана Австрийска, макар да го е довела на власт, сега му е напълно покорна, а това се отнася и до младия крал. Само че Мазарини не използва тази сила в полза на Франция, а за собствена изгода. Най-безпардонно трупа състояние, докато хазната е празна. През 1658 г. Франция дори е заплашена от банкрут. Същият автор разказва парадоксален случай, при който Луи се обърнал към суперинтенданта на финансите Никола Фуке за пари. Отговорът бил неочакван:
„Сир, казал Фуке, в хазната на Ваше Величество няма нищо, но ако Ви трябват, господин кардиналът ще Ви даде на заем.“
Може би най-голямата заслуга на кардинала е школовката, която дава на младия крал. Макар и късно и по кралско настояване, той го взема на заседанията на правителството и внимателно го обучава в изкуството на управлението. Мазарини го убеждава да няма пръв министър след смъртта му и че владетелят трябва да може да се справи с всякакви предизвикателства. Накрая той му препоръчва трима ключови министри, с чиято помощ да управлява сам – финансовия Жан-Батист Колбер, военния Мишел льо Телие и на външните работи Юг дьо Лион.
Външна политика
До Вестфалския мир
Мазарини продължава политиката на Ришельо и по отношение на бушуващата все още Тридесетгодишна война. Той поддържа съюза с Швеция чрез субсидии, както и с Обединените провинции (Нидерландия). Активността на френската армия в тези години е насочена главно към Фландрия, Каталония и Германия. Кардиналът назначава за главнокомандващ на северната армия младия херцог д'Енгиен, по-късно известен като Великия Конде – мъдро решение, защото този 20-годишен военен гений побеждава коравата испанска армия при Рокроа (19 май 1643) и при Ланс (20 август 1648). Другото откритие е виконт дьо Тюрен – все още не съвсем уверен, но способен и много уважаван генерал. Срещу имперските сили Тюрен среща повече трудности, но успява да осигури границата по Рейн, на нахлуе в Бавария и да прогони от там старият херцог Максимилиан. Така Франция изиграва решителна роля са сломяването на Хабсбургите и за сполучливия край на войната, оформен с Вестфалския мир (октомври 1648). Според него Франция получава пълна власт над окупираните по-рано епископства Мец, Тул и Вердюн; под властта ѝ остават крепостите Брайзах и Филипсбург в Германия и Пинероло в Италия; и южната част на Елзас. Придобилането на Елзас е считано от някои историци за „паметникът, който обезсмъртява делото на Мазарини“. Без съмнение ситуацията в средата на ХVІІ в. е такава, че за първи път Франция е най-силната държава в Европа. Страната се утвърждава като лидер на антихабсбупгската коалиция, а перспективите пред нея са блестящи.
До Пиренейския мир
От 1648 г. Франция остава във война само с Испания, но и тя минава през критични фази. Фрондата сериозно блокира възможностите на френските войски и довежда до провал на политиката в Италия (обща атака срещу Милано, заедно със Савоя и Мантуа, окупирането на някои пристанища в Тоскана). Испания обаче също е в тежка криза, която се дължи на революции в Португалия, Каталония и Неапол. На неаполитанците Мазарини не може да окаже помощ, но португалците и каталонците са подкрепени ефективно. Все пак през 1652 г. испанците си връщат Барселона, превземат Гравлен и Дюнкерк. Тогава Мазарини се съюзява с Оливър Кромуел, диктатор в Англия. С негова помощ испанците са разбити в Битката при дюните (14 юни 1658) и Дюнкерк им е отнет.
И макар той да е отстъпен на Англия, битката дава възможност на Тюрен да напредне към Брюксел и да принуди испанците към мир.
В същото време Мазарини се впуска в голяма дипломатическа офанзива в Германия. И там той привлича съюзник (курфюрство Бранденбург, 1656). През 1658 г., когато трябва да се избира нов император, той поставя под въпрос избора на Леополд І. Накрая го принуждава да обещае, че няма да помага на Испания против Франция и оттегля кандидатурата на Луи ХІV. Най-големият му успех тук е създаването на т. нар. Рейнски съюз (Франция, Швеция, Кьолн, Трир, Майнц, Мюнстер и др.), който под предлог да защитава „имперските свободи“ действа като оръдие на кардинала.
Така изолирана, през ноември 1659 г. Испания подписва Пиренейския мир. Това е първото унижение за гордата монархия. Тя отстъпва на французите Русийон в Пиренеите и Артоа в Нидерландия. Лотарингия (окупирана от Ришельо през 1635 г.) остава под френски контрол. Мазарини (от името на Луи) обещава да не подкрепя повече португалците, освобождава Франш-Конте и прощава на Великия Конде, който след Фрондата е избягал при испанците.
Бракът на Луи ХІV
Там, в Пиренеите, Мазарини спечелва една от най-важните си победи. Той принуждава испанския крал Фелипе ІV да даде първородната си дъщеря Мария-Тереза за жена на Луи ХІV. Това не е просто брак, а обмислена инвестиция в бъдещето, тъй като инфантата носи със себе си правата върху испанското наследство. Фелипе я убеждава да се отрече официално от правата си, но това не е от особено значение и лесно може да се заобиколи. Освен това отречението важи, ако Испания изплати зестра от 500 000 екю, а тя не го прави. Като се има предвид отчаяното положение на испанските Хабсбурги (Фелипе няма мъжки наследник), френският крал се оказва най-вероятният законен наследник на огромната испанска империя. Това обстоятелство ще предопредели до голяма степен цялата му външна политика.
1862, Вълко Василев Василев
Вълко Василев Василев е български военен деец, генерал-майор, командвал 19-и пехотен шуменски полк през Балканска война (1912 – 1913), 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия и 7-а пехотна рилска дивизия през Първата световна война (1915 – 1918).
Вълко Василев е роден на 14 юли 1862 г. в Харманли. На 17 октомври 1880 постъпва на военна служба и на 30 август 1883 завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище в София и на 30 август е произведен в чин подпоручик.
Сръбско-българска война (1885)
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 6-а рота от 4-ти пехотен плевенски полк.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, през 1888 в чин капитан, през 1899 в чин майор, а през 1904 г. в чин подполковник. През 1900 г. е назначен за командир на дружина в 24-ти черноморски полк, а през 1903, за командир на 4-ти резервен полк. През 1909 г. е назначен за помощни-командир на 18-и етърски полк, а през 1911 за командир на 19-и пехотен шуменски полк. През 1910 г. е произведен в чин полковник.
Балканска война (1912 – 1913)
През Балканска война (1912 – 1913) полковник Василев командва 19-и пехотен шуменски полк, който е от състава на 1-ва бригада от 4-та пехотна преславска дивизия (3-та армия).
Първа световна война (1915 – 1918)
През Първата световна война (1915 – 1918) командва 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, след което е назначен за командир на 7-а пехотна рилска дивизия, която в състава на 2-ра армия воюва на Македонския фронт. През 1916 г. е произведен в чин генерал-майор. През 1917 г. излиза в запаса и остава като офицер за поръчки в Министерството на войната.
1877 г. – Никола Въжаров, български учител († 1964 г.)
Никола Костадинов Въжаров е български учител, политик и обществен деец, АБПФК.
Роден е на 14 юли 1877 г. в гр.Кюстендил. През 1896 г. завършва Кюстендилското педагогическо училище. Учител в село Багренци, Кюстендилско, член на Околийското учителско дружество. Уволнен е за активна обществена дейност. По-късно учителствува в Пернишко и Кюстендилско.
Член на БРСДП от 1899 г. и на БРСДП (т.с.) от 1903 г. През 1906 г. оглавява учителската социалдемократичаска група в Кюстендил, а през 1908-19 г. е в Централното ръководство на Учителската социалдемократическа организация. Участник в Балканската война (1912-13) и Първата световна война (1915-18). През 1919 г. е избран за общински съветник, а от 27 януари до 30 юни 1920 г. е кмет на Първата кюстендилска комуна. Липсата на мнозинство общински съветници – комунисти го принуждава да подаде оставка.
От средата на 1920 г. до юли 1923 г. е главен редактор на излизащия в София вестник „Учителска искра“, орган на Учителската социалдемократическа организация. След Септемврийското въстание (1923) многократно е репресиран, интерниран е за известно време в Дупница и до 9 септември 1944 г. е с отнети учителски права. Сътрудничи на прогресивни вестници като „Учителска борба“, съдействува за издаването на в. „Учителско единство“ (1923-24), редактира сп. „Светлина“ (1923). През 1931 г. влиза в ръководството на Пенсионерския съюз и става редактор на неговия в. „Старини“.
След 9 септември 1944 г. е редактор на в. „Занаятчийска дума“ (1944-46).
Носител на орден „Народен орден на труда" златен, „Девети септември 1944 г." II ст. и „Кирил и Методий" I ст.
Удостоен със званието „почетен гражданин на Кюстендил“ през 1948 г.
1889 г. – Анте Павелич, хърватски политик († 1959 г.)
Отношения с ВМРО
Анте Павелич е близък приятел с Иван Михайлов и подкрепя българското националноосвободително движение във Вардарска Македония. През 1927 година, в студентския процес в Скопие, Анте Павелич е съдебен защитник на обвинени членове на Македонската младежка тайна революционна организация. В 1929 година Анте Павелич пристига на посещение в София по покана на Македонския национален комитет и е посрещнат тържествено от близо 10 000 души. На 20 април е подписана Софийската декларация за сътрудничество с Националния комитет на Македонските братства. На 14 април 1933 година Иван Михайлов, Анте Павелич и Хасан бей Прищина изработват проект за съюз между ВМРО, Усташа и косовския комитет за съвместна дейност срещу Югославия. Ответната визита в Загреб се осъществява в 1942 г. В резултат започва да излиза списанието "Загреб — София".
През 1934 Анте Павелич участва в подготовката на убийството на югославския крал Александър Караджорджевич и френския външен министър Луи Барту при атентата в Марсилия. След това Павелич е осъден на смърт, но успява да избяга в Италия и Мусолини отказва да го предаде на съда.
През 1941 г. Загреб е превзет от германската армия и усташките лидери провъзгласяват независимостта на Хърватия. Павелич напуска Италия и се завръща в страната си на 15 април 1941 г., за да поеме ръководството. Управлението му е благословено от архиепископа на Хърватия и от папа Пий XII. След това религиозните католически лидери и свещеници получават високи постове в движението на Павелич.
По време на усташкото управление в Хърватия са създадени концентрационни лагери в Ясеновац, Стара Градишка, Крапе, Брочице и други.
Аржентински период
След поражението на армиите на Оста в края на Втората световна война, преди влизането на победителите в Хърватия, Павелич се спасява в Австрия. Там е арестуван и затворен. След това с помощта на папа Пий XII е пуснат от затвора и се укрива във Ватикана, след което бяга в Аржентина. Там възражда усташкото движение и е съветник по въпросите на сигурността на президента Хуан Перон.
През април 1957 година е прострелян два пъти при неуспешен опит за убийство срещу него. Покушението е приписано на югославската тайна полиция на Тито УДБА, въпреки че не е отхвърлена и възможността да е извършено от сръбски четник. Впоследствие Павелич е принуден на напусне Аржентина, за да избегне арестуване и екстрадиране. Намира убежище в Испания, където умира в Мадрид в края на 1959 година, от усложнения на раните, получени при покушението срещу него.
1913 г. – Джералд Форд, 38-и президент на САЩ († 2006 г.)
Джералд Рудолф Форд мл. (на английски: Gerald Rudolph Ford, Jr.) (14 юли 1913 – 26 декември 2006) е 40–ият вицепрезидент на САЩ (1973 – 1974) и 38–ият президент на САЩ (1974 – 1977). Той е първият президент, който не е избран на избори.
След оставката през 1973 г. на Спиро Агню, избран заедно с Никсън, Форд е номиниран за този пост от президента и е избран от Камарата на представителите и Сената, за да се спазят разпоредбите на 25–та поправка на Конституцията. Когато Никсън подава оставка на 9 август 1974 г., Форд става президент.
Вицепрезидент
След като вицепрезидентът Агню Спиро подава оставка по време на мандата на Никсън, на 10 октомври 1973 г., президентът номинира Форд, да заеме мястото на Агню по силата на 25–та поправка – тя се прилага за първи път. Сенатът гласува за него с мнозинство 92 на 3 гласа на 27 ноември 1973 г., а Камарата на представителите го одобрява на 6 декември с 387 срещу 35 гласа. Форд дълги години е бил един от най-големите защитници на Никсън. Той пътува много като вицепрезидент и изнася множество речи в защита на изпитващия затруднения президент. Той изтъква множеството постижения на Никсън и твърди, че аферата Уотъргейт е само медийно събитие и трагична случка.
Президентство
Когато Никсън подава оставка на 9 август 1974 г. в навечерието на сигурния му импийчмънт, Форд встъпва в президентството (по силата на 25–та поправка) с думите „нашият дълъг национален кошмар свърши “. На 20 август Форд номинира бившия губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер да запълни вицепрезидентското място, което той освобождава, като прилага 25–та поправка още веднъж.
Външна политика
Форд се сблъсква с криза и във външната политика – „Инцидентът Маягуез“. През май 1975 г., малко след като Червените кхмери вземат властта в Камбоджа, камбоджанци завземат американския търговски кораб Маягуез в международни води. Форд изпраща морски пехотинци да спасят екипажа, но те се озовават на грешен остров и срещат неочаквано силна съпротива, точно по времето, когато моряците са освободени без знанието на САЩ. Във всички фази на операцията са убити петдесет човека, а 41 са ранени, като се смята, че трима са изоставени живи и впоследствие са екзекутирани, убити са и 23 морски пехотинци и други, а от червените кхмери загиват 60 цивилни и още 300 войници.
Президентството на Форд се свързва с окончателното оттегляне на американските войски от Виетнам. На 29 април и сутринта на 30 април американското посолство в Сайгон е евакуирано и светът вижда хаотичните сцени от мястото на събитието.
Опити за покушения
На 5 септември 1975 г., докато е в Сакраменто (Калифорния) Линет Фром, последователка на Чарлз Менсън насочва Колт 45 калибър в стомаха на Форд, докато той се здрависва с почитатели. Тя дърпа спусъка, но пистолетът засича. Сикрет сървиз я обезвреждат преди да успее да направи нещо друго.
Седемнадесет дни по-късно друга жена – Сара Джейн Мур – също се опитва да убие Форд в Сан Франциско, но опитът ѝ за стрелба е предотвратен от един от присъстващите, Оливър Сипъл, който удря ръката ѝ и отклонява нейния изстрел.
Избори от 1976 г.
Широко е разпространено мнението, че амнистията, която Форд дава за Никсън, а и продължаващите икономически трудности му костват изборите през 1976 г. Допълнителна пречка е може би и силната конкуренция за номинацията на Републиканската партия от страна на Роналд Рейгън. Освен това, Форд прави значителен гаф по време на втория президентски дебат, когато настоява, че Източна Европа не е под доминацията на Съветския съюз. Картър отговаря, че ще му е интересно Форд да убеди американците от чешки и полски произход, че техните страни не живеят под доминацията на СССР. На 30 октомври 1975 г. неговият отказ да отпусне федерална помощ на Ню Йорк кара вестник „ Ню Йорк Дейли Нюз“ да перифразира поведението на Форд в следното заглавие „ Форд към града: Умри веднага“.
Ако Форд беше спечелил изборите, той нямаше да има право да се кандидатира през 1980 г. поради действието на 22–та поправка.
1925 г. – Георги Джагаров, български поет († 1995 г.)
Георги Джагаров е роден на 14 юли 1925 г. в село Бяла, Сливенско. Завършва основно образование в Сливен, после – с отличие сливенската гимназия „Добри Чинтулов“. Член на РМС от 1940 г., а на БКП от 1944 г. Осъден е на 15 години затвор като антифашист, излиза от затвора след 9 септември 1944 г. От 1941 г. пише в сп. „Българска реч“.
Завършва литературния институт „Максим Горки“ в Москва през 1951 г. Работи като редактор във вестник „Литературен фронт“ и като драматург в Младежкия театър. Членува в редакционните колегии на списанията „Пламък“ и „Родна реч“. Развива обществена дейност като председател на Съюза на българските писатели (1966 – 1972) и заместник-председател на Държавния съвет. Джагаров е постоянен участник в близкото лично обкръжение на Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб. Член е на Градския комитет на ДКМС и на Градския комитет на БКП в София. Бил е секретар на партийната организация при Съюза на българските писатели.
Народен представител е в периода 1966 – 1990 г.
В периода 1971 – 1986 г. е председател на Съвета по развитие на духовните ценности на обществото при Държавния съвет на НРБ. През 1982 г. получава Специалната награда на Френската академия за световна поезия „Солензара“ (1982). През 1985 г. ръководи българската делегация, посетила папа Йоан Павел II във Ватикана.
1942 г. – Хавиер Солана, испански политик
От 1995 до 1999 г. заема позицията на главен секретар на НАТО. От 1999 до края на ноември 2009 г. е генерален секретар на Съвета на Европейския съюз и върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност. От 25 ноември 1999 г. изпълнява длъжността генерален секретар на Западноевропейския съюз. Поради своите широки компетенции в областта на външната политика и отбраната на Европейския съюз често е наричан външен министър на Съюза.
От 1959 до 1965 г. Хавиер Солана изучава физика в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид. През 1963 г. е изключен от университета заради участието му в опозиционно на диктатора Франсиско Франко движение. Солана се мести в Нидерландия.
След като завършва образованието си във Великобритания, живее дълго време в Съединените американски щати благодарение на спечелена Фулбрайт-стипендия. През 1968 г. получава докторска степен от Универститета във Вирджиния, където води изследователски проекти и преподава до 1971 г. Същата година се завръща в Испания и продължава академичния си път като професор по физика на твърдите тела.
Солана е женен за Консепсион Хименес, дъщеря на генерал на Франко. От този брак имат син Диего и дъщеря Вега.
Политическа кариера
След края на диктатурата на Франко през 1977 г. Солана е приет в Учредителното събрание на Испанската социалистическа работническа партия, в която членува от 1964 година. По-късно той става депутат. Активен е и в учителския синдикат, част от синдиката Unión General de Trabajadores.
През 1982 година Солана е министър на културата в кабинета на Фелипе Гонсалес, 6 години по-късно заема поста министър на образованието и културата. През 1992 г. става министър на външните работи. Дълго време е говорител на испанското правителство.
Член на:
- Испански клон на Римския клуб (Club of Rome)
- Тристранна комисия
- Съвет за външни отношения (най-често говорител, близък до много председатели)
- Асоциация за външна политика
- Институт „Изток Запад“ (East West Institute)
Значи, уж репресиран от генерал Франко, но женен за дъщерята на франковски генерал. Латино-сериал.
Завършил и живял разбира се във Великобритания и САЩ (стипендиант на Фулбрайт, разбира се), и в същото време и член на Социалистическа работническа партия, че и в синдикатите е активен. И като черешката на тортата: Римски клуб, Тристранна комисия... Би трябвало да нямате повече въпроси...
Време за размисли, мисли и смисли